Решение № 236 от 25.03.2026, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ *** гр. Ш, **/**/**** г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Ш, X-И СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Жанет М. Христова при участието на секретаря А.СТ.Т като разгледа докладваното от Жанет М. Христова Гражданско дело № 202536301***** по описа за 2025 година

Производството по настоящото дело е образувано по искова молба от Б. В. Д. с ЕГН ********** с адрес гр.Ш, ул.“*******“ № 9, чрез адв. Н. М. от АК – Я със съдебен адрес гр.Я, ул.“Б“ № 17, партер срещу „К“ ЕАД с ЕИК ********** със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“********“ № 146 (сграда А), ет.4, „************“ и „**********“ ЕООД с ЕИК *********** със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“********“ № 146 (сграда А), ет.4, „************“.

В исковата молба се посочва, че на **/**/****г. между ищеца и първия ответник бил сключен Договор за потребителски кредит № ******* за сумата от 3000 лв. при ГПР 16.71% и ГЛП 15.55 %, която следвало да се върне на 24 вноски. Съгласно чл.4.1 от договора следвало да се сключи Договор за поръчителство с втория ответник при дължимо възнаграждение в размер на 3019.55 лв. Ищецът посочва, че договора за кредит е нищожен на основание чл.22 от ЗПК, във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД, а договорът за поръчителство за нищожен на основание чл.26, предл. второ и трето от ЗЗД. В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК в договорът за кредит липсвали условия за прилагането на ГЛП. Не ставало ясно ГЛП дали е фиксиран или променлив и не бил посочен общия размер на възнаградителната лихва. Погасителния план също противоречал на закона, тъй като не ставало ясно каква част е за главница, лихва и такса гарант, както и какво включвали погасителните вноски. ГПР бил посочен като абсолютна величина, но нямало разписана методика за включените в него компоненти, както и дали възнаграждението по договора за поръчителство е включено в него. Налице било заобикаляне на чл.19, ал.4 от ЗПК, а ответните дружества били свързани лица. Възнаграждението за поръчителство следвало да се включи в ГПР на основание §1, т.1 от ЗПК, тъй като било свързано с договора за кредит и било задължително условие за включването му. Посочването на действителния размер на 1

ГПР е въведено като изрично изискване по закон, а в случая непосочването на възнаграждението за гаранта въвеждало в заблуждение потребителя. С това договорът за кредит следвало да се приеме за недействителен на основание чл.22 от ЗПК. Клаузата на чл.4 за предоставяне на поръчителство била нищожна, а договорът за поръчителство бил лишен от основание, предвид недействителността на договорът за кредит. Същевременно за поръчителя било уговорено възнаграждение, което се дължало наравно с погасителните вноски по кредита, което се получавало без да съществува реално насрещно задължение по договора за поръчителство. В този смисъл било налице нееквивалентност на престациите, но в случая липсвала престация от поръчителя, поради което този договор се явявал недействителен, като лишен от основание. Цитира се съдебна практика в подкрепа на развитите правни доводи от ищеца.

В заключение се моли за прогласяване нищожността на сключените договори, като се претендират разноските в производството.

Препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея са били редовно връчени на „К“ ЕАД, като се подава отговор в срок. В отговора се посочва, че исковете са неоснователни. Ответникът не оспорва възникването на облигационни правоотношения между страните въз основа на договора за кредит, както и че възнаграждението за поръчителство не е включено в ГПР и че главницата е условена изцяло. Оспорва се обаче, че за потребителя било задължително условие да сключи договора за поръчителство, за да му се предостави кредит. Считат, че в процесния договор за кредит ясно и недвусмислено бил посочен ГПР, общата дължима сума и допусканията използвани при изчисляването на ГПР.

Възнаграждението по кредита за поръчителство не следвало да се включва в ГПР, тъй като не отговаряло на легалната дефиниция за общ разход по кредита, съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК. Ответникът не е имал информация за размера на възнаграждението по договора за поръчителство, че да бъде включван като разход в ГПР. Твърди се, че договорът за поръчителство е договор за поръчка по смисъла на чл.280 и сл. от ЗЗД. Свързаността между ответниците, дори и да е налице, не влечала недействителността на договорите, а единствено недействителност на клаузата в договора за предоставяне на поръчителство, съгласно която длъжникът дължал възнаграждение на другия ответник. В заключение се моли за отхвърляне на исковете.

В писмения отговор на втория ответник „**********“ ЕООД не се оспорва възникването на облигационни правоотношения между ищеца и „**********“ ЕООД по повод сключен Договор за поръчителство. Доколкото договорът за поръчителство е сключен след сключването на договора за кредит, то параметрите на втория са вече уговорени и възнаграждението за поръчителя няма как и не следва да бъде включено в ГПР. Избора на ищеца да бъде обезпечен кредита е направен от него и изцяло доброволно. В заключение се моли да бъде отхвърлен искът, като неоснователен, като се претендират разноски.

В съдебно заседание за ищецът не се явява представител. Депозирано е писмено становище от адв. М., с което се моли делото да се гледа в тяхно отсъствие, като се излагат и доводи по съществото на спора, като се представя и списък за разноски по чл.80 от ГПК.

2

Моли се за уважаване на исковете и се иска присъждане на разноските.

За ответника „К“ ЕАД не се явява представител, като в постъпилото по делото становище се иска даване ход на делото в тяхно отсъствие, поддържа се писменият отговор и се моли за отхвърляне на иска срещу тях.

Ответникът „**********“ ЕООД в писмена молба моли да бъде даден ход на делото и излага становище по съществото на спора.

ШРС, след като взе предвид събраните по делото доказателства и становища на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

Видно от представено Приложение № 1 към Договор за потребителски кредит № ****** от **/**/****г. дружеството предоставило на ищеца сума в размер на 1533.88 евро (3000 лева), при фиксиран годишен лихвен процент от 15.55 % и ГПР от 16.71%, като срокът на договора бил 24 месеца. Общия размер на всички плащания бил 1801.76 евро (3 523.92 лева), като в приложението бил включен и погасителен план за общо 24 анюитетни погасителни вноски. Съгласно чл.4 от Договора за кредит, кредитополучателят можел да предостави обезпечение – банкова гаранция в срок от 10 дни или да сключи договор за поръчителство с одобрено от „К“ ЕАД юридическо лице до 48 часа от подаване на заявлението. В случай, че кредита не е обезпечен същият се отпуска в срок от 14 дни от подаване на заявлението, а при условие, че е обезпечен в срок от 24 часа. При непредставяне на обезпечението, съгласно заявлението, то се счита, че заявлението не е одобрено.

На **/**/****г. между „**********“ ЕООД и ищеца Б. В. Д. се сключил Договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който поръчителят отговаря солидарно с потребителя за изпълнение на задълженията му, възникнали по силата на Договор за потребителски кредит. В чл.4, ал.1 и ал.2 от договора било уговорено, че поръчителят има право на възнаграждение за изпълнение на задълженията си, като в случай, че ги изпълни има право да получи от потребителя платените суми, законната лихва и разноските направени от него. Съгласно чл.8 от договора потребителят дължал възнаграждение в размер и при условията, съгласно Приложение № 1 към договора. Видно от Приложение № 1 възнаграждение за поръчителя било в размер на 1543.88 евро (3019.55 лева) за обезпечаването на изпълнението на задълженията на потребителя, което било разсрочено в 24 месечни вноски с намаляващ размер, дължими на падежните дати на погасителните вноски по кредита.

От така изложената фактическа обстановка и приложени доказателства, съдът прави следните правни изводи:

По допустимостта на исковете: Предявените искове са допустими, налице са абсолютните положителни предпоставки за предявяването им, като липсват отрицателни такива.

По отношение на основателността на исковете: Страните не спорят, че между ищеца и двете ответни дружества са възникнали облигационни отношения основани на сключени 3 помежду им договори. В случая ищеца има качеството “потребител“ по смисъла на § 13, т.1 от Закона за потребителски кредит (ЗПК), тъй като сключения между страните договор за кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност от кредитополучателят – физическо лице и същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. При спор относно вземания, произтичащи от договор за кредит, съдът е длъжен служебно да изследва дали същият отговаря на изискванията ЗПК. В случая ищеца въвежда възражения за недействителност на договора за кредит, които съдът намира за основателни с оглед на неговото съдържание, като е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, който изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, като е налице и заобикаляне на чл.19, ал.4 от ЗПК. В конкретния случай ГПР по Договора за потребителски кредит № ******/**/**/****г. и общата дължима сума по кредита не са коректно посочени, тъй като възнаграждението по договор за предоставяне на поръчителство неправилно не е взето предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. ГПР посочен в договора не отразява действителния такъв, тъй като в него не са включени част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за поръчителство, сключен със „**********“ ЕООД. Следва да се отбележи, че съгласно § 1, т.1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Видно от чл.4, ал.2 от договора, в случай, че в посочения в ал. 1, изр. 1 срок (48 часа) кредитополучателят не предостави съответното обезпечение (сред които е и процесното), то ще се счита, че заявлението за кредит не е одобрено от кредитора и договорът не е породил действие. Следователно възнаграждението на поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и общата дължима във връзка с кредита сума, както и включен в ГПР, доколкото сключения договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит.

Невключването на този разход в ГПР реално води до оскъпяване на кредита и превишава законоустановения размер на ГПР, а това води до нищожност на клаузата за ГПР на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделните части на договора не води до нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните норми на закона или когато може да се предположи, че сделката би могла да бъде сключена и без недействителните й части. В случая, не е налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза от процесния договор относно определянето на ГПР не може да бъде заместена по право от повелителните норми на закона, нито договорът за потребителски кредит би бил сключен, ако в него не е включена тази клауза, като се изхожда от възмездния характер на договора и от изрично изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за включването на клауза за ГПР. Ето защо, в случая не е приложима разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза от процесния договор обуславя 4 недействителност на целия договор. В този смисъл е Определение № 50401 от 28.07.2023г. на ВКС по т.д. № 1124/2022г., II т.о.

За пълнота следва да се отбележи също, че добрата и законосъобразна търговска практика задължава кредитната институция да провери обезпечеността на договора за кредит преди сключването му, а не да бъде обезпечаван след това, както предвижда чл.4 от договора. В противен случай се нарушава чл.8, § 1 от Директива 2008/48 за безотговорното кредитиране, която норма е възпроизведена в чл.33, ал.1 от ЗПК. Така клаузата се явява неравноправна по смисъла както на ЗЗП, като и на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори.