Определение № 222 от 23.01.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 222 гр. София, 23.01.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Иван Иванов

Членове:

Катерина Рачева

Владимир Вълков като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно частно гражданско дело № 20251000502183 по описа за 2025 година Предмет на разглеждане по делото е частна жалба вх. № 285001/13.12.2024 г. по описа на Софийски градски съд срещу Определение от 11.12.2024 г. по гр.д. № 8875/2017 г., с което е прекратено производството по делото по предявените искове от А. Г. срещу Е. С. и С. С. по чл. 31 ЗЗД и срещу П. К. и Б. К. – по чл. 108 ЗС, поради отказ от иска. Жалбата сочи да изхожда от А. А. Г.. В жалбата се сочи, че бащата на А. Г. е продал придобит от него по наследство недвижим имот, находящ се в гр. ***, ул. „***“ № *, първи надпартерен етаж, заедно с две тавански помещения и две мазета, а съдът е сезиран с искане този договор да бъде унищожен. Твърди се в съдебно заседание на 11.12.2024 г. майката на А. Г. и негов пълномощник – М. Г.-Д., да е предстаила саморъчно написана молба с искане за оттегляне на иска срещу приобретателите по сделката Е. С. и С. С., а и срещу последващите приобретатели – П. К. и Б. К.. Процесуалният представител на П. К. се противопоставила на оттеглянето на молбата, а ответникът Б. К. не е изразил съгласие за прекратяването му. Без да изчака срока за влизане в сила на определението за прекратяване на производството поради отказ, съдът обезсилил решението на СРС в предявената част от А. Г.. Иска се определението да бъде отменено, а делото върнато със задължителни указания за точното спазване на разпоредбите на ГПК във връзка с оттегляне на иска и влизане в сила на определението за прекратяване на едно производство.

В отговор по частната жалба П. И.а, с предходна фамилия К., представлявана от адв. Ц. Г. от САК, я оспорва. Твърди с протоколно определение от 11.12.2024 г. Софийски градски съд да е прекратил производството спрямо А. А. Г. поради отказ от негова страна от иска, а искането му за оттегляне на иска да е оставено без уважение. Изразява становище, че въззивниците използват всякакви методи, за да шиканират процеса като умишлено бавят приключването на производството. Смята, че при заявен отказ от правото на иск безпредметно остава администрирането на молбата за оттегляне на иска. Застъпва теза, че отказът от иска сам по себе си влече и обезсилване на обжалваното решение като смята да остава без значение обхвата на представителната й власт. Претендира разноски по чл. 38 1

ЗА.

По делото е постъпила и частна жалба вх. и частна жалба вх. № 285002/13.12.2024 г. по описа на Софийски градски съд срещу Определение от 11.12.2014 г., с което съдебният състав е отказал да се отведе от делото.

В отговор по частната жалба П. А. И., представлявана от адв. Ц. Г. навежда довод за недопустимост поради необжалваемост на определение по отвод. Изложени са и съображения по същество на произнасянето.

С оглед нормата на чл. 274, ал. 2, изр. първо, предложение второ ГПК настоящият състав приема да, че е компетентен да се произнесе по частните жалби.

Съдът констатира, че частна жалба вх. № 285001/13.12.2024 г. по описа на Софийски градски съд срещу Определение от 11.12.2024 г. не третира конкретно право М. Г.-Д. или неин законен интерес. С оглед нормата на чл. 26, ал. 1 страна в гражданско дело е лицето, от чието име се води делото. По аргумент от следващата алинея, разглеждана във връзка с чл. 2 ГПК, предметът на дело, ангажиращо съд да го разгледа, предполага изводимо от съдържанието на искането лично или имуществено право. При тези обстоятелства макар и визираната жалба да съдържа ръкописно допълнен текст, че се предявява лично от М. Г.-Д., предметното й съдържание не разкрива причина да бъде третирана като страна в производството.

Извършваните от нея процесуални действия в качеството й на пълномощник на А. Г. ангажират правната сфера на доверителя й, а не нейната лична, за да обосноват участието й в настоящото производството на собствено основание.

Дължимата държавна такса е внесена.

Частна жалба вх. № 285002/13.12.2024 г. по описа на Софийски градски съд е недопустима. Съгласно чл. 274, ал. 1 ГПК на обжалване подлежат съдебни актове, които или 1) преграждат по-нататъшното развитие на делото, или 2) изрично е предписана възможност за обжалването им. Трайно е разбирането в съдебната практика, че преценката на съда дали са налице основания за отвод не засяга развитието на производството. Липсва и нормативно предписана необходимост за самостоятелното обжалване на този акт. В тази насока са и Определение № 108 от 02.03.2011 г. по ч. гр. д. № 688/2010 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, Определение № 402 от 30.01.2024 г. по ч. гр. д.

№ 5444/2023 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО, Определение № 5138 от 12.11.2024 г. по ч. гр. д. № 3862/2024 г. на ВКС, ГК, І ГО на ВКС, Определение № 316 от 26.06.2017 г. по ч. т. д. № 1320/2017 г. на ВКС, ТК, І ТО. След като законът не учредява правораздавателна компетентност на съд, различен от овластения да изрази становище по повдигнато съмнение съгласно чл. 23 ГПК, безпредметно остава обсъждането както на довода за отсъствие на мотиви, така и на нормативно предписаните условия съд да откаже да разгледа възложено му дело. В допълнение следва да се посочи, че в рамките на гражданското съдопроизводство недаден отвод

Разгледана по същество частна жалба вх. № 285001/13.12.2024 г. е неоснователна.

По делото не се спори, а и от молба по л.500 от гр.д. № 8875/17 г. по описа на Софийски градски съд се установява писмено изявление, изходящо 2 от А. А. Г., че прави отказ от иска като моли производството по отношение на него да бъде прекратено и решението на СРС обезсилено в тази част.

В съдебно заседание на 11.12.2024 г. Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав е отхвърлено искане на А. Г. за прекратяване на производството поради оттегляне на иска. Удостоверено в протокола е и че след така обявения акт М. Г. е представила молба за отказ от иска от страна на А. Г.. Въз основа на изразена от А. Г. воля в депозирана по делото молба съдът е постановил, че обезсилва Решение № І-2775 от 12.04.2016 г. по гр.д. № 6848/2008 г. по описа на СРС, 27 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. А. Г. против Е. В. С. и С. Х. С. иск по чл. 31 от ЗЗД, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. А. Г. против П. А. К. и Б. Б. К. иск по чл. 108 ЗС. Постановено е също така и прекратяване на производството в тези им части.

Въззивният съд не е прекратил производството на основание оттегляне на иска, а напротив – изрично е отказал да е надлежно десезиран при тази хипотеза. Ето защо и безпредметно остава обсъждането на предпоставките за прекратяване на производството по реда на чл. 232 ГПК. Доколкото съдът дължи служебно да провери предпоставките за преграждане развитието на делото по предписания от закона ред, на изследване подлежат условията за надлежно упражняване правото на отказ от иска.

Съгласно чл. 6 ал. 1 ГПК гражданското съдопроизводство започва по молба на заинтересованото лице или по искане на прокурора в пределените от закона случаи. Оттук произтича и правилото на чл. 233 ГПК, че във всяко положение на делото ищецът може да се откаже изцяло или отчасти от спорното право. Обективираното изявление в молба, обективираща изявлението именно на ищеца, че се отказва от иска без да визира определена част от претенцията, сочи на отказ от целия иск.

Съгласно чл. 233, изр. второ ГПК при отказ ищецът не може да предяви отново същия иск за разлика от правилото на чл. 232, изр. второ ГПК.

Гражданският процес съвместява правото и на двете страни по спора. Ищецът е в правото си да прецени дали да предяви за защита свое право. Реципрочно се явява правото на ответника да изисква от съда приключване на спора със съдебно решение в рамките на висящото производство. Затова и възможността прекратен по волята на ищеца спор да възникне отново обуславя и правото на насрещната по спора страна да прецени дали желае защита в рамките на висащото производство или не. В тази връзка именно, ако оттеглянето е поискано след приключване на първото заседание по делото, нормата на чл. 232, изр. първо ГПК изисква съгласие на ответниците по спора.

Изявлението на ищеца, че не желае разглеждане на спора, скрепено и със забрана такъв да бъде повдиган отново не засяга легитимен интерес за ответника, поради което съгласието му остава безпредметно. Обективираното изялвение, че страната не желае предходно потърсена защита обвързва съда да се оттегли от разглеждане на отнесения до него спор. Средство за това е прекратяване на производството по делото.

Признавайки правото на ищеца да определи момента на отказа си законът изрично регламентира и последиците от упражненото право, когато то следва във времето постановен вече акт по същество. С оглед диспозитивното начало волята у ищеца да получи защита е абсолютна предпоставка за упражняване на правораздавателна власт. Затова и десезирането на съда лишава от юридическа опора междувременно постановения акт по съществото на спора. Отказът от иска сам по себе си повлича предписаната последица с 3 чл. 233, изр. трето ГПК – обезсилване на първоинстанционното решение. Тъй като съдът е десезиран, той не формира воля по съществото на спора, а дължи да констатира прапогасяващия факт досежно правото на иска – неоттегляемото изявление за отказ от него, а и да прогласи произтичащата от това последица. Понеже съдът не осъществява праворазздавателна компетентност, не дължи да съобразява развитието на процеса, а единствено да оповести предписаните от нормата последици. Затова и както теорията, така и трайната съдебна практика утвърждават като форма на съдебния акт определение както за приключване на въззивното производство така и за обезсилване на първоинстанционното решение. Понеже в тази хипотеза съдът не изследва правото по същество, а единствено констатира процесуална пречка да се занимае с този въпрос, относимият към процедурата съдебен акт – определение, обективира и непосредствено произтеклата от отказа правна последица – обезсилване на първоинстанционното решение.

Предметът на спора не отразява материално право, стоящо извън разпоредителната власт на ищеца, поради което зачетеното от съда изявление е породило предписания му от закона ефект, надлежно утвърден и с обжалваното определение.

По разноските

Съгласно чл. 81 ГПК с акта, приключващ производство пред съответната инстанция, съдът следва да се произнесе и по предявено в това производство искане за разноски. В случая се претендира адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗА.

С обжалвания акт производството пред съда, разглеждащ материалноправния спор е приключило по отношение на жалбоподателя. Това придава самостоятелност на настоящото, обуславящо и приложение на принципа, че необосновано от правна гледна точка провокираното провокираното съдебно производство задължава иницииралата го страна да поеме разноските на насрещната. При установения изход от спора жалбоподателят дължи разноски, от което произтича и нормативно утвърденото вземане на адвоката, поел защитата безплатно. Повдигнатият въпрос с частната жалба не предпоставя усложнение от правна и фактическа страна, производството е приключило без участие в съдебно заседание, поради което в полза на адв. Ц. Г. следва да бъде присъдена сумата от 200 лв.

Мотивиран от изложеното Апелативен съд-София, 1-ви граждански състав

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение от 11.12.2024 г. по гр.д. № 8875/2017 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частна жалба вх. № 285002/13.12.2024 г. по описа на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, А. А. Г. с адрес по делото: гр. ***, ул. „***“ № *, ет. *, ап. *, да заплати на адвокат Ц.

М. Г. сумата от 200,00 лв. – възнаграждение за защита в производството пред Апелативен съд-София.

4

Определението в може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението като в потвърдителната част - при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.