Решение № 2193 от 15.04.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............... гр.София, 15.04.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ

ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ-въззивни състави, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет и осми януари през 2020 година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАНЯ ОРЕШАРОВА

ЧЛЕНОВЕ:ДЕСИСЛАВА

ПОПКОЛЕВА

ИВА НЕШЕВА при секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско дело № 12614 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 26.07.2019 г. на ответницата М.В.Д. срещу решение от 04.07.2019 г., постановено по гр.дело № 68852/2018 г. по описа на СРС, 128 състав, с което е признато за установено, че жалбоподателката дължи на „ЕОС М.“ ООД следните суми: 1/сумата от 19 198,43 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № FL385086/16.04.2008 г., сключен между нея и „Ю.Б.“ АД, вземането по който е прехвърлено на „ЕОС М.“ ООД с договор от 18.01.2016 г., ведно със законната лихва от 12.07.2018 г. до окончателното изплащане и 2/ сумата от 437,02 лв., представляваща договорна лихва върху главницата, начислена за периода от 12.07.2015 г. до 13.12.2015 г. С решението жалбоподателката е осъдена да заплати на ищеца сумата от 1 182,29 лв. – разноски за заповедното и за исковото производство, а ищецът е осъден да заплати на процесуалния представител на ответницата на основание чл.38, ал.2 ЗА сумата от 415,00 лв.-адвокатско възнаграждение. .

В жалбата се поддържа, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по недопустими искове, доколкото ответницата не е била надлежно уведомена за процесната цесия преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. На следващо място се поддържа неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Според въззивницата неправилно СРС е приел, че е била надлежно уведомена за цесията преди образуване на заповедното производство, а най-късно с връчването на препис от исковата молба, ведно с приложенията, между които и уведомлението, което уведомление не изхождало от упълномощено от предишния кредитор лице. Поддържа се, че изводите на СРС за наличието на валиден договор за цесия, с което е прехвърлено процесното вземане, е необоснован, тъй като договорът не бил представен в цялост по делото, т.е не установена по безспорен начин активната материалноправна легитимация на ищеца. На следващо място се поддържа неправилност на изводите на СРС, че вземането за главница не погасено по давност, доколкото давността започвала да тече от настъпване на крайния срок на договора, както и изводите, че клаузите в договора за кредит, регламентиращи едностранното увеличение на лихвения процент, са действителни. Поддържа се становището, заявено в отговора на исковата молба, че процесните клаузи са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП и съответно нищожни, тъй като са сключени във вреда на потребителя, не съответстват на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. Въз основа на изложеното, моли решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което установителните искове да бъдат отхвърлени.

Въззиваемата страна - ”Е.М.” ЕООД не е депозирала отговор на жалбата.

Решението на СРС в частта, с която е отхвърлен предявения от „Е.М.“ ЕООД срещу М.В.Д. иск с правно основание чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.99 ЗЗД – за вземане за договорна възнаградителна лихва за разликата над 437,02 лв. до пълния предявен размер от 3066,32 лв. и за периода от 16.04.2008 г. до 12.07.2015 г., не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.

Софийският градски съд като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срок и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Производството пред СРС е образувано по искова молба от 25.10.2018 г., подадена от „Е.М.” ЕООД срещу М.В.Д. за установяване на основание чл.422 ГПК вр. чл. 4 ЗПК /отм./, вр. чл. 430 ТЗ, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД, дължимостта на вземания за главница и договорна лихва по договор за потребителски кредит от 16.04.2008 г., сключен между „Ю.Б.“ АД и М.В.Д., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК- 12.07.2018 г. до окончателното изплащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 46039/2018 г. по описа на СРС, 128 състав в полза на кредитора „Е.М.“ ЕООД, който е придобил процесните вземания по силата на договор за възлагане на вземания от 18.01.2016 г., по силата на който е придобил от „Ю.Б.“ АД портфейл от необслужвани вземания, индивидуализирани н Приложение № 1 към договора, между които и това на ответницата, която е уведомена на 23.07.2018 г. лично за извършената цесия от цесионера въз основа на нотариално заверено пълномощно, с което цедентът го е упълномощил да уведоми всички длъжници по цедираните вземания.

В срока за отговор ответницата е оспорила исковете с възражението, че от представените с исковата молба писмени доказателства не се установява, че ищецът е придобил процесното вземане, доколкото представеното приложение № 1 не е безспорно доказателство, че процесните вземания са включени в прехвърления портфейл.

Оспорва се и обстоятелството, че сумата по кредита не е получена от кредитополучателя, както и факта, че ответницата е уведомена за извършената цесия преди образуване на заповедното производство, нито пък с връчване на препис от исковата молба. В случай, че тези възражения бъдат приети за неоснователни, ответницата оспорва исковете с възражение, че вземанията са погасени по давност. Освен това са наведени и възражения, че клаузите от договора за потребителски кредит, касаещи начина на формиране на договорната лихва и реда за промяната им, са нищожни, тъй като представляват неравноплавни клаузи по смисъла на чл.143 ЗЗП, поради което искът за установяване на вземане за договорни лихви, е неоснователен.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Противно на доводите в жалбата, СРС се е произнесъл по допустими искове. Неоснователен с оглед разпоредбите, регламентиращи заповедното производство и съответното им тълкуване, дадено в ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е доводът на въззивницата, че за да бъдат допустими исковете, ищецът е следвало още в заповедното производство да представи доказателства, че е уведомил надлежно длъжника за цесията, т.е. че уведомяването е извършено преди подаване на заявлението. Позоваването в тази връзка на разясненията, дадени в т.4 г от посоченото тълкувателно решение е некоректно, тъй като те касаят въпроса налице ли са основания за издаване на заповед за незабавно изпълнение във всички хипотези на чл.417 ГПК - по заявление или срещу правоприемниците на посочените в документа кредитор, съответно длъжник. В настоящия случай е депозирано заявление по реда на чл.410 ГПК, при което заявителят не е длъжен да представя каквито и да било документи, като целта е да се провери дали вземането е спорно или не. При подадено в срок възражение от длъжника, заявителят следва да предяви установителен иск по реда на чл.422 ГПК, в производството по който ще установява, че е носител на спорното материално право, вкл. и на факта, че длъжникът е уведомен за извършеното прехвърляне на вземания.

