Решение № 1412 от 08.12.2021, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1412 гр. Плевен, 08.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Милена Св. Томова при участието на секретаря АНЕТА ХР. ЙОТОВА като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело № 20214430104732 по описа за 2021 година за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД.

В Плевенският районен съд е постъпила искова молба от С. Р. С., ЕГН **********, от ***, чрез адв. В.Н. от ***, със съдебен адрес: *** срещу ***, със седалище и адрес на управление: ***. Твърди се, че на 08.12.2017 г. ищеца С.С. сключил договор за потребителски кредит ***. Според отразеното в договора, сумата по отпуснатия кредит била в размер на 800лева, а общо дължимата за връщане сума била в размер на 1000,47лв. В чл. 17 било посочено, че заемателят се задължавал в срок до 3 дни от получаване на заемната сума по договора, да осигури действието на трето физическо лице, отговарящо на определени условия, което да поеме солидарна отговорност спрямо заемодателя или неотменяема банкова гаранция, отговаряща също на определени условия. Предвидено било в чл. 20 от договора неустойка при неизпълнение на задълженията на заемополучателя по чл.17, чл.18 и чл.19, изчислявана в общ размер на 1002,33лв. и разпределена за плащане с месечните вноски по погасителния план. Твърди се още, че в договора бил посочен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36.000 % и годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 53.220 %. Твърди се, че 1 кредитополучателят начислил уговорената неустойка в общ размер на 1002,23лв. при условията по договора и заемополучателят я заплатил, наред с общо дължимата по кредита сума от 1000,47лв. или общо платената от него сума възлизала на 2002,80лв.

Ищецът е релевирал основания за нищожност на процесния договор, както следва:

-На първо място се твърди нищожност на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречие с императивни правни норми.

Сочи се, че не била спазена предвидената от закона форма по чл.10, ал.1 от ЗПК. В тази връзка не била спазена процедурата, уредена в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние - чл. 8 и сл., и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги,т.к. доставчикът не бил изпълнил императивно вмененото му задължение да предостави на потребителя изискуемата преддоговорна информация, не бил получил валидно съгласие на потребителя за сключването и изпълнението на договора, както и за условията, при които последният можел да се откаже от него; всички разменени между доставчика и потребителя електронни съобщения не отговаряли на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ - като електронни документи се явявали неподписани такива, поради неспазване на предвидената процедура за удостоверяване на техния действителен автор.

Нарушено било изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.

Навеждат се доводи, че липсвал съществен елемент по чл. 11, ал. 1, т. 10 от съдържанието на процесния договор, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. Същият бил посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване; липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР - кои компоненти били включени в него и как се формирал посоченият размер от 53.220 %. Посочен бил единствено фиксиран лихвен процент по заема от 36.000 %, без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнасяла към ГПР по договора. В същото време описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) водели до 2 различен размер на ГПР от посочения. При това, ищецът счита, че в договора бил погрешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил в размер на 150.35 % и се явявал над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Навеждат се доводи за нищожност на неустоечната клауза по чл.20 от поцесния договор, предвиждаща неустойка в размер на 1002,33лв. при неизпълнение от заемателя на задължението по чл.17, 18 и 19 от договора : била налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител, съгласно всички изисквания, посочени в договора; клаузата се намирала в пряко противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел, транспонирана в ЗПК, т.к. замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя бил тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредитът, както и при какви условия /вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. В случая на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът бъде отпуснат, като ако не сторел това дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Отделно от това, уговорената неустойка излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване, поради което накърнявала добрите нрави. Било налице и заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, а именно на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, предвиждаща, че при забава на потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.

В същото време, с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.

Поради това, подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо.

Навеждат се още доводи, че непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, давало основание да се иска незабавно цялото 3 задължение. В случая кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. При тези обстоятелства, ищеца счита, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при непредоставено обезпечение.

Излага, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение, същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката" да не се дължи, то това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.

Ищецът счита, че клаузата за неустойка е неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите, тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Навежда доводи, че клаузата не е и индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.

Излага се още, че в нарушение на императивното правило на чл. 19, ал.

1, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК кредитодателя не бил включил в ГПР разходите за заплащане на „неустойка“ в общ размер на 1002.33 лева, която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При включването й в ГПР, действителният му размер щял да възлезе на 150.35 % /а не както бил посочен в договора - 53.220 %/. Поради това било налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, обуславящо нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът бил заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на МСРБ, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не следвало да надхвърлят 50 % от взетата сума. В съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни.

4

Сочи се също, че с действията си *** било заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона била нищожна.

Неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставяло и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не можел да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР била чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя.

Сочи се, че въз основа на изложеното по-горе, грешното посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следвало да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало и „заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС.

На следващо място се навеждат доводи за нищожност на процесния договор за кредит и на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Според ищеца, определения от кредитодателя размер на възнаградителната лихва, в който се включвала и начислената „неустойка“ бил изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва водела до нищожност и на целия договор.

Навеждат се също така доводи за нищожност на договора и на основание чл. 11, ал. 1, т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно наличието или липсата 5 на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право можело да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден.

Сочи се, че била налице разлика между посочената в процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане и тази, която ищеца реално бил върнал на ответното дружество. Това обосновавало извод, че клаузите в договора не били формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора, което сочело неравноправност на същите по смисъла на чл. 143, ал.

2, т. 19 от ЗЗП.

Ищецът навежда също така доводи, че била налице и унищожаемост на процесния договор на основание чл. 33, ал. 1 от ЗЗД, с оглед сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Твърди се, че ищеца бил принуден да сключи Договора за потребителски кредит, предвид обстоятелството, че се е намирал в крайна нужда. Към този момент не разполагал с достатъчно финансови средства да задоволи своите и на неговото семейство основни потребности - заплащане на разходи за комунални услуги, храна и други разходи от неотложен характер. Именно тези обстоятелства били оказали влияние върху формирането на вътрешната му воля да сключи договора. При условие, че тези факти не били налице ищеца нямало да сключи процесния договор или поне със сигурност нямало да го сключи при тези условия. Налице били явно неизгодни условия по процесния договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните престации. Заемополучателят бил получил сумата в размер на 800лева, като впоследствие върнал сумата от 2002,80 лева, при което ответното дружество реално било получило възнаграждение за предоставения заем в размер на 1202,80 лева или печалба за предоставената услуга в размер на повече 60 %. Това обстоятелство явно не съответствало на пазарните и икономически условия в страната към момента на предоставяне на заема – 08.12.2017 г.