Решение № 67 от 19.01.2018, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ № 67 гр. Пловдив, 19.01.2017 г.

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,

ІХ-ти гр. състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА

ВЕЛИНА ДУБЛЕКОВА при участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа въззивно гражданско дело № 2827/2017 г. по описа на ПдОС, IХ-ти гр. състав, докладвано от съдията Велина Дублекова, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. вр. с чл. 308 от ГПК., образувано по въззивна жалба, подадена от ответника в първоинстанционното производство З.К.С., ЕГН **********,***, против Решение № 72 от 15.10.2009 г., постановено по гр. д. № 1483/ 2008 г. по описа на Районен съд – Стара Загора, в частта с която З.К.С., ЕГН **********, е осъден да заплати на Д.Г.И., ЕГН **********, сумата от 1 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди /леко постравматично разстройство с хиподепресивни елементи/, причинени от разгласените от С. позорни обстоятелства, извършено с жалба от 04.04.2007 г. по н.о.х.д. № 1130/ 2006 г. по описа на Районен съд - Казанлък, състоящи се в следното: „… Новият съдия е мой ученик и търси отмъщение, използвайки функционалния си имунитет. Всичко се решава с власт и връзки, а не със закони…“, ведно със законната лихва, считано от дата на увреждането - 04.04.2017 г., до окончателното плащане на сумата, както и разноски по делото.

С Решение № 242 от 10.10.2017 г., постановено по гр. дело № 1488 от 2017 г. по описа на ВКС, е отменено, на основание чл.

303, ал. 1, т. 3 от ГПК, Решение № 362 от 15.03.2010 г., постановено по в. гр. дело 238/2010 г. по описа на Окръжен съд- Пловдив в частта, с която е потвърдено Решение № 72/15.10.2009 г., постановено по гр. дело № 1483/2008 г. на Районен съд - Стара Загора, в частта, с която З.К.С. е осъден да заплати на Д.Г.И., на основание чл. 45 във връзка с чл. 52 ЗЗД сумата от 1500 лв., ведно със законната лихва, считано от 04.04.2017 г. до окончателното плащане, както и разноски по делото, като делото е върнато на друг състав на ПдОС за произнасяне по въззивната жалба на С..

Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на решението в обжалваната част, като жалбоподателят моли съда да отмени същото и да постанови друго решение, с което да отхвърли изцяло предявения иск.

Въззиваемата страна Д.Г.И., ЕГН **********, с адрес ***, не е депозирал отговор на въззивната жалба в законоустановения срок.

В съдебно заседание оспорва жалбата като неоснователна, като моли съда да остави същата без уважение и да потвърди решението в обжалваната част.

Представя писмени бележки, в които се развиват съображения и доводи за неоснователност на въззивната жалба.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

След извършена служебна проверка по чл. 269 ГПК въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При въззивната проверка за нарушение на императивни материалноправни норми при постановяването му и при проверка на неговата правилност по изложените в жалбата оплаквания Пловдивски окръжен съд намира следното:

Предмет на производството е иск с правна квалификация по чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди.

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, подадена от Д.Г.И., ЕГН **********, против З.К.С., ЕГН **********, с искане ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в разстройство на психиката на ищеца, последица от извършеното от ответника увреждане, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба.

Исковата претенция се основава на твърденията, че ответникът С. при обжалване на постановената по НОХД № 1130/ 2006 г. по описа на Районен съд – Казанлък присъда, която присъда е постановена от съдебен състав с председател ищецът в качеството му на районен съдия, освен останалите изложени в жалбата съображения против акта на съда, е написал следното относно ищеца: “….. Новият съдия е мой ученик и търси отмъщение, използвайки функционалния си имунитет. Всичко се решава с власт и връзки, а не със закони…“. Твърди се, че с тези си действия ищецът е накърнил достойнството на ищеца като съдия и доброто му име в обществото и в професионалната среда на ищеца, като в резултат на това ищецът е изпаднал в депресия, тъй като станал тревожен и раздразнителен, страдал от безсъние и настъпили промени в хранителното му поведение. С исковата молба ищецът се позовава на влязла сила присъда, постановена от РС- Стара Загора, по НЧХД № 912/ 2007 г., съгласно която процесното деяние, извършено от ответника С.

(изложените в жалбата твърдения), от обективна и субективна страна осъществява състав на престъпление по чл.148, ал.2 вр. с ал.1, т.3 вр. с чл.147, ал.1 НК.

Ответникът

З.С. оспорва основателността на иска, като твърди, че не е разгласил позорни за ищеца факти, а е изразил мнение в качеството си на подсъдим, както и че начинът му на мислене не може да доведе до вредоносен за ищеца резултат.

Съдът като обсъди и прецени по свое убеждение събраните по делото доказателства, по отделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:

Основен принцип в правото е, че всеки следва да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, който принцип е намерил законодателно уреждане в чл. 45 и сл. от ЗЗД. За да бъде ангажирана деликтната отговорност на ответника следва да са налице всички елементи от фактическия състав на чл.45 ЗЗД, които са противоправност; действие/бездействие; вреда; причинно-следствена връзка между деянието и последвалия вредоносен резултат; вина. На установяване при условията на пълно и главно доказване от ищеца подлежат противоправното деяние, причинените вреди, наличието на причинна връзка между деянието и вредите.

