Решение № 115 от 16.04.2021, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 115 гр. Перник , 15.04.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и пети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:РЕНИ П. КОВАЧКА

Членове:ТАТЯНА И. ТОДОРОВА

МАРИЕТА С. ДИНЕВА-

ПАЛАЗОВА като разгледа докладваното от РЕНИ П. КОВАЧКА Въззивно гражданско дело № 20211700500074 по описа за 2021 година

С Решение № 260032/ 28.08.2020год. , постановено по гр.дело № 1622/ 2019 год., Пернишкият районен съд е признал за установено по отношение на С. О. Т. от ***, че дължи на „ Мого България“ сумата от 42.38лева, представляваща непогасена главница по договор за финансов лизинг № ***год. , сумата от 523.65лева , представляваща договорна лихва по падежирани лизингови вноски, сумата от 0.28лева,представляваща неустойка за забава за периода от 05.11.2018год. до 16.01.2019год. и сумата от 720.30 лева, представляваща неустойка за прекратяване на договора за лизинг по вина на лизингополучателя, за която е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр.дело № 06729 по описа за 2019год. , ведно със законната лихва върху главницата , считано от датата на подаване на заявлението - 01.11.2019год. до окончателното и изплащане, както и сумата от 269.57лева , разноски по делото.

Със същото решение районният съд е отхвърлил предявения иск по чл.422 от ГПК за сумата от 660 лева, представляваща разходи ,заплатени от лизингодателя за възстановяване на владението на лизинговия актив,както и осъдил „ Мого България“ ЕООД да заплати на С.Т. разноски по делото , съобразно отхвърлената част от иска, в размер на 101.71лева.

Против постановеното решение, в установителната му част, е постъпила въззивна 1 жалба от адв. К. като пълномощник на С.Т.. По изложени в нея доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение е направено искане за неговата отмяна в обжалваната му част и постановяване на ново за отхвърляне на предявения установителен иск ,ведно с последиците от това.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от „ Мого България“ ООД с изложени доводи за неоснователност на въззивната жалба. Въззиваемото дружество е направило искане за потвърждаване на първоинстанционното решение, в обжалваната му от С.Т. част и за присъждане на направените във въззивното производство разноски.

Срещу отхвърлителната част на решението е подадена въззивна жалба от „ Мого България“ ООД гр.С.. По изложени доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, жалбоподателят е направил и искане за неговата отмяна в обжалваната му част и за постановяване на ново за уважаване на иска по чл.422 от ГПК .При уважаване на жалбата е претендирал разноски.

В срок е постъпил писмен отговор от въззиваемия С.Т., който по изложени в него доводи за законосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваната му част, е поискал от съда да не я уважава.

При извършената служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът установи, че атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Решението е постановено по иск с правно основание чл.422 от ГПК имащ за предмет установяване дължимостта на суми, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.дело № 01622/2020год. по описа на ПРС. Налице е субективен и обективен идентитет между заповедното производство и исково производство и доколкото районния съд се е произнесъл по допустим иск, то постановеното по него решение е допустимо и следва да бъде извършена проверка относно правилността му въз основа на наведените в жалбата доводи.

Пeрнишкият районен съд е сезиран с искова молба от „ Мого България ООД с искане да бъде признато за установено по отношение на С. О. Т. от *** , че дължи на ищеца сумата от 42.38лева , представляваща непогасена главница по договор за финансов лизинг № ***, сумата от 523.65лева ,представляваща незаплатена лихва върху лизингови вноски за период от 05.12.2018год. до 16.01.2019год., сумата от 0.28лева, представляваща неустойка за забавено плащане за периода от 05.11.2018год. до 16.01.2019год., , 720.30лева, представляваща неустойка за прекратяване по вина на лизингополучателя и сумата от 660 лева , представляваща разходи, заплатени от лизингодателя за възстановяване на владението на лизинговия актив,ведно със законната лихва върху главницата , считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 01.11.2019год. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение № ***год. по ч. гр.дело № 06729/2019год. на ПРС.

2

В исковата молба се твърди ,че на ***год. между „ Мото България“ ООД, в качеството му на лизингодател и С.Т.,в качеството му на лизингополучател, е бил сключен договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № ***,по силата на който лизингодателят е придобил собствеността върху лек автомобил марка „ Форд“, модел „ Транзит „ с ДК № *** и го е предоставил за ползване на лизингополучателя. За предаването на автомобила бил съставен приемо-предаватален протокол като лизингополучателя бил заплатил авансово първоначалните разходи и договорената първоначална вноска. Посочва се ,че размерът на финансирането било в размер на 6 800лева и че със сключване на договора и приемане на Общите условия лизингаполучателят бил поел задължение да заплаща месечните вноски и да използва вещта по предназначение с грижата на добър стопанин. Посочва се ,че договорът бил сключен за срок от 84 месеца, изтичащ на ***год.,като бил договорен лихвен процент от 39.60%, а размерът на месечните анюитетни вноски възлизал на сумата от 240.01 лева.

Твърди се ,че лизингополучателят е преустановил плащането на лизинговите вноски на ***год., поради което договора за лизинг бил прекратен с писмено предизвестие от лизингодателя. Въпреки това лизингополучателят продължил да ползва лизинговия актив до ***год. , когато същия бил върнат на лизингодателя. С оглед на последното е посочено , че лизингополучателят дължи заплащане на лизингови вноски и за периода от 09.11.2018год. до 16.01.2019год., които са в общ размер на 566.03 лева , от които главница в размер на 42.38 лева и възнаградителна лихва в размер на 523.65лева. Посочено е ,че поради допусната забава на плащанията лизингополучателят дължи и неустойка в размер на 0.28 лева за периода от 05.11.2018год. до 16.01.2019год,както и такава за прекратяване на договора по негова вина. Позовавайки се на договорните клаузи счита ,че лизингополучателя му дължи и стойността на направените от него разходи за възстановяване на владението върху лизинговия актив, възлизащи в на сумата от 660 лева с ДДС. , както и законната лихва върху главницата , считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК до окончателното й изплащане.

Претендира уважаване на исковете.

В срока по чл.131 , ал.1 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в който е изразил становище за неоснователност на исковите претенции и е направил искане за тяхното отхвърляне. Ответникът не оспорва наличието на твърдяното облигационно правоотношение, то твърди ,че договорът не е бил изгоден за него,поради което и е преустановил плащането на лизинговите вноски. Не е оспорил твърдението ,че е върнал лизинговия автомобил на ***год., но е посочил ,че не го е ползвал. Обвинява лизингодателя ,че въпреки възможността да вземе автомобила в по-ранен момент умишлено не е сторил това, по който начин е кумулирал в негова вреда допълнителни вноски и разходи. Оспорил е по размер претенцията за заплащане на разходи във връзка с възстановяване на владението върху лизинговия актив,както и размера на претендираната лихва,т ъй същата излизала 3 извън пределите на законодопустимата такава.

Районният съд е уважил частично предявения иск като е приел ,че между « Мого България» ООД и С.Т. е възникнало облигационно провоотношение по договор за финансов лизинг и че ответникът е неизправна страна по него . Приел ,че ищецът е изпълнил поетите с договора задължения придобивайки посочения от лизингополучателя лек автомобил марка « Форд» модел « Транцит « с рег.№ ***, предоставяйки му го за ползване на ***год. Приел е също така ,че лизингополучателят е заплатил авансово първоначалните разходи и договорената първоначална вноска,че в последствие е преустановил плащанията на лизинговите вноски и че по тази причина договорът е прекратен . Приел е също така ,че лизинговият актив е върнат на лизингодателя на ***год., до който момент за лизингополучателя е съществувало задължение да заплаща лизингови вноски ,като неизплатената част възлиза на сумата от 42.38лева. Приел е дължимост на уговорената възнаградителна лихва и лихва за забава,к ато е изложил мотиви за валидност на клаузата за договорната лихва и е отхвърли доводите на ответника за нейната нищожност. Приел е дължимост и на претендираната неустойка като е изложил доводи за валидност на неустойчната клауза .

Районният съд е отхвърлил претенцията за разходи за възстановяване на владението върху лизинговия актив, приемайки че лизингодателят не е предоставил на лизинполучателя възможността, предвидена в чл.14.1 от Общите условия към договора за лизинг за връщане на автомобила в 2 дневен срок от прекратяване на договора . Горното и установеното по делото доброволно връщане на автомобила са мотивирали съда да приеме ,че липсва основание лизингополучателят да бъде натоварен със заплащане на разходи , които не дължи.

Предвид естеството на така предявения иск, в тежест на ищеца, в случая на „ Мого България“ ООД е да докаже съществуването на вземането на твърдяното основание и в претендирания размер. Ищецът следва да установи всички положителни факти и обстоятелства, от които черпи права, а именно наличието на твърдяното договорно отношение с ответника, както и размера на дължимите суми. Ответникът от своя страна носи тежестта на доказване на правоизключващите или правопогасяващите вземането на ищеца възражения. Горното е съобразено от районния съд при разпределяне на доказателствената тежест, който, позовавайки се на относимите за това материални норми и предвид събраните по делото доказателства, е достигнал до правилен и законосъобразен извод, че страните са били обвързани от Договор за финасов лизинг.За съществуването и валидността му, изпълнението респ. неизпълнението на задължения по същия и неговото прекратяване първоинстанционния съд е изложил мотиви, които въззивната инстанция споделя и към които препраща на основание чл.272 от ГПК със следното пояснение във връзка с оплакванията във въззивните жалби:

Страните са били обвързани от договор за финансов лизинг, сключен на ***год., 4 който е прекратен едностранно на ***год. поради неизпълнение от страна на лизингополучателя на задължението му за заплащане на лизинговите вноски. Съгласно чл.13.10 от ОУ прекратяването на договора има сила занапред , поради което лизингополучателят дължи заплащане на лизинговите вноски до връщане на лизинговия автомобил, което в случая е станало на ***год. С оглед на това и установеното неплащане на лизинговите вноски се явяват несъстоятелни оплакванията на жалбоподателя Т. ,че не дължи такива за периода от преустановяване на плащанията – ***год.до връщане на лизинговата вещ- ***год.

В чл. 13.5 от ОУ къв Договора за финансов лизинг са предвидени основания за едностранно прекратяване на лизинговия договор от страна на лизингодателя, едно от които е забавяне плащането на лизингова вноска повече от 5 дни. С цитираната клауза се дава право на лизингодателя да прекрати договора при настъпване на конкретно условие, като само от неговата воля зависи дали ще го упражни или не и кога. Действително от момента на настъпване на основанието за предсрочно прекратяване на договора за финансов лизинг от лизингодателя до едностранното волеизявление за прекратяването му, обективирано в „уведомление за прекратяване на договор за лизинг № ***год. са изминали малко повече от два месеца, но през този период лизингополучателят е имал възможност ,в случай на невъзможност да заплаща лизинговите вноски, / да прекрати по своя инициатива предсрочно договора за финансов лизинг с връщане на лизинговата вещ , да се откаже от сключения договор за финансов лизинг съгласно чл.13.1 от ОУ /при спазване срока за това/ или да поиска прекратяването му по взаимно съгласие- чл.13.4 от ОУ, от които възможности не се е възползвал.