Определение № 2609 от 23.11.2020, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Номер 2609

23.11.2020 г.

Апелативен съд - София

Град София

11-ти търговски

На 23.11.2020 година в закрито заседание в следния състав:

Председател:

Членове:

Бистра Николова

Тодор Тодоров

Милен Василев като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно частно гражданско дело № 20201000503770 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от 13.10.2020 г. на ищеца „Кей Джей Кей Груп“ ЕООД срещу определението от 28.08.2020 г. по търг. дело № 298/2019 г. на Софийския окръжен съд, ТО, 4 състав, в частта, с която е оставена без уважение молбата с вх. № 5540/31.07.2020 г. на ищеца за изменение на решението от 22.07.2020 г. в частта за разноските.

В жалбата се твърди, че неправилно съдът е отказал да присъди на ищеца разноските, направени за привеждане в изпълнение на издадената от СОС обезпечителна заповед, за което било образувано изп. дело 1/2020 г. на ЧСИ М. С., както и разноски за присъединяване към изп. дело № 68/2019 г. на ДСИ при Районен съд – гр. ***, които също били във връзка с обезпечителната заповед. Твърди се, че тези разноски също следвало да се възложат в тежест на ответника на осн. чл. 78, ал. 2 ГПК.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт в посочената част и да уважи искането на ищеца по чл. 248 ГПК. Претендира разноски за частното производството.

Ответникът „Пчелина – Агро – М“ ЕООД в писмения отговор на процесуалния им представител, оспорва частната жалба. Претендира разноски за частното производство.

Софийският апелативен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по частната жалба, намира за установено следното:

Първоинстанционното производство е било образувано по искова молба от 13.12.2019 г., с която ищецът „Кей Джей Кей Груп“ ЕООД е предявил срещу ответника „Пчелина – Агро – М“ ЕООД иск по чл. 517, ал. 4 ГПК за прекратяване на ответното дружество. В исковата молба се твърди, че ищецът е кредитор на К. Б. М. за парични вземания в общ размер на 3 759,90 лв., за които е издаден изпълнителен лист от 28.11.2018 г. по ч. гр. д. № 650/2018 г. на РС – гр. ***, въз основа на който е образувано изп. дело № 20199280400520 на ЧСИ М. С., с рег. № 928 на КЧСИ. Длъжникът бил едноличен собственик на капитала на ответното дружество, като в хода на изпълнението дружествените дялове били запорирани, който запор бил вписан на 25.10.2019 г. в ТР, като с постановление от 28.11.2019 г. ищецът бил овластен от ЧСИ да предяви настоящия иск. Поискано е присъждане на направените съдебни разноски

С молба от 18.12.2019 г. ищецът е поискал съдът да допусне обезпечение на предявения иск по чл. 517, ал. 4 ГПК чрез налагане на запори: 1) върху вземанията на ответника към Държавен фонд „Земеделие“; и 2) при 1 условията на поредност върху вземанията по банкови сметки на ответника в посочени банки.

С определение от 20.12.2019 г. СОС е уважил частично молбата – допуснато е обезпечение чрез налагане на запор при условията на поредност върху банковите сметки на ответника в посочени банки до размера на общата сума 3 759,90 лв. Обезпечението е допуснато при условията на внасяне на парична гаранция в размер на 375,99 лв., която е била внесена от ищеца на 23.12.2019 г., а обезпечителната заповед е била предадена на 30.12.2019 г.

В отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска с твърдението, че дългът по изп. дело № 520/2019 г. е бил погасен.

С молба от 11.02.2020 г. ищецът е посочил, че въз основа на издадената обезпечителна заповед от 23.12.2019 г. е било образувано изп. дело № 20209280400001 на ЧСИ М. С., в рамките на което се установило, че ответното дружество имало открито само една банкова сметка в „Уникредит Булбанк“ АД, върху която бил наложен запор със запорно съобщение с изх. № 116/8.01.2020 г. В отговор на същото от банката уведомили, че върху същата сметка е наложен и предходен запор по изп. дело № 20191840400068 на ДСИ при РС – гр. ***, както и, че дължимите суми не могат да бъдат обезпечени поради липсата на свободен авоар. Посочено е и, че според представеното удостоверение с изх. № 1165/10.02.2020 г. по изп. дело № 20199280400520 актуалният размер на дълга бил 4 713,76 лв. Поради това е поискано да бъде допуснато ново обезпечение на предявения иск до размера на сумата 4 713,76 лв. чрез налагане на запор на вземанията на ответника към ДФ „Земеделие“. Същото искане е повторено и в молба от 24.02.2020 г., в която е уточнено, че не се желае замяна на обезпечението, а допускане на ново такова.

