Определение № 3066 от 18.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3066 гр. София, 18.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Таня Орешарова Касационно гражданско дело № 20238002103580 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 488/18.04.2023 г. по в.гр.д. № 2896/2022 г. на Софийски апелативен съд, е частично отменено решение № 261815/30.05.2022 г. по гр.д. № 9412/2020 г. на Софийски градски съд и като краен резултат е отхвърлен предявеният от П. С. Х. срещу Сдружение „Българска федерация по волейбол“ иск по чл. 78, ал. 2, т. 7 ЗФВС, вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД над сумата от 21 272,73 лв. до присъдения размер от 27 250 лв. и за периода от 01.09.2021 г. до 01.01.2022 г., представляваща компенсаторна неустойка, уговорена в чл. 9 от Договор за треньорски услуги от 28.10.2019 г. (сбора от месечните възнаграждения за периода от 25.06.2020 г. до 31.08.2021 г.) – поради едностранното му прекратяване от Сдружението, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане. Решението е потвърдено в частта му, с която е уважен предявеният от ищеца срещу ответника иск по чл. 78, ал. 2, т. 3 ЗФВС за заплащане на сумата от 1200 лв. (от общо претендирани 1250 лв.), представляваща възнаграждение по договор за треньорски услуги от 28.10.2019 г. – за периода от 01.06.2020 г. до 24.06.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.

Срещу постановеното решение в частта, с която е уважен предявеният от ищеца П. Х. срещу Сдружение „Българска федерация по волейбол“ иск с правно основание чл. 78, ал. 2, т. 7 ЗФВС, вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД до размера на сумата от 21 272,73 лева, представляваща компенсаторна неустойка, е подадена касационна жалба от Сдружение „Българска федерация по волейбол“, чрез адв. И. Ш.. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост и се иска отмяната му.

В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на 1 касационното обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и се поставят следните въпроси, уточнени от настоящата инстанция: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички доводи и възражения на страните относно прекомерността на уговорената неустойка? Посочва противоречие на въззивното решение с решение № 27/2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 12/2022 г. по гр.д. № 2032/2021 г. на ВКС, ІV г.о., Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

2/ Приложима ли е нормата на чл. 40 ЗЗД спрямо представителство на сдружение с нестопанска цел? Сочи, че разглеждането на този въпрос е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона. 3/ Изключва ли се по дефиниция нищожността поради екзорбитантност (при накърняване на добрите нрави) на уговорка за компенсаторна неустойка, целяща да обезпечи загубата на един предвидим и сигурен доход на страната до края на уговорения срок на действие на договора, или нищожността следва да се преценява във всеки отделен случай спрямо конкретните факти и условия? 4/ Кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при преценка валидността на неустоечна клауза, предвиждаща компенсаторна неустойка за предсрочно прекратяване на договора, когато страните по договора не са търговци и могат ли да бъдат посочени критерии, които да обосноват преценка за надвишаване на допустимата обезпечителна функция на неустойката и водещи към съставяне на извод за реализиране на неоснователно обогатяване? Касаторът твърди, че разглеждането на трети и четвърти въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а също така в изложението сочи противоречие с решение № 110/2016 г. по тд. № 1226/2015 г. на ВКС, І т.о., решение № 193/2016 г. по т.д. № 2659/2014 г. на ВКС, І т.о., решение № 219/2016 г. по т.д. № 203/2015 г. на ВКС, І т.о. и Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът счита, че обжалваното решение е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, в частта, в която се приема, че за решаването на спора е ирелевантно дали предходният представител на УС на ответната федерация я е управлявал добросъвестно и е неприложима разпоредбата на чл. 40 ЗЗД.

Ответникът по касация П. С. Х. в писмен отговор по чл. 287 ГПК излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Подадена е касационна жалба и от П. С. Х., чрез адв. Х. Т., срещу въззивното решение в отхвърлителната му част. В жалбата са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост.

Искането е за отмяна на решението и присъждане на търсената сума в пълен размер.

В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставя следните въпроси: 1/ Допустимо ли е въззивният съд служебно да назначи ССЕ, за да установи дали ищецът е полагал труд след прекратяване на договора, ако при прилагането не е нарушена императивна материалноправна норма и въззивната жалба не съдържа оплаквания в тази връзка? Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с ТР № 1/09.12.

2013 по т.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; 2/ Допустимо ли е съдът при упражняване на правомощията си по чл. 92, ал. 2, предл. 1 ЗЗД да намали размера на неустойката, защото в 2 този срок ищецът е започнал да полага труд по друг договор, ако няма в процесния договор условие, което да ограничава неустоечното задължение само до времето, през което ищецът е останал без работа, нито такова ограничение произтича от закона?; 3/ Може ли да се приеме, че полагането на труд по друг договор от ищеца след прекратяване на процесния договор, с оглед характера на двата договора и естеството на престациите по тях, е заместваща сделка, която да задоволи в достатъчна степен интереса на кредитора по неустоечното задължение, ако между двата договора няма причинна връзка, нито обусловеност от правно или от фактическо естество?; 4/ Може ли доходът от трудово възнаграждение и доходът от неустойка само поради това, че са платени за един и същ период да се считат за неоснователно обогатяване (плащане за едно и също нещо два пъти), при положение че двете нямат идентична цел и функции? Счита, че разглеждането на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Ответникът по касация Сдружение „Българска федерация по волейбол“ в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

Предявени са кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 78, ал. 2, т. 3 ЗФВС (иск за реално изпълнение) и чл. 92, ал. 1 ЗЗД (иск за заплащане на компенсаторно обезщетение). Съдът е приел, че между страните е възникнало облигационно правоотношение, породено от изрично уреден в закона договор за треньорски услуги (чл. 78, ал. 2, т. 3 ЗФВС), който, макар и да разкрива отделни сходства с договора за изработка по чл.

