Решение № 64 от 23.02.2026, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 64 гр. Плевен, 23.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ

Членове:

ЖАНЕТА Д. Г.

ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА при участието на секретаря Ж. Н. С. като разгледа докладваното от ЖАНЕТА Д. Г. Въззивно гражданско дело № 20264400500005 по описа за 2026 година

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 253/24.10.2025 г. по гр.д. № 481/2025 г. Левчанският районен съд е отхвърлил като неоснователен предявения от С. Т. С. против „Кредит Инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД, гр. София иск с правно основание чл.

439 от ГПК за признаване за установено по отношение на страните, че ищецът С. Т. С. не дължи на ответника „Кредит Инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД, гр.

София сумата в общ размер на 6 262,78 лв., от която 2 165 лв. - главница, ведно със законната лихва, 2 341,97 лв. – законната лихва върху главницата за периода от 16.05.2015 г. до 25.04.2025 г.,737,10 лв. – договорна лихва, сумата о т 169,67 лв. – присъдени разноски, сумата от 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение и сумата от 699,04 лв. – такси по т. 26 от ТТРЗЧСИ, за които се провежда принудително изпълнително дело № 190/2012 г. по описа на ЧСИ Г.К., рег. № *** при КЧСИ и район на действие СОС.

Със същото решение Левчанският районен съд е осъдил С. Т. С. да заплати на „Кредит Инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД, гр. София направените по делото разноски в размер на 50 лв. за юрисконсулско възнаграждение, а по сметка на съда държавна такса в размер на 250,51 лв..

1

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът С. Т.

С., който чрез пълномощника си адвокат А. Г. - Ц. го обжалва в законния срок пред въззивния съд като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Във въззивната жалба се излагат подробни доводи относно неправилна преценка на събраните по делото доказателства от страна на първоинстанционния съд.

Според въззивника по делото не са налице доказателства, че взискателят е извършил валидни същински изпълнителни действия, прекъсващи давността по отношение на вземанията и преценката на първоинстанционният съд е необоснована. По отношение на последиците за давността на извършените изпълнителни действия в хода на изпълнителното производство по искане на взискателя и по инициатива на ЧСИ в хипотезата на чл. 18 от ЗЧСИ се позовава на постановките на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според въззивника с подадените молби от 30.07.2020 г., 24.10.2022 г. и 11.09.2024 г. от страна на взискателя не са извършени валидно изпълнителни действия, имащи за последица прекъсване на давността, тъй като със същите се е искало да се извършат справки, но не и извършване на същински изпълнителни действия. Според въззивника с молбите на взискателя от 14.09.2018 г. и 12.03.2021 г. е поискано от ЧСИ да се извърши опис и оценка на движимите вещи на длъжника, но тези описи, макар и насрочени не са извършени поради неуведомяване на длъжника, поради което не може да се приеме, че са довели до прекъсване на давността. Според въззивника насрочването на описи на движими вещи е подготовка за изпълнение на същински изпълнителни действия, но не и реално извършени такива. Позовавайки се на постановките на т. 3 от ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк. дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС въззивникът поддържа, че в същото ясно са разграничени същинските изпълнителни действия, които прекъсват давността и водят като последица да започне да тече нова давност. Счита, че самото искане да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането му, а не веднъж с искането и втори път с предприемането, като се позовава на цитирана практика на ВКС в тази насока. Заключава, че не е налице многократно искане от страна на взискателя за извършване на изпълнителни действия по смисъла на закона, че след наложения запор на банкови сметки на 13.11.2017 г. по изпълнителното дело не са предприемани валидни 2 изпълнителни действия, довели до прекъсване на давността, поради което вземанията на взискателя са погасени по давност в периода от 13.11.2017 г. до 14.11.2022 г. и към датата на ИМ всички вземания са погасени по давност.

Въззивникът иска от въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск като му присъди направените по делото разноски по делото в двете инстанции.

Представя квитанция за внесена държавна такса по сметка на ПлОС в размер на 125,26 лв.. С въззивната жалба не се правят доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Бест Кепитъл България“ /с предишно наименование „Кредит инкасо инвестмънт БГ“/ ЕАД, ЕИК ***, гр.

София чрез пълномощника юрисконсулт Соня Петрова, с който се оспорва основателността на въззивната жалба. Излагат се подробно доводи относно хронологията на възникване на вземанията в полза на дружеството, както и извършените по изпълнителното дело действия от страна на взискателя до датата на подаване на ИМ, като конкретно по отношение на посочените във въззивната жалба молби, с които се правят искания до ЧСИ се поддържа, че всяко от тях е прекъснало давността и изводите на първоинстанционният съд в тази насока са законосъобразни. Поддържа, че с всяка от подадените молби давността е прекъсвана, а бездействието на съдебния изпълнител не може да се вмени в санкция за взискателя, като излага доводи за различието в правните институти на перемцията и давността и се позовава на цитирана съдебна практика в тази насока. Иска се от въззивния съд да потвърди изцяло обжалваното решение и да присъди на страната направените във въззивната инстанция разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лв..

При условие на евентуалност прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от въззивника по делото при условията на чл. 78 ал. 5 от ГПК. С отговора на въззивната жалба не се правят доказателствени искания. Иска се да бъде задължен въззивника да посочи банкова сметка, по която да бъдат преведени присъдени разноски в случай на уважаване на въззивната жалба.

В открито съдебното заседание въззивникът не се явява, но чрез пълномощника си адвокат Г. - Ц. поддържа въззивната жалба и претендира направените по делото разноски. Представя списък на разноските, с който претендира заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 1 400 лв., 3 както и договор за правна помощ от 11.11.2025 г., удостоверяващ договаряне на адвокатско възнаграждение в този размер и потвърждения от банкови транзакции за заплащането му по банков път.

Въззиваемата страна не се представлява, но чрез пълномощника юрисконсулт Соня Петрова поддържа отговора на въззивната жалба.

Претендира направените по делото разноски и представя юрисконсултско пълномощно. Поддържа при условие на евентуалност възражението си по чл.

78 ал. 5 от ГПК.

Плевенският окръжен съд, като обсъди оплакванията, изложени в жалбата, взе предвид направените доводи, прецени събраните пред първата инстанция доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази изискванията на закона, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана от съда.

С ИМ, разгледана от РС Левски ищецът С. Т. С. е предявил против ответника „Кредит Инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД, гр. София иск с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че ищецът С. Т. С. не дължи на ответника „Кредит Инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД, гр. София сумата в общ размер на 6 262,78 лв., от която 2 165 лв. - главница, ведно със законната лихва, 2 341,97 лв. – законната лихва върху главницата за периода от 16.05.2015 г. до 25.04.2025 г.,737,10 лв. – договорна лихва, сумата от 169,67 лв. – присъдени разноски, сумата от 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение и сумата от 699,04 лв. – такси по т. 26 от ТТРЗЧСИ, за които се провежда принудително изпълнително дело № 190/2012 г. по описа на ЧСИ Г.К., рег. № *** при КЧСИ и район на действие СОС. Твърди се, че за периода о т 13.11.2017 г. след налагане на запори по сметките на длъжника до 14.11.2022 г. за 5 години не предприети и извършени действия по принудително на непогасените вземания по изпълнителния лист, поради което извършените след това през 2024 г. принудителни действия не са довели до прекъсване на давността. Позовава на постановките на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, на разпоредбата на чл. 116 б. „в“ от ЗЗД и на постановките на ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС

4

С отговора на ИМ, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК пред РС Левски ответникът „Кредит Инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД, гр. София е оспорил основателността на предявения иск с правно основание чл. 439 от ГПК. С отговора се възразява, че давността е прекъсната многократно след 26.06.2015 г. с молби от взискателя и предприемане на конкретни изпълнителни действия, а именно: на 31.07.2017 г. е депозирана молба от взискателя за налагане на възбрана върху недвижим имот на длъжника, на 25.07.2017 г. е депозирана молба от взискателя за налагане на запор върху сметки на длъжника, ако има такива след изискване на справка от БНБ, на 25.10.2017 г. е наложена възбрана върху имот на длъжника, на 13.11.2017 г. са наложени запори върху сметки на длъжника в две банки, на 14.09.2018 г. е депозирана молба от взискателя за насрочване на опис на движими вещи на длъжника, на 04.03.2019 г. е изпратена призовка до длъжника за насрочен опис на движими вещи, на 30.07.2020 г. е депозирана молба от взискателя за налагане на запор върху сметки на длъжника, ако има такива след изискване на справка от БНБ, на 12.03.2021 г. е изпратена призовка до длъжника за насрочен опис на движими вещи, на 24.10.2022 г. е депозирана молба от взискателя за налагане на запор върху сметки на длъжника, ако има такива след изискване на справка от БНБ и насрочване на опис на движими вещи, на 11.09.2024 г. е депозирана молба от взискателя за налагане на запор върху сметки на длъжника, ако има такива след изискване на справка от БНБ и налагане на запор върху трудови възнаграждения, ако има такива след изискване на справка от НАП.

Ответникът също се позовава на постановките на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 5/21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС и счита, че петгодишната давност по отношение на вземанията не е изтекла към датата на образуване на делото 24.04.2025 г. при условията на чл. 110 от ЗЗД.

За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 439 от ГПК, РС Левски е приел, че вземанията на ответника взискател не са погасени по давност, тъй като в периода от 13.11.2017 г., на която дата страните не спорят, че е наложен запор върху сметки на длъжника до датата на подаване на ИМ са направени множество искания от взискателя, с които петгодишната давност е прекъсната, а именно искания на 14.09.2018 г., 30.07.2020 г., 12.03.2021 г., 24.10.2022 г. и 11.09.2024 г..

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася 5 служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната му част, като останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Съгласно разпоредбата на чл. 439 ГПК длъжникът има право да оспори с иск изпълнението срещу него, но претенцията му може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

В определение № 2395/25.07.2025 г. по т.д. № 2751/2024 г., 2 т.о. на ВКС, определение № 89/27.01.2012 г. по ч.гр.д. № 604/2011 г., 4 г.о. на ВКС и др., ВКС приема, че разноските начислени в изпълнителното производство, т.е. разноските, които не са посочени в изпълнителния лист, въз основа на който се осъществява принудителното изпълнение не са предмет на иска по чл. 439 ал.

2 от ГПК и когато отрицателният установителен иск има за предмет и тези разноски е недопустим в тази му част при условията на чл. 130 от ГПК поради липса на правен интерес. Приема се категорично, че предметът на отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК за недължимостта на изпълняемото материално право е обусловен от вземанията, за които е издаден изпълнителен лист, очертаващи и пределите на решаващата дейност на съда, тъй като целта на исковата защита при предявяване на иска по чл. 439 ГПК е при уважаването му за съдебния изпълнител да възникне задължение за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433 ал. 1 т. 7 от ГПК, в който случай взискателят няма право да инициира ново изпълнително производство въз основа на същия изпълнителен лист. В случай, че длъжникът има възражения относно размера на начислените разноски в изпълнителното производство, същият разполага с друг път за защита, предвиден в разпоредбата на чл. 435 ал. 2 т. 7 от ГПК.