Решението е правилно в частта, с която е прието, че установителният иск за вземането за главница е доказан по основание и размер, като съображенията на въззивния съд са следните:

Доколкото процесния договор е сключен на

16.04.2008 г., т.е. след влизане в сила на ЗПК /обн. ДВ, бр.53/30.06.2006 г. и отм.ДВ, бр.18 от 05.03.2010 г./, приложими са именно разпоредбите на посочения закон, доколкото размерът на предоставения потребителски кредит за текущи нужди е на стойност 20 000 лв. Съгласно чл.4 ЗПК /отм./ договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. В тази връзка неоснователно е възражението на ответницата, че сумата по кредита не й е предадена, тъй като от приетото по делото заключение безспорно се установява, че кредитът е усвоен чрез изпълнение на кредитен превод по посочената в договора сметка в размер на 20 000 лв., като на каса на ответницата е изплатена сумата от 19 700 лв., след удържане на такса в размер на 1,5% за отпускане на разрешения кредит.

При съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства се установява, че между ищеца и „Ю.Б.“ АД на 18.01.2016 г. е сключен договор за възлагане на вземания, описани в Приложение № 1 към потвърждение във връзка с прехвърляне на вземанията по портфейл от необслужвани потребителски кредити /представено в цялост по делото/, между които и процесните вземания за главница и договорна лихва по договор за потребителски кредит, сключен на 16.04.2008 г. с М.В.Д. и краен падеж - 16.04.2018 г..

Противно на доводите в жалбата извършеното с договора за цесия от 18.01.2016 г. прехвърляне на вземанията по процесния договор за кредит от „Ю.Б.“ АД в полза на цесионера „Е.М.“ ЕООД е породило правно действие спрямо ответницата, тъй като цесията й е надлежно съобщена с нарочно уведомление на 23.07.2018 г., т.е. преди връчване на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК. Отделно от това, съобщаване на цесията е извършено и хода на исковото производство - с връчване на препис от уведомлението, изходящо от цесионера след надлежно овластяване от цедента, което е представено като приложение към исковата молба. / в този смисъл е и трайната съдебна практика на ВКС по приложението на чл.99, ал. 3 и ал.4 ЗЗД, обективирана в решение № 3/16.04.2014 г. п по т.д. № 1711/2013 г., решение 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г., решение № 114/7.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ТК и др. /

Въззивният съд споделя и изводът на СРС за неоснователност на възражението на ответницата, че вземането за главница за периода от 16.01.2009 г. до 12.07.2013 г. е погасено по давност. При съобразяване на практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, правилно СРС е приел, че задължението на ответницата за връщане на главницата по договора за потребителски кредит се погасява с изтичането на петгодишна погасителна давност. По въпроса кой е началния момент, от който започва да тече давностния срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, също е налице на практиката на ВКС, обективирана в решение № 38 от 26.03.2019 г. по т.д. № 1157/2018 г., ТК на ВКС. В последното е даден отговор на въпроса кой е началния момент, от който започва да тече давностния срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, като е прието, че приложимата по отношение на тези вземания 5-годишна давност започва да тече от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3 годишна давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски. В конкретния случай крайният падеж на кредита е 18.04.2018 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е депозирано на 12.07.2018 г., поради което вземането за главницата не е погасено по давност.

Решението на СРС обаче е неправилно в частта, с която е уважил иска за установяване на вземането за договорна лихва за периода от м.07.2015 г. до м.12.2015 г. за разликата над 300,61 лв. до присъдения размер от 437,02 лв. Въззивният съд намира за основателни възраженията на ответницата за неравноправност на клаузите от договора за потребителски кредит, касаещи начина на формиране и едностранната промяна в размера на договорната лихва. Съгласно чл. 3 от договора за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката през първите 3 месеца от срока на издължаване фиксирана лихва в размер на 7,50 %, а за оставащия период лихва в размер на сбора на БЛП /базовия лихвен процент/ на банката за потребителски кредит за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на 0,350 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП е бил в размер на 8,250 %. Посочено е също така, че БЛП се определя от Съвета на директорите на банката или от комитет към него и подлежи на ежемесечно преразглеждане, като промяна в БЛП се приема при съществени промени в пазарните условия /свързани с колебания/изменения на борсовия курс/индекс и/или размера на лихвения процент на финансовия пазар и др./ Съгласно ал.2 на чл.7 от договора, в случай че по време на действието на договора банката промени БЛП, размерът на погасителните вноски, определени в погасителния план при сключването на договора, се променят едностранно от банката, за което кредитополучателя дава своето неотменимо и безусловно съгласие с подписването на договора. В този случай кредитополучателят има правата по чл.10 и чл.11 от договора –за предсрочно погасяване на кредита-пълно или частично.