Определение № 1153 от 18.05.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1153 гр. София, 17.05.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Гълъбина Генчева Касационно гражданско дело № 20238002100011 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 260130 от 28.01.2021 г. по гр. д. № 1634/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, след частична отмяна на решение № 94 от 10.04.2020 г. по гр. д. № 291/2018 г. на Карловския районен съд, е постановен следният резултат:

- Извършена е делба на недвижими имоти чрез разпределение по чл.353 ГПК по вариант II на приетата по делото техническа експертиза, като в дял на Т. И. Г. са поставени: 1.

Търговски обект с идентификатор ..... по КККР на [населено място] с площ от 24 кв. м.; 2.

Жилище с идентификатор .... с площ от 38,10 кв. м. и 3. Гараж с идентификатор ......с площ от 15 кв. м., а в дял на С. И. Г. са поставени следните имоти: 1. Жилище с идентификатор ..... с площ от 90,35 кв. м. и гараж с идентификатор ....... с площ от 16 кв. м., като С. И. Г. е осъден да заплати на Т. И. Г. сумата от 12 492 лв. за уравнение на дяловете;

- Отхвърлен е искът на С. И. Г. срещу Т. И. Г. за сумата от 5400 лв., представляваща извършени от ищеца подобрения в съсобствен имот, изразяващи се в изграждане на две гаражни клетки, до размера на 4/6 ид. части.

- Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която С. Г. е осъден да заплати на Т. Г. сумата от 959,68 лв. – разноски за СМР в малкия апартамент, както и в частта, с която е отхвърлен искът на С. Г. за сумата от 16 650 лв., представляваща увеличена стойност с 1/2 ид. част вследствие изграждането от него изцяло на голямото жилище, в което квотите на съделителите са равни.

Въззивният съд е приел, че делбата е допусната при следните квоти: за търговския обект, малкия апартамент и двата гаража – по 5/6 ид. части за Т. Г. и по 1/6 ид. част за С. Г., а за големия апартамент – при равни квоти. Делът на ищцата в съсобствеността се равнява на 53 392 лв., а на ответника – 23 758 лв. Прието е, че делбата следва да се извърши чрез 1 разпределение по чл.353 ГПК по вариант II от заключението на вещото лице. Преценката за начина, по който трябва да се извърши разпределението, следва да бъде извършена съобразно делбените права на страните във всеки от имотите, извършените подобрения от тях, наличието на трайно установен по волята на страните начин на ползване, както и с оглед наличието на възможност за такова разпределение, при което стойността на поставените в дял имоти съответства в най-голяма степен на стойностното изражение на квотата на всеки съделител в съсобствеността и възможността на всеки съделител да се разпределят равностойни имоти не само с оглед тяхната цена, но и според вида и предназначението им. Прието е, че съдебната практика не определя поредност, в която да се вземат предвид тези критерии. Като ги е преценил съвкупно, съдът е приел, че в дял на Т. Г. следва да се постави малкият апартамент, който тя ползва и е извършила подобрения в него; търговският обект, с оглед по-голямата й квота, както и един от гаражите. Общата стойност на тези имоти е 40 900 лв., а ищцата притежава 5/6 ид. части от тях. В дял на С. Г. трябва да се постави големият апартамент, в който квотата му е Ѕ и той го ползва от изграждането му през 1973-1974 г., както и един от гаражите. Квотата на С. Г. в гаража е 1/6, но с поставянето на този имот в негов дял ще се осигури възможност всеки от съделителите да получи по един гараж. Разликата в стойността на дяловете следва да се изравни в пари, като С. Г. заплати на Т. Г. сумата от 12492 лв.

Приети са за неоснователни претенциите на С. Г. за заплащане на следните суми: 5400 лв., представляваща 4/6 от извършени от него подобрения през 1976 г., изразяващи се в изграждането на двата гаража, както и 16 650 лв., представляваща Ѕ ид. част от стойността на изграденото изцяло от него голямо жилище. Тези подобрения са извършени още приживе на родителите на страните с тяхно съгласие. То следва да се квалифицира като съгласие за ползване на новоизградения жилищен етаж и двата гаража, доколкото не е установено от ангажираните доказателства между родителите и ответника да е имало уговорка за предаване на владението върху тези обекти. Затова не може да се приеме, че след изграждането на обектите е започнала да тече придобивна давност по чл.79 ЗС за ответника.

Напротив, с нотариален акт № 18/1975 г. родителите са дарили втория етаж на двете си деца при равни права, а с нотариален акт № 3/2000 г. майката, след смъртта на съпруга си, се е разпоредила с притежаваните от нея идеални части от останалите имоти в полза на дъщеря си Т. Г.. Отделно от това С. Г. не е правил възражение за придобиване на имотите по давност в производството по допускане на делбата, поради което въпросите за съсобствеността, основанието на което е възникнала, между кои лица, за кои имоти и при какви квоти, са разрешени със сила на пресъдено нещо и не могат да бъдат пререшавани.

Прието е също, че не е доказано С. Г. да е демонстрирал на съделителката Т. Г. като съсобственик намерението си да владее нейната идеална част от голямото жилище, т.е. няма данни владението й да е било отблъснато. По изложените съображения съдът е приел, че е основателно направеното от Т. Г. възражение за изтекла погасителна давност за паричната претенция за подобренията, доколкото давността е започнала да тече от извършване на подобренията още приживе на родителите на страните и е изтекла в рамките на 5-годишния срок по чл.110 ЗЗД.

2

Касационни жалби срещу посоченото решение на въззивния съд са подадени и от двете страни.