258 и сл. ЗЗД, е отделен, със специфичен предмет и цел. Сключвайки такъв договор, треньорът поема задължение да провежда или организира на високо професионално равнище обучение, спортни занимания, тренировъчна и състезателна дейност, без да се уговаря за някакъв краен трудов резултат, както е при договора за изработка.

Въззивният съд е приел, че ищецът е изпълнявал точно и добросъвестно поетите от него договорни задължения, поради което искът по чл. 78, ал. 2, т. 3 ЗФВС за заплащане на сумата от 1200 лв., представляваща възнаграждение по договор за треньорски услуги от 28.10.2019 г. – за периода от 01.06.2020 г. до 24.06.2020 г., е основателен. От събраните гласни доказателства е установено, че поради пандемичната обстановка обективно тренировъчен процес не е могъл да се извърши, като това обстоятелство е възпрепятствало осъществяването на планираните цели за тренировки, обучение, контролни срещи, лагерсборове. Съдът е приел, че треньорът е осъществявал възможното от поетите задължения по процесния договор с оглед социалните ограничения при пандемията от Ковид 19. Индиция, че именно тези действия по време на пандемията са били счетени от Федерацията за достатъчни, представлява и приетата работа за предходните месеци, през които са наложени социални ограничения заради пандемичната обстановка (от м. 03. 2020 г. до м. 05. 2020 г., вкл.), за който период Федерацията е заплатила уговореното възнаграждение. Съдът е посочил също така, че договорът за треньорски услуги предполага 3 престиране на работна сила и изпълнение на договорните задължения само доколкото възложителят е могъл да осигури условия за това, поради което се дължи възнаграждение дори и когато треньорът не е могъл – поради обективни причини, активно да провежда тренировъчен процес.

По иска с правно основание чл. 78, ал. 2, т. 7 ЗФВС, във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД съдът найнапред е изяснил, че освен че има обезщетителна функция, неустойката представлява и обезпечителен способ за точно и добросъвестно изпълнение на договорните задължения.

Тъй като по договора за треньорска услуга треньорът не е длъжен да престира конкретен трудов резултат (постигане на определено спортно постижение и цел), а своята трудова сила, в договора следва да се постигне съгласие за обезщетенията, дължими от неизправната страна по договора – арг. чл. 78, ал. 2, т. 5 и т. 7 ЗФВС. Именно защото това облигационно правоотношение е срочно, възложителят трябва при едностранно предсрочно прекратяване на договора да заплати на изпълнителя уговореното обезщетение за причинените му имуществени вреди под формата на пропуснати ползи (загуба на един сигурен месечен доход до края на действието на договорното правоотношение). И понеже тази сделка се различава от договора за изработка, страните трябва да уговорят конкретни основания за преустановяване занапред на облигационната обвързаност между тях. В чл. 8 от процесния договор са уговорени правните последици на обективните основания за прекратяване действието на договора, но в чл. 9 страните са постигнали съгласие за още едно прекратително основание – с едностранно волеизявление от възложителя дори и когато треньорът е осъществявал своята насрещна престация точно и добросъвестно, какъвто е настоящият случай. От предизвестие с изх. № 176/23.06.2020 г., адресирано от ответната федерация до ищеца, се установява, че възложителят е преустановил облигационното правоотношение, считано от 25.06.2020 г., при безвиновното поведение на треньора. По договора е уговорена компенсаторна неустойка при едностранното прекратяване на договора от възложителя, чиято непосредствена цел е насочена към обезщетяване на причинените на треньора имуществени вреди поради загуба на един очакван, гарантиран, с висока степен на сигурност доход до края на уговорения срок по договора.

Въззивният съд е отхвърлил като неоснователно възражението за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави. Тълкувайки чл. 78, ал. 2 ЗФВС, съдът е приел, че съобразно своята правна характеристика (престиране не на конкретен трудов резултат, а на трудова сила) договорът за треньорска услуга следва да обезпечи всички неблагоприятни правни последици за треньора като по-слабата икономически страна в породеното правоотношение (при уговорено основание за едностранно прекратяване на облигационното правоотношение от възложителя - при безвиновно поведение на треньора). Поради това е посочил, че не е нищожна поради накърняване на добрите нрави уговорката за компенсаторна неустойка, целяща да обезпечи загубата на един предвидим и сигурен доход на треньора до края на уговорения срок. Посочил е, че от една страна, тя не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а от друга - страните не са уговорили различен способ за обезщетяване на действително претърпените имуществени вреди (под формата на пропуснати ползи – загубен сигурен доход) на треньора при 4 едностранното прекратяване на договора за треньорски услуги при упражняване на автономната преценка на възложителя. Съдът е посочил, че не може да се очаква в един обозрим период от време след прекратяване на договора треньорът да започне да полага труд на сходна длъжност в спортен клуб, поради което в процесния договор е съобразено и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.