Решение № 5872 от 13.06.2025, Административен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 5872

Хасково, 13.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Хасково - V състав, в съдебно заседание на тринадесети май две хиляди двадесет и пета година в състав:

Съдия:

РОСИЦА ЧИРКАЛЕВА-ИВАНОВА

При секретар МАРИЯ КОЙНОВА като разгледа докладваното от съдия РОСИЦА ЧИРКАЛЕВА-ИВАНОВА административно дело № 20247260701438 / 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО).

Образувано е по жалба от М. М. М. от [населено място], [община], с посочен съдебен адрес: [населено място], [улица], офис *, подадена чрез пълномощник, против Решение № 1012-26-433-1/10.12.2024г. на Директора на ТП на НОИ – Хасково, отхвърлящо жалбата му срещу разпореждане [номер]-00-3207-3/20.11.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Хасково.

В жалбата се твърди, че решението е незаконосъобразно и неправилно, поради немотивираността му и издаването му в противоречие с материалния закон. Неправилно било приложено материалното право. Претендира се наличие на фактическия състав на изключението от общото правило, а именно чл. 65, §2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004г. – завръщане на жалбоподателя на територията на Р.България, като безработно лице и декларирало намерение да търси работа и трайно да се установи и продължи живота си в Р. България, което обстоятелство определяло центъра на жизнените му интереси да е именно в Р. България. Последното обстоятелство определяло мястото му на обичайно пребиваване по смисъла на чл. 11 от Регламент / ЕО/987/2009г. Сочи се, че нормите на Регламент /ЕО/№ 883/2004г. на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност и Регламент /ЕО/ № 987/2009г. за неговото прилагане имат директна и приоритетна приложимост пред националното законодателство. Претендира се, че компетентната институция за изплащане на обезщетение за безработица е именно ТП на НОИ Хасково. По изложените съображения се иска отмяна на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане, и връщане на преписката за ново произнасяне. Претендират се разноски по делото.

Жалбата се поддържа в съдебно заседание чрез пълномощник.

Ответникът – Директор на ТП на НОИ – Хасково, чрез процесуален представител изразява становище за неоснователност на оспорването. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съдът, въз основа на събраните по делото доказателства, намира за безспорно установено от фактическа страна следното:

Със Заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, подадено чрез Дирекция „Бюро по труда“ – Хасково с рег. № 915-03-0069/04.10.2023г., до Директора на ТП на НОИ – Хасково, жалбоподателят М. М. М. е поискал да му бъде отпуснато парично обезщетение за безработица. Със Заявлението е декларирал, че е упражнявал трудова дейност в [държава] за периода от 25.02.2019г. до 29.09.2023г.

С писмо с изх. № У-261-00-3207-1/06.10.2023г. /л.13гр./ от заевителя са изискани допълнителни документи, вкл. декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагането на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. Такава е подадена от заявителя с отбелязване, че в периода 25.02.2019г. – 29.09.2023г. същият е работил в [държава]. /л.14-15/ В декларацията жалбоподателят е посочил, че през последния период на заетост, семейството му е живяло в България. Отбелязал е също, че притежава постоянно жилище в България и че е плащал данъци върху доходите от последната заетост в държавата по последна заетост, че през периода на заетост в чужбина е живял под наем, че през този период се е завръщал в България няколко пъти в годината, най-често по причина – отпуск, че с държавата по последна заетост в чужбина го свърза работа.

С разпореждане [номер]-00-3207-1 от 17.10.2023г. (л.26), на основание чл.54г, ал.4, т.1 от КСО, във връзка с чл.54, ал.1, т.5 от АПК, Ръководителят на осигуряването за безработица към ТП на НОИ – Хасково е спрял производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по подаденото от М. М. М. заявление от 04.10.2023г. Като мотиви за спирането е посочил образувано производство по удостоверяване на социални периоди, доходи от осигурена заетост, причината за прекратяване на трудовото правоотношение по законодателството на [държава] и удостоверяване на държавата на пребиваване.

С разпореждане [номер]-00-3207-2 от 08.11.2024г. (л.35), на основание чл.55 от АПК, Ръководителят на осигуряването за безработица към ТП на НОИ – Хасково е възобновил производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по подаденото от М. М. М. заявление от 04.10.2023г

С разпореждане [номер]-00-3207-3 от 20.11.2024г. (л.33) на Ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ – Хасково, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО и във връзка с чл.11, § 3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, на М. М. М. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО. В мотивите на разпореждането е посочено, че видно от информационната система на НОИ и от получен СЕД U017, лицето е живяло и упражнявало дейност в [държава] от 25.02.2019г. до 30.09.2023г., като няма прекъсвания надвишаващи 6 месеца. При позоваване на правилата по глава IV от Директива 2004/38/ЕО на ЕП и на Съвета от 29.04.2004г. и на Становище на ЕК по дело С-30/22, е прието, че държавата по пребиваване съвпада с държавата по последна заетост . На основание чл.61 и по аргумент от чл.65, ал.2 и ал.5 б.“а“ от Регламент (ЕО) 883/2004 е направен извод, че България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на парично обезщетение за безработица по българското законодателство. разпореждане [номер]-00-3207-3 от 20.11.2024г. е обжалвано от М. М. М. пред Директора на ТП на НОИ – Хасково с жалба вх.№1012-26-433/04.12.2024г. (л.37гр.).