Т. Г. обжалва решението в частта за начина на извършване на делбата. Счита, че найикономичен е вариант I от заключението на вещото лице, като тя получи дял I-ви - голямото жилище, търговския обект и един гараж, а ответникът – дял II-ри, който включва малкото жилище и един гараж. По този начин всеки от съделителите получава равностойни дялове, максимално близки до квотите в съсобствеността и при минимална сума за уравнение на дяловете – 708,34 лв. По този начин двамата с ответника нямало да живеят повече под един покрив, нямало да ползват един общ вход за жилищата си и едни и същи общи части – изби и тавански етаж, защото малкото жилище е със самостоятелен вход, различен от този на търговския обект. Това се налагало заради трайно влошените отношения на страните, свързани с ползването на общите части на двуетажната сграда, в която се намира голямото жилище, обитавано от ответника. Извършените от жалбоподателката ремонти в малкото жилище не били на голяма стойност и не следвало те да определят начина на извършване на делбата. Счита, че въззивният съд не се е съобразил с практиката на ВКС по чл.353 ГПК, според която съдът е длъжен да прецени в съвкупност всички обстоятелства, от които зависи разпределението на конкретните имоти, като са от значение всякакъв вид неудобства – както в имуществената, така и в личната сфера на съделителите. Съдът не обсъдил наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение по извършване на делбата. Според жалбоподателката практиката на ВКС е в смисъл, че обитаването на някой от имотите трябва да е кумулативно свързано с извършени от съделителя значителни подобрения в него, за да бъде разпределен този имот в дял на ползващия съделител.

Следвало да бъде отчетено обстоятелството, че съдът отхвърлел като недоказана претенцията на ответника, че той е построил втория жилищен етаж от масивната жилищна сграда /голямото жилище/, а това според жалбоподателката означава, че липсва основание за разпределението в негов дял на този етаж. Жалбоподателката счита, че с начина, по който е извършена делбата, съдът осъдил страните да живеят в постоянна вражда и конфликти.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. За задължението на въззивния съд да мотивира решението си, като обсъди всички доказателства и защитни позиции, включително всички възражения на страните;

2. Може ли декларативното изявление на въззивния съд, че е „преценил съвкупно и при отчитане на всеки един от тях“ критериите за възлагане на делбените имоти, да бъде квалифицирано като мотиви; Следва ли фактите по делото, установяващи наличието на различни критерии за възлагане, както и самите тези критерии, да бъдат анализирани и съпоставени по тежест с оглед на конкретните обстоятелства, за да може да се каже, че съдът е изложил мотиви относно начина, по който е извършил разпределение по чл.353 ГПК;

3. Дали при разпределение на делбените имоти между съделителите по реда на чл.353 ГПК съдът следва да се съобрази с всякакви неудобства, или само с такива от правно естество и следва ли при извършване на разпределение на делбените имоти съдът да отчете и личните отношения между съделителите, особено в случаите, когато по делото има данни за трайно 3 влошени отношения.

По въпроси № 1 и № 3 се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както се сочи практика на ВКС по чл.290 ГПК, а по въпрос № 2 – основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като неправилно жалбоподателката счита, че в него са уредени две самостоятелни основания – за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Отделно от това въззивното решение влизало в противоречие с т.5б на ППВС № 7/1973 г. по въпроса за стойността на подобренията – постановлението визирало значителни подобрения, като отделно от това в противоречие със същото постановление съдът не съобразил стойността на дяловете и с изискването всеки от съделителите да получи дял, възможно найблизък до стойностното изражение на квотата му.

С. И. Г. е обжалвал въззивното решение в частта, с която са отхвърлени претенциите му за сметки за сумите 5400 лв. и 16 650 лв.

Жалбоподателят счита, че съдът е решил спора в противоречие с практиката на ВКС, че предаване на владението може да стане и с конклудентни действия. Не било зачетено определението на районния съд, в което се приемали за безспорни фактите, че всяка от страните владее имота, на който само държи ключа от момента на неговото построяване.

Това означавало, че С. Г. владее големия апартамент, а Т. Г. – малкия. Съдът неправилно квалифицирал отношенията между жалбоподателя и родителите му по повод големия апартамент и гаражите като съгласие за ползване, без да посочи на кои данни по делото се позовава. Неправилно съдът обвързал твърдението му във втората фаза на делбата, че владее имотите, поради което търси обезщетение за тях като подобрения, с началото или изтичането на придобивна давност. Когато Т. придобила собствеността върху 1/2 ид. част от големия апартамент, родителите не й предали владението, тъй като то изцяло било предадено още от построяването на етажа на жалбоподателя. Т. живеела в къщата, но на първия етаж, и е доказано, че жалбоподателят е отказал да й даде ключ за втория, като по този начин обективирал пред нея владението си по ясен и недвусмислен начин. Владението на Г. върху втория етаж и гаражите било с изричното съгласие на сестра му и това било от построяването на тези обекти.

В изложението към касационната жалба, означено като „уточнение“, постъпило в срок на 02.04.2021 г., се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Трябва ли да има изрично изразена воля за предаване на владение, или то може да бъде предадено и чрез конклудентни действия;

2. Когато едно лице извършва действия, които надхвърлят обикновеното ползване на имота, например надстроява етаж, живее в него и той е единственото му жилище, единствен държи ключа и единствено само той извършва довършителни работи със знанието на друг съсобственик, който не се противопоставя в период на 10 години, представляват ли тези действия обективиране на анимус за своене на вещта, която подобрява;

3. Когато съдът в доклада си по делото е приел нещо за ненуждаещо се от доказване, може ли да мотивира решението си, че същото обстоятелство е недоказано;