От събраните по делото писмени доказателства

(находящи се в кориците на НЧХД № 912/ 2007 по описа на РС – Стара Загора, приложено към гр.д. № 1483/ 2008 г.) се установява, че ответникът С. е депозирал жалба (с вх. № 5933/ 04.04.2007 г. по описа на ОС – Стара Загора; с вх. № 4502/ 10.04.2007 г. по описа РС- Казанлък) срещу присъдата от 29.03.2007 г., постановената по НОХД № 1130/ 2006 г. по описа на Районен съд – Казанлък, от съдебен състав с председател ищецът в качеството му на районен съдия, като в жалбата е написал следното по отношение на ищеца: “…..

Новият съдия е мой ученик и търси отмъщение, използвайки функционалния си имунитет. Всичко се решава с власт и връзки, а не със закони…“. Установява се, че с постановената от ищеца И. в качеството му на районен съдия присъда ответникът е признат за виновен в извършване на престъпления по чл.316 вр. с чл.309, ал.1 НК и по чл.286, ал.1 НК, като му е определено общо наказание от 2 години лишаване от свобода, както и че едновременно с това ищецът И. в ръководеното от него наказателно производство и след постановяване на присъдата е постановил и определение по чл.309, ал.1 НПК, с което е изменил мярката за неотклонение на ответника С., като от определената такава „подписка“ е постановил „задържане под стража“. Установява се също, че с Определение от 02.05.2007 г., постановено по ВНОХД № 357/ 2007 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, определението от 29.03.2007 г., постановено по НОХД № 1130/ 2006 г. по описа на РС – Казанлък, с което е заменена мярката за неотклонение на ответника С., е отменено, както и че с Решение № 1209/ 16.05.2007 г., постановено по ВНОХД № 357/ 2007 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, е отменена и постановената присъда от 29.03.2007 г., постановена по НОХД № 1130/ 2006 г. по описа на РС – Казанлък, като делото е върнато на РП – гр. Казанлък за отстраняване на допуснатото процесуално нарушение.

От изложеното дотук се установя, че безспорно е налице деяние на ответника, обективирано в подадената от него жалба срещу постановената от ищеца И. в качеството му на районен съдия присъда, със соченото в исковата молба съдържание. Спорният по делото въпрос е дали с така подадената жалба, конкретно с оглед написаното в нея: “…..

Новият съдия е мой ученик и търси отмъщение, използвайки функционалния си имунитет. Всичко се решава с власт и връзки, а не със закони…“, ответникът С. е извършил противоправно деяние по отношение на ищеца И., което да обосновава неговата деликтна отговорност.

В настоящия случай се установява, че с присъда

№ 220/ 14.10.2007 г., постановена по НЧХД № 912/ 2007 г. по описа на Старозагорския районен съд, съдът е признал ответника З.С. за виновен в това, че за периода 04.04.2007 г. до 02.05.2007 г. е разгласил позорни обстоятелства срещу ищеца И. в качеството му на длъжностно лице- съдия в Районен съд Казанлък, по повод изпълнение на функцията му, а именно “….. Новият съдия е мой ученик и търси отмъщение, използвайки функционалния си имунитет. Всичко се решава с власт и връзки, а не със закони…“. С Решение № 7/ 24.01.2017 г., постановено по н.д. № 1299/ 2016 г. по описа на ВКС, І НО, е възобновено ВНЧХД № 46/ 2008 г. на Старозагорски окръжен съд и е отменено постановеното по делото Решение № 28/ 17.03.2008 г. в осъдителната му част, както и частично потвърдената с него присъда № 220/ 14.10.2007 г., постановена по НЧХД № 912/ 2007 г. по описа на Старозагорския районен съд, като съдът е оправдал ответника С. по обвинението да е извършил престъпление по чл.148, ал.2, вр. ал.1, т.3 вр. чл.147, ал.1 НК с твърденията си в жалба срещу присъда от 29.03.2009 г. по НОХД № 1130/ 2006 г. на РС – Казанлък. В мотивите ВКС е приел, че „деянието на осъденото лице С. не съставлява престъпление, от субективна страна той не е действал виновно, с наличието на пряк или евентуален умисъл, а от обективна страна твърденията му не представляват разгласяване на позорни обстоятелства, а упражняване от една страна на правото на жалба, от друга страна – на излагане на твърдения, в които той е субективно уверен, и които намират своето потвърждение във фактите по делото“.

Присъдата, респ. решението на наказателния съд на основание чл.300 ГПК са задължителни за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, като същите са задължителни и в оправдателната си част.

В случая от наказателния съд е прието, че ответникът С., като е написал в жалбата„…

Новият съдия е мой ученик и търси отмъщение, използвайки функционалния си имунитет. Всичко се решава с власт и връзки, а не със закони…“, не е разгласил позорни обстоятелства срещу И. и съответно деянието на С. не е съставомерно. При което положение, след като наказателният съд е приел, че казаното от ответника С. с жалбата не представлява разгласяване на позорно обстоятелство, поради което и ответникът С. е бил оправдан за това, то не е налице виновно и противоправно поведение по смисъла на чл.45, ал.1 ЗЗД, съответно не може от същото да настъпят противоправни вреди, поради което не следва да бъде ангажирана деликтната отговорност на С. за тези думи.

На следващо място съдът намира, че в случая не е налице и злоупотреба с право от страна на ответника С., каквото становище се поддържа от въззиваемия И. в настоящото производство. Отговорността за злоупотреба с право по правното си естество е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право (каквито в случая са правото на ответника С. на жалба срещу постановена срещу присъда, както и правото на мнение). Упражняването на материално и/ или процесуално право поначало е правомерна дейност, която принципно не изключва възможността за злоупотреба с право. Злоупотреба с право ще е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно, за да бъдат увредени права и законни интереси на други лица, както и в противоречие с интересите на обществото.