С процесното решение Директорът на ТП на НОИ – Хасково е отхвърлил жалбата срещу горепосоченото Разпореждане.

В мотивите на решението се посочва, че в конкретния случай за жалбоподателя е констатирана продължителна заетост за периода от 25.02.2019г. до 30.09.2023г. по законодателството на [държава]. Това била и държавата на пребиваване през посочения осигурителен период, съгласно получен СЕД U017. Във връзка с приложението на чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) №883/2004 от съществено значение било определянето на компетентната държава-членка и на държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие това била държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице и в конкретния случай това била [държава]. Относно определяне на държавата по пребиваване органът се е позовал на определението за „пребиваване“, дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) 883/2004, както и на правилата за определяне на пребиваване по чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Приел е, че съобразно тези правила и с оглед събраните в административното производство доказателства, държавата по пребиваване на жалбоподателя в периода на последната му заетост е [държава]. В тази връзка е посочил, че оспорващият живял там за дълъг период от време, през който осъществявал и трудова си дейност, което сочело на трайно установяване в тази държава. Действително, след месец септември 2023г. променил своето обичайно пребиваване, като се завърнал в България, но приложимите регламенти обвързвали държавата по пребиваване с периода на последната заетост. Посочил е също, че от регистрацията на жалбоподателя в Агенция по заетостта – 04.10.2023г. до момента на постановяване на обжалвания отказ, последният не е намерил работа. В случая неговата дългосрочна трудова дейност била в [държава], следователно пребиваването по смисъла на европейските регламенти не било в РБългария. Когато работникът имал стабилна/дългосрочна работа в държава-членка на ЕС, била налице презумпцията, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга държава-членка. При тези факти не можело да се приеме, че завръщайки се в България жалбоподателят се е завърнал в държавата си по пребиваване, а всъщност променил пребиваването си след приключване на заетостта, като се завърнал в държавата си по произход, но не и по пребиваване.

В решението се съдържа позоваване на даденото в определение по дело С-30/22 на СЕС тълкуване на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 като е прието, че положенито на жалбоподателя е несъответно към даденото тълкуванев,тъй като е налице завръщане в държавата по произход след прекратяване на трудовата дейност в [държава], където е пребивавал във връзка с дейността си. Посочено е, че според чл.65, §5 от Регламента, безработното лице по първото и второто изречение на §2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице като тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. Въз основа на продължителността на заетостта на жалбоподателя в [държава] и с оглед Становище на ЕК по дело С-30/22, е прието, че държавата на пребиваване на последния съвпада с държавата по последната му заетост и следователно по аргумент от чл.65, §2 и §5, б. „а“ от Регламент (ЕО) №883/2004, Република България не била компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което нямало основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство. В подкрепа на така приетото било и решение от 30.09.2021г. по дело С-285/2020 на СЕС.

Няма данни кога решението е било съобщено на жалбоподателя. Жалбата срещу същото е подадена чрез административния орган на 17.12.2024г., видно от поставения входящ номер.

В хода на съдебното производство от жалбоподателя се представиха писмени доказателства за установяване на обстоятелствата, преценката на които е необходима за определяне на държавата по пребиваване, а именно: разрешение за строеж № 278/19.08.2010г. на еднофамилна жилищна сграда в [населено място], с възложители М. М. М. и Ф. С. М., свидетелство за регистрация на МПС от 19.12.2014г., от което е видно, че жалбоподателят е придобил лек автомобил; удостоверение за граждански брак от 16.04.1993г., удостоверение за раждане на Р. М. М. – син на жалбоподателя, през 1993г. в [населено място], удостоверение за раждане на О. М. М. – син на жалбоподателя, през 1996г. в [населено място].

По делото се събраха гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Ф. С. М. и Р. М. М..

Свидетелката Ф. М. - съпруга на жалбоподателя, заявява че последният е заминал през 2019г. за [държава] тъй като им трябвали финанси, за да построят къщата, за която вече имали план. През същата година и синът им Р. се женел и трябвали средства и за сватбата.Заявява, че мъжът й се върнал в България през 2023г.

Свидетелят Р. М. – син на жалбоподателя, посочва че баща му заминал за [държава], за да спечели пари за построяване на къщата им, като всеки месец им е изпращал пари, за да могат да строят в България и да ги издържа. През 2019г. имали финансови затруднения и заради сватбата му, и така баща му заминал поради по- високото заплащане в [държава], за да може да издържа семейството, а и за да довършат къщата. Сочи, че в [държава] не е купувал нито имот, нито автомобил.

При така установената фактическа обстановка се налагат средните правни изводи:

Жалбата е подадена в законоустановения срок, изхожда от лице с правен интерес и е насочена срещу годен за обжалване административен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество е основателна.

Оспореното решение, постановено по реда и условията на чл.117 от КСО, представлява валиден административен акт, издаден от материално и териториално компетентен орган.

Решението е в изискуемата писмена форма, като е подписано от издателя си и съдържа посочване на фактически и прави основания за издаването му.

Съдът счита, че същото е издадено при допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, довело и до неправилно прилагане на материалния закон.