Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1035 от 13.11.2023, Районен съд - Кюстендил

Съд
Районен съд - Кюстендил
Дело
Гражданско дело 2408/2022
Вид
Решение № 1035
Подписан
13.11.2023
В сила
23.01.2024
Състав
Мария Стоянова Танева

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 1035 гр. Кюстендил, 13.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XVI-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двА.десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария Ст. Танева при участието на секретаря Цветанка В. Александрова като разгледа докладваното от Мария Ст. Танева Гражданско дело № 20221520102408 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба от С. М. Н., ЕГН:

**********, адрес: общ. К., с. Ж., ул. „П. Р.“ №***, чрез адв. И., против “КР.

Й.” ***, ЕИК *****, седалище и адрес на управление гр. “Х.” ул. “Л.” № **, представлявано от Вл. Ин..

В исковата молба се сочи, че на 30.09.2022 г. Н. сключила договор за кредит с ответника, по силата на който бил предоставен кредит на ищеца в размер на 1000 лв., при месечен лихвен процент по заема в размер на 3,330 % и ГЛП – 48,255 %. В договора била заложено условие за предоставяне на банкова гаранция или поръчител по чл. 10 от ОУ. В случай на неизпълнение на условията от кредитополучателя в чл. 6 на договора и чл. 10 от ОУ, то последният дължал неустойка в размер на 1022,32 лв., която следвало да се изплати с погасителните вноски по кредита. Ищецът сочи, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като била изгубила обезщетителната си функция, а тя единствено водела до неоснователно обогатяване на ответника. Твърди, че обстоятелството, че неустойката се кумулира с погасителните вноски води до скрито оскъпяване на кредита, което противоречи на добрите нрави. Сочи противоречие с Директива 2008/48 и практика на СЕС. На тази база се иска да 1 се постанови съдебно решение, с което да се прогласи нищожността на клауза на чл. 8 от договора за кредит от 30.09.2022 г. за заплащане на неустойка като противоречаща на принципа за добри нрави, заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК относно същественото съдържание на договорите за потребителските кредити.

В срок е постъпил отговор на искова молба от ответника, в който е изложено, че за ищеца липсва правен интерес да предяви иска, тъй като не е заплатил никакви суми по погасяване на задълженията си. Твърди, че иска е неоснователен, договора за кредит е действителен. Сочи, че кредитополучателят се е запознал със съдържанието на договора и го е подписал, бил се е запознал с последиците при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение. Намира клаузата за валидна, заемополучателят е бил съгласен с нея и е начислена защото не е изпълнил задължението си по чл. 8 от договора, която клауза е индивидуално уговорена. Спазени били изискванията на чл. 10 от ЗПК.

Съдът намира за установено от фактическа и правна стрА. следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, предл. 2 и предл. 3, вр. чл. 92 от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, за прогласяване на нищожност на клауза от договор за кредит.

В доказателствена тежест на ищеца е да докаже, че е сключен договор за кредит между страните; че е налице твърдяното противоречие на клаузи от договора за потребителски кредит с императивни законови разпоредби и/или с добрите нрави, респективно че е налице заобикаляне на закона, респективно че клаузите са неравноправни. В тежест на ответника е да докаже, че оспорените клаузи са действителни, включително са договорени индивидуално.

По делото не се спори, че между страните е налице облигационно правоотношение. Видно от представения договор за паричен заем № *****/30.09.2022 г. „КР. Й.“ *** се е задължил да отпусне заем в полза на С.

М. Н., в размер на 1000 лв., месечен лихвен процент 3.330 %, ГПР 48.255 %, с обща сума за плащане 1210,68 лв., срок 11 месеца. Съгласно чл. 6 от договора заемателят трябва да обезпечи задължението си с гарант/и отговарящи на чл.

10, ал.2, т. 1 от Общите условия и още едно обезпечение- ипотека, особен 2 залог, банкова гаранция или ценна книга, при условия в чл. 10, ал. 2 от ОУ.

Съгласно чл. 8 е предвидено в случай на неизпълнение на задължението по чл. 6 в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на изискванията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1022.32 лв., с начин на разсрочено плащане подробно посочен в погасителния план към настоящият договор за заем.

По делото не се спори, че ответникът е отпуснал заем на ищцата, като същата го е усвоила.

Кредитополучателят е физическо лице, на което с процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност. С оглед на това ищецът има качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно заемодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, което обстоятелства е и отделено за безспорно между страните.

По делото е спорен въпросът дали уговорената между страните клауза за заплащане на неустойка поради непредставяне на обезпечение е нищожна.

Разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл.

143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО.

Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.

Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени искания в насока, че оспорената клауза е 3 индивидуално уговорена. Поради което съдът намира, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от стрА. на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

1. Съдът намира, че разпоредбата на чл. 8 от процесния договор е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Съдът съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в което е прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Неустойката е предвидена за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, и е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели само и единствено да постигане неоснователно обогатяване.

В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 6, ал. 1 от Договора във вр. с чл. 10 от Общите условия. Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора. Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното.

В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.

Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

4

2. Съдът намира, че клаузата за неустойка заобикаля чл. 19, ал. 4, вр. ал.

1 от ЗПК.

По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48.255 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 1022.32 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски и която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор "неустойка" е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

5

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в размер на 10 %, или годишният размер на разходите не следва да надхвърля 50 % от предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с разглеждА.та неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая само размера на неустойката представлява над 100 % от заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на разходите, който е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Според приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза задължението на длъжника по договора за кредит се оскъпява с 84,44 % с начисляването на уговорената в чл. 8 от процесния договор неустойка.

Настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 8 от договора клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т. нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката.

По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция.