Решение № 1159 от 16.10.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1159 гр. София, 16.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Яначкова

Членове:

Николай Метанов

Миглена Йовкова при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Миглена Йовкова Въззивно гражданско дело № 20251000502259 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 - 273 от ГПК.

С решение № 2696/02.05.2025 г. по гр.д. №11285 по описа за 2024 година на СГС е прогласен за нищожен по иск на Н. Б. Д., ЕГН: **********, действаща чрез нейната майка и законен представител А. З. П., ЕГН:

**********, двете от ***, срещу „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, с ЕИК 131134023, гр.

София, ул.“Д. Хаджикоцев“ №52-54, ет.6, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК Договор за потребителски кредит № 7001202317 от 07.05.2020г., сключен между Б. М. Д., в качеството му на кредитополучател и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, като кредитор и е осъдена Банката да заплати на Н. Б. Д., действаща чрез нейната майка и законен представител А. З. П., на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД сумата от 8 196.31 лева - платена без основание по Договор за потребителски кредит № 7001202317 от 07.05.2020 г.

Производството пред настоящата инстанция е инициирано с въззивна жалба от„ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, която обжалва същото изцяло и иска да бъде постановено ново, с което да се отхвърлят исковете. Излага подробни оплаквания за незаконосъобразност на решението, поради неправилна преценка на формата и съдържанието на договора, с оглед изискванията на чл.

11, ал.1, т. 10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК. Въз основа на тях обосновава теза, че Годишният процент на разходите(ГПР) в случая е коректно определен и стойността на същия, която 49, 05 % не нарушава императивното изискване на чл. 19, ал.4 от ЗПК ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната 1 лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Във въззивната жалба е анализирана съдебна практика по приложението на горепосочените норми и Приложение №1 към ЗПК, съдържащо формулата и положенията за изчисляване на ГПР.

Отговор на въззивната жалба е депозирала ищцата Н. Д. – чрез адв. Д., в който е изразено становище за неоснователност на същата, тъй като атакуваният акт е допустим и правилен. Обоснован е с аргументи и съдебна практика за несъответствие на клаузите, определящи ГПР в настоящия договор, със законовите изисквания на ЗПК, както и с липсата на ясно и точно формулиране на компонентите, който го дефинират. В този контекс поддържат тезата, изложена в исковата молба, че настоящият договор за кредит е недействителен на осн. чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, както всички други възражения за недействителност на договора и недължимост на вземанията по него, респ. за наличието на недължимо платени суми.

Въззивната инстанция е сезирана и с частна жалба от Н. Д. – чрез адв.

Д., срещу определение №13125/08.07.2025г., с което е оставена без уважение молбата й за изменение на постановеното решение в частта му за разноските, досежно размера на присъденото по чл.38 от ЗА адвокатско възнаграждение, като СГС е приел, че няма основание да бъде определено такова в по – висок размер. Иска се присъждане на възнаграждение по всеки от исковете, както и в размер, който отчита обема на положения адвокатски труд и предназначението на адвокатското възнаграждение като средство за покриване на разходите му и формиране на печалба, която да му осигури достоен живот. Ето защо адв. Д. иска да бъде отменено определението и да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38 от ЗА за всеки от исковете, в размер съобразно Наредба № 1.

Отговор на частна жалба е депозиран от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, която изразява становище за оставянето й без уважение като неоснователна.

Обосновано е с постановена практика от СЕС и ВКС в насока, че Наредба №1/2004г. за възнагражденията за адвокатска работа следва да се ползва единствено като ориентир за размера на присъжданото възнаграждение, който се индивидуализира с оглед сложността на делото и извършения обем работа.

Въззивният състав намира, че след анализ по отделно и в съвкупност на събрания доказателствен материал, първоинстанционния съд е извел обосновани фактически констатации, както следва :

Установено е, че ищцата Н. Д. е наследник по закон /дъщеря/ на Б. М. Д., който на 07.05.2020 г. е сключил с „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД договор за потребителски кредит № 7001202317 със срок на издължаване до 15.12.2024 г., т.е. 53 календарни месеца.

Съгласно чл.7, т.1 от Договора, размерът на кредита, който ответникът в качеството на кредитор е предоставил на кредитополучателя е 11 407.43 лв., а общата сума, подлежаща на връщане е 26 640.84 лв.

Договорено е в чл. 9, т.1, че лихвеният процент, с който се олихвява предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен процент е 45.53 %, а в 2 чл.9, т.2, че начинът на изчисляване на лихвата е ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита на база 30 дена в месеца и 360 дни в годината. Съгласно т.9.3 за нуждите на Договора лихвеният процент за ден се изчислява като 1/360- та част от лихвения процент по т.9.1.

В чл.10 от договора са посочени годишният процент на разходите по кредита в размер на 49.05% и общата дължима сума от потребителя в размер на 26 640.84 лв., изчислени към момента на сключване на договора за кредит, въз основа на взетите допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 от ЗПК начин.

Договорено е също, че потребителят е длъжен да погасява задълженията си като заплаща месечните погасителни вноски по Погасителния план, а именно 53 погасителни вноски всяка на стойност от 502.66 лв., в която се включва главница и лихва, като прогресивно тежестта на лихвата във всяка едно погасителна вноска намалява за сметка на главницата. Видно е от Погасителния план, че всяка вноска е с падеж 15- то число на съответния месец, като общо дължимата главница е в размер на 11 407,43 лв., а общо дължимата лихва е в размер на 15 233,41 лв.

Според клаузата на чл. 7.2.2 от Договора, в случаите когато потребителят е пожелал да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора при условията на чл. 19, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка сума, се превеждат от кредитора директно по банковата сметка на съответния Застраховател, респективно по банковата сметка на съответния Застрахователен посредник, за което потребителят дава изричното си нареждане и съгласие с подписването на Договора.

В заключението на вещото лице по ССчЕ е установено, че към датата на сключване на договора законната лихва за забава е 10% + основният лихвен процент на БНБ, който към 07.05.2020г. е 0%, поради което допустимият по чл. 19, ал.4 от ЗПК ГПР е 50%. Експертът е констатирал, че реалният Годишен процент на разходите (ГПР) по договора е 56.34%, а не както е посочено в него 49.05%. ГПР е изчислен от вещото лице по формулата за ГПР в Приложение №1 към ЗПК. То е констатирало, че кредитополучателят е извършил плащания в общ размер на 19 758.88 лева, разпределени както следва: погасена главница - 6 024.97 лева; договорна лихва- 13 579.46 лева, наказателна лихва 154.45 лева.

Апелативен съд - София, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намира решението за валидно и допустимо.

По правилността на обжалвания акт решаващият състав излага следното :

Предявен е иск по чл. 26, ал.1, предл. първо от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №7001202317 от 07.05.2020г. с възражения, че не отговаря на изискването за яснота и разбираемост по чл. 10, ал.1 от ЗПК, поради непосочване на 3 разходите по кредита, които следва да бъдат съобразени при определяне на ГПР. За да е приложима специалната уредба на Закона за потребителския кредит, следва процесният договор да е потребителски. В тази връзка е безспорно, че наследодателят на ищцата Б. Д. е потребител, съгласно легалната дефиниция, съдържаща се в §13, т.1 от ДР на ЗЗП. От своя страна ответникът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е кредитна институция по смисъла на чл. 2 от ЗКИ. Законът за потребителския кредит в нормата на чл.9, ал.3 дава идентично легално определение на потребител, а в ал.1 указва, че договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

Не е спорно в казуса, а и от страните и съдържанието на процесния договор следва, че той е потребителски. С оглед на това, правната регулация на възникналото между ищцата и банката - ответник договорно отношение се урежда от Закона за защита на потребителите и от Закона за потребителския кредит.

В императивната норма на чл. 22 от ЗПК е предвидено, че когато не са спазени изискванията за форма и съдържание, установени в чл.10, ал.1, чл. 11, ал.1, т. 7-12 и т.20 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Така чл. 11, ал.1, т. 7 от ЗПК изисква договорът за потребителски кредит да е изготвен на разбираем език и да съдържа общия размер на кредита и условията за усвояването му, а в т.10 да е посочен годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Заедно с това, чл. 19, ал.1 от ЗПК дефинира, че Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като с ал.3 от разходите са изключени тези, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит и за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.

В процесния договор Годишният процент на разходите(ГПР) е определен в чл. 10, като е посочено, че е в размер на 49, 05%, но без конкретизация на лихвите, преките и косвените разходи, комисионните и други плащания, съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК, които се отчитата при формирането му. Предвид това, кредитополучателят няма възможност да определи и да се ориентира какви по вид и размер са общите разходи по кредита. Изложеното го лишава 4 от възможност да провери по законовата формула за ГПР какъв е той за конкретния кредит и съобразени ли са всички разходи по кредита при определянето му. Като не са посочени всички видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, последният е неясен, тъй като препядства преценката на кредитополучателя за това каква е стойността(цената) на паричния ресурс, който ползва по договора. По този начин той е лишен от възможността да провери и избере икономически най – изгодната за него оферта за сключване на такъв договор. Непредоставянето на информация за начина на формиране на ГПР прави процесният договор за потребителски кредит неясен по смисъла на чл. 10, ал.1 от ЗПК.

Със заключение на ССчЕ в делото е доказано, че при прилагането на формулата за определяне на ГПР по Приложение №1 към ЗПК въз основа на данните в договора и погасителния план към него за предоставения размер на кредита и за дължимите възнаградителни лихви, действителният процент на ГПР е 56.34%, а не посочения в чл. 10 такъв от 49.05%. След като към датата на сключване на процесния договор законната лихва за просрочени задължения е 10%, допустимият по чл. 19, ал.4 от ЗПК ГПР е 50% и обсъжданият го надвишава. Изложеното представлява несъотвествие на договора с императивна норма, за което чл. 19, ал.5 от ЗПК предвижда като правна последица нищожност на договора.