С определение от 25.02.2020 г. СОС е оставил без уважение искането за ново обезпечение, което е било потвърдено с определение от 16.03.2020 г. по ч.гр.д. № 1201/2020 г. на САС, ТО, 9 състав.

В първото открито заседание от 9.07.2020 г. двете страни са заявили твърдения и представили доказателства за цялостно погасяване на дълга по изп. дело № 20199280400520 поради плащане от 7.07.2020 г., за което е представено удостоверение от ЧСИ.

В същото заседание е прието като доказателство и удостоверение с изх. № 3609/8.07.2020 г., издадено по изп. дело № 20209280400001 на ЧСИ М. С., според което същото дело е образувано по молба на ищеца и във връзка с обезпечителната заповед, издадена по настоящото дело на СОС. Посочено е, че ищецът е бил представляван от адв. А. Л., който е представил пълномощно и договор за правна помощ от 3.01.2020 г. с уговорено възнаграждение от 350 лв., като заплатените такси по ТТРЗЧСИ са в размер на 95,40 лв. с ДДС.

В същото заседание, в което е приключило разглеждането на делото, ищецът е поискал присъждане на разноски, описани в представен списък по чл. 80 ГПК с приложени към него доказателства. Претендираните разноски са в общ размер на 1 927 лв., както следва: 1) 700 лв. – адвокатско възнаграждение по договор от 20.11.2019 г. за исковото производство; 2) 80 лв. – за заплатената държавна такса по иска;3) 400 лв. – адвокатско възнаграждение по договор от 11.12.2019 г., уговорено за подаването на молбата за обезпечение и представителството в обезпечителното производство; 4) 5 лв. – за държавна такса за съдебно удостоверение; 5) 246,60 лв. – адвокатско възнаграждение по договор от 17.01.2020 г. за изготвяне и подаване на молба за присъединяване на ищеца като взискател по изп. дело № 20191840400068 на ДСИ при РС – гр. ***; 6) 50 лв. – за заплатена такса за присъединяване по изп. дело № 20191840400068 на ДСИ при РС – гр. ***; 7) 350 лв. – адвокатско възнаграждение по договор от 3.01.2020 г. за образуване и представителство за образувани на дело пред ЧСИ във връзка с издадената обезпечителна заповед; 8) 95,40 лв. – за заплатени такси по изп. дело № 20209280400001 на ЧСИ М. С..

С решение от 22.07.2020 г. искът по чл. 517, ал. 4 ГПК е изцяло отхвърлен поради извършеното погасяване на дълга по изп. дело № 20199280400520. Прието е, че доколкото погасяването е станало след завеждане на исковото производство, то ответникът е дал повод за завеждането му, поради което на него следва да се възложат съдебните разноски съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК. На ищеца са присъдени част от претендираните разноски, а именно: 1) 700 лв. – адвокатско възнаграждение по договор от 20.11.2019 г. за исковото производство; 2) 80 лв. – 2 за заплатената държавна такса по иска; 3) 400 лв. – адвокатско възнаграждение по договор от 11.12.2019 г., уговорено за подаването на молбата за обезпечение и представителството в обезпечителното производство; 4) 5 лв. – за държавна такса за съдебно удостоверение; 5) 350 лв. – адвокатско възнаграждение по договор от 3.01.2020 г. за образуване и представителство за образувани на дело пред ЧСИ във връзка с издадената обезпечителна заповед; 6) 95,40 лв. – за заплатени такси по изп. дело № 20209280400001 на ЧСИ М. С.. Отказано е присъждане на поисканите разноски за сумите 246,60 лв. и 50 лв. – такса и адвокатско възнаграждение за присъединяване на ищеца като взискател по изп. дело № 20191840400068 на ДСИ при РС – гр. ***.

Със същото решение на ответника са присъдени поисканите разноски в размер на 500 лв. – за заплатеното адвокатско възнаграждение по договор от 31.01.2020 г. Преписи от решението са връчени на страните, както следва: на ищеца – на 1.09.2020 г., а на ответника – на 22.07.2020 г.

В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК от ищеца е постъпила молба от 31.07.2020 г., с която е поискано изменение в частта на разноските на решението от 22.07.2020 г., като се желае отхвърляне на искането на ответника за присъждане на разноски в размер на 500 лв., както и присъждане на ищеца на поисканите разноски за сумите 246,60 лв. и 50 лв. – такса и адвокатско възнаграждение за присъединяване на ищеца като взискател по изп. дело № 20191840400068.

С обжалваното определение от 28.08.2020 г. СОС е изменил решението от 22.07.2020 г. в частта за присъдените на ответника разноски в размер на 500 лв., като е отхвърлено изцяло искането на ответника за присъждането им. В останалата част молбата по чл. 248 ГПК е оставена без уважение. Прието е, че поисканите от ищеца разноски за присъединяването му към посоченото изп. дело не представляват разноски по допускане или налагане на обезпечението по настоящото производство.

При така установените обстоятелства въззивният съд намира от правна страна следното:

Частната жалба е подадена срока по чл. 275, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна.

Предмет на обжалване е само частта от определението от 28.08.2020 г., с която е отхвърлено искането на ищеца за присъждане на разноски, направени за присъединяването му като взискател по изп. дело № 20191840400068 на ДСИ при РС – гр. ***.

Не е спорно, че тежестта за разноските по исковото производство принципно следва да се възложи на ответника, макар искът по чл. 517, ал. 4 ГПК да е отхвърлен по обратен аргумент от хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК и съобразно утвърдената съдебна практика. Това е така, защото отхвърлянето е вследствие на извършено след предявяване на иска погасяване на дълга по изпълнителното дело, по повод на което е предявен искът, поради което поведението на ответника е станало причина за завеждане на исковото дело.

Не е спорно и, че съобразно изхода на делото на присъждане подлежат и направените от ищеца разноски в производството по обезпечаване на предявените искове – така изрично и задължителното за съдилищата ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС – ОСГТК /т. 5/. Противно на посочено в частната жалба в обжалваното определение СОС не е приел, че по този ред на възмездяване подлежат само разноските по допускане на обезпечението, а не и по налагането му в производството пред съдебния изпълнител. Настоящият въззивен състав също многократно е изразявал позиция[1], че няма основание за разграничаване на разноските по обезпечението на такива по допускането от такива по налагането, като на присъждане в исковото производство подлежат разноските и по двете фази, по следните аргументи:

Обезпечителното производство, дори и развило се в рамките на исков процес, има относителна процесуална самостоятелност. Същото е функционално свързано с исковия процес, а доколкото подготвя успешния изход на принудителното удовлетворяване на правото – и с бъдещия изпълнителен процес /ТР № 1/21.07.2010 г. на ВКС – ОСГТК/. Това производство има две фази: 1) по допускане на обезпечаването на иска и 2) по налагане на допуснатата обезпечителна мярка. Двете фази се развиват пред различни органи, но същите са част от единния 3 обезпечителен процес . Според т. 5 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС – ОСГТК „направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход“. Доколкото в ТР разноските не са разграничени по отделни фази, то следва да се приеме, че се имат предвид всички направени разноски в обезпечителното производство и в двете му фази – както по допускане, така и по налагане на обезпечението, независимо пред кой орган те са се развили. Несподелимо е виждане, че на присъждане в решението по исковия спор подлежат само разноските по обезпечението, направени пред съд – т.е. само за съдебната фаза по допускане на обезпечението. Подобно ограничително тълкуване не намира опора нито в ТР № 6/6.11.2013 г., нито в справедливостта. Противно на приетото от съда не съществува правна възможност разноските по налагане на обезпечителните мерки да бъдат събрани по друг ред, вкл. и директно от съдебния изпълнител в рамките на образуваното пред него производство. Това производство няма характер на изпълнително такова по смисъла на ГПК /независимо как канцеларски е заведено от СИ/, като липсва и изпълнителен титул в полза на ищеца, въз основа на който те да бъдат събрани от СИ – такъв може да бъде само съдебен титул, доколкото дължимостта на тези разноски от ответника е обусловено от положителния за ищеца изход по исковото дело, преценката за което принадлежи само на съда съобразно т. 5 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС – ОСГТК. Действително, разноските по изпълнението могат да се събират от СИ и директно съгласно чл. 79 ГПК /без изпълнителен лист/, но само в рамките на изпълнително производство, образувано въз основа на друг изпълнителен титул, докато развилото се пред СИ производство по чл. 400 ГПК не е изпълнително производство, а обезпечително такова. В това производство съдебният изпълнител не е компетентен нито да признава, нито да събира разноски на която и да е страна, така както това не може да стори и друг орган в подобно производство по налагане на други обезпечителни мерки /напр. съдията по вписванията при налагане на възбрана – чл. 400, ал. 2 ГПК/. Следователно, ако тези разноски не се присъдят от съда в исковото производство, те ще останат невъзмездени за спечелилата исковия спор страна, което е очевидно несправедливо. Ето защо в решението си по съществото на спора исковият съд следва да разпредели отговорността за разноските, направени и в двете фази на обезпечителното производство – по допускане и по налагане на обезпечението.