Решение № 2520 от 03.07.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2520 гр. Варна, 03.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Добрина Петрова при участието на секретаря Антоанета М. Атанасова като разгледа докладваното от Добрина Петрова Гражданско дело № 20243110114857 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по предявени от М. Ж. Ж. срещу К. ЕООД установителен иск с правно основание чл. 26 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит №893822/12.07.2023г., сключен между страните, поради противоречие със закона.

В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по Договор за потребителски кредит №893822/12.07.2023г., от 1 000.00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 47.00 % и ГПР в размер на 58.14%. В договора е уговорено, че заемателят ще погаси кредита на 18 месечни вноски с размер на погасителната вноска 4 х 39.17 лв. и 14 х 94.15 лв. с крайна падежна дата 13.01.2025г.

Съгласно чл.18.1 от договора заемателят дължи 1 945,22 лева неустойка за неизпълнение на задължението по чл.6.1, също разсрочена на части и дължима заедно с погасителните вноски. Посочва, че съгласно чл. 6, ал. 1 от договора е следвало да предостави обезпечение - поръчител, който да отговаря на определени изисквани или банкова гаранция.

Счита клаузите, предвиждащи заплащане на договорна лихва и неустойка за нищожни, като навежда доводи, че същите противоречат на чл.11, ал.1, т.9 и 10 ЗПК вр. чл. 10, ал. 1 вр. чл.19, ал.1 и 2 вр. чл.21 и чл.22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Същите внасят неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Сочи също, че съгласно чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договор за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. В случая не е ясно как е определен ГПР. Неустойката представлява разход, който е следвало да бъде включен при изчисляване на ГПР. Поддържа, че има правен интерес от внасяне на яснота в отношенията между страните относно действителните параметри на съществуващата правна връзка. Посочва, че неустойката не е включена в ГПР, като е заобиколена и нормата на чл.

19, ал. 4 ЗПК, съответно, че е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като е предпоставка за значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца кредитодател и потребителя. Счита, че така предвидената неустойка не притежаваща присъщите й обезщетителна и обезпечителна функции. Твърди, че клаузата за договорна 1 лихва е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, както и че противоречи на принципа на добросъвестността, съответно, че заобикаля разпоредбата на чл. 9 ЗПК. Позовава се и на практика на СЕС. Моли за уважаване на иска.

В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „К.“ ЕООД представя отговор.

Излагат се възражения, като се посочва, че договорът отговаря на изискванията за действителност, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Сочи, че нищожността на оспорената клауза за неустойка не влече недействителност на целия договор. Клаузата не е част от съществените параметри на договора за заем, а е договорена, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. На ищеца е предоставена преддоговорна информация и същият е бил запознат с всички условия по договора, като сам е избрал параметрите му. Сочи, че е налице индивидуално договаряне между страните, като твърди, че ищецът многократно е ползвал един вид кредитен продукт и съответно е запознат с условията му. Предоставяна му е преддоговорна информация и е разполагал възможността да упражни правото си на отказ от договора. Сочи, че договорната лихва е в съответствие с чл. 19, ал.4 ЗПК. Позовава се и на чл.19, т.2 от Директива 2008/48/ЕО, както и практика на СЕС. Излага, че разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК изрично предвижда, че при изчисляване на ГПР по кредита не се прибавят разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Поддържа, че процесната неустойка има точно такъв характер и не следва да участва при формиране на ГПР. По изложените съображения моли да бъде отхвърлен предявения от ищцата иск. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на същото.

К. ЕООД предявява насрещен иск срещу М. Ж. Ж. с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, а при условията на евентуалност, в случай че целият договор бъде обявен за недействителен – на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 ЗПК, да заплати на К. ЕООД, ЕИК ****, сумата от 40 лв., представляваща част от неизплатено задължение за главница по Договор за паричен заем № 893822 от 12.07.2023 г. в общ размер от 1000 лв.

К. ЕООД излага, че между страните е налице Договор за потребителски кредит № 893822, сключен по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по силата на който К. ЕООД, ЕИК ****, е предоставило на М. Ж. Ж., ЕГН ********** кредит в размер на 1000 лева. Сумата е усвоена от кредитополучателя на датата на сключване на договора чрез извършено от страна на кредитодателя плащане по Изипей – позиции № 39 и 40 от Лог файла към договора. Съгласно чл. 3 от договора и имлементирания в него погасителен план (чл. 3, ал.3), кредитополучателят се е задължил да върне главницата при фиксиран лихвен процент от 47% на 18 месечни вноски с дата на първо плащане 14.08.2023 г. и последна вноска на 13.01.2025 г., като в погасителния план са посочени конкретните дати на падежите.

Ищецът сочи, че задължението по кредита е изцяло падежирало с изтичането на срока за последната вноска на 13.01.2025 г., поради което и М. Ж. дължи връщане на усвоената сума. Претендира разноски.

Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, намира следното от фактическа и правна страна и прави следните правни изводи:

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи наличие на сключен между страните договор при посочените параметри, основанията за нищожност, на които се позовава.

Между страните е обявено за безспорено, а от представените по делото доказателства се установява факта, че облигационно правоотношение е възникнало по облигационно правоотношение по Договор за потребителски кредит №893822/12.07.2023г. за сумата от 1000 лв., получена от М. Ж..

2

Безспорно между страните е и обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла н а чл. 9, ал. 3 ЗПК. Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем, по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице Л., съдът приема за установено по делото, че дължимата договорна лихва по кредита в размер на 474,78лв. изчислен въз основа на посочения годишен лихвен процент по договор 47%.

ГПР определен само върху главницата 1000,00 лв. и договорения лихвен процент 47 % е в размер на 58,14% ГПР определен върху всички определени задължения: главница 1000,00 лв., договорена лихва – 474,78 лв., неустойка – 1945,22 лв. е 618%.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите. Императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Наред със задълженията по договора за кредит, ответното дружество е начислило и е изисквало от потребителя да заплаща неустойка. Начисляването на тази неустойка ежемесечно, наред с възнаградителната лихва и заплащано в полза на ответника, представлява всъщност скрито възнаграждение за кредитора. Напълно основателно от страна на ищеца се поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, размерът на ГПР без да се включва това възнаграждение е различен от посочения в договора и същият възлиза на 58,14 %, а при включване на това допълнително вземане – 618 %, поради което действително приложимият ГПР по договора надхвърля законоустановения максимум по чл.

19, ал. 4 ЗПК. С оглед гореизложеното, съдът намира, че вземането за неустойка на практика е получавано и е отишло в полза на кредитора, същото представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на разходите.

Посочването на стойност на ГПР по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По този начин потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора за паричен заем и реалните разходи по заема. Като не е оповестил действителен ГПР в договора за паричен заем заемодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка. Липсата на този разход в договора за паричен заем при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на целия договор за паричен заем, на основание чл. 22 ЗПК (в този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр.д. № 578/2022 г. на ВКС, III г. о.) .

С оглед на горното, предявения от ищцата главен иск е основателен и като такъв следва да бъде уважен.

По отношение на предявения насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 3

ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК:

При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по предявен на договорно основание иск, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност, което би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в специалния ЗПК.

Предвид изложените съображения съдът следва да даде отговор на въпроса каква е чистата стойност на сумата, получена от ответника по насрещните искове, която не е била погасена до момента на приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция.