Решение № 5645 от 24.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5645 гр. София, 24.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 120 СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЕНЕТА СТ. Г.А при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АНЧ. КОСТАДИНОВА като разгледа докладваното от ВЕНЕТА СТ. Г.А Гражданско дело № 20251110104790 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.

Образувано е по искова молба вх. № 28287/28.1.2025 г., подадена от Н.

Ж. Д., ЕГН: ............., гр. София, ж.к. И, бл. Грозден 1, чрез пълномощника си адвокат Н. И. от САК, със съдебен адрес: гр. София,ул. Г № 31, офис – партер, срещу "„СК” АД с ЕИК 202557159, седалище и адрес на управление: гр. Ш, пл. „Оборище” №13Б, представлявано от С. НТ, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 22 от Закона за потребителския кредит във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК за прогласяване на нищожността на Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №735530, сключен на 21.09.2021 г., сключен между ищеца и ответника; при условията на евентуалност е предявен иск за установяване нищожността на отделни клаузи, съдържащи се в него, а именно - Глава VIII, чл. 27 от ДГЖ - „Неустойки”, вр. чл. 17 ЗПК, както и чл. 1, т. 3, регламентиращ лихвен процент по кредита в размер на 36%, основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 22 от Закона за потребителския кредит във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №735530, сключен на 21.09.2021 г. с общ размер на кредита /чиста стойност/ - 1600 лв.; ГПР1 42,58%; Лихвен процент по кредита - 36.00; Брой погасителни вноски - 24, като всяка вноска е дължима месечно на посочена в Договора за паричен заем дата; Обезпечения - поръчител или банкова гаранция, като при непредоставянето на обезпечение при регламентирани едностранно от „Стик Кредит” АД абсурдни условия и в тридневен срок, от доверителката ми се претендира връщане на сума в общ размер от 3123,56 лв., видно от приложения към настоящата искова молба Погасителен план; Размер на месечната погасителната вноска с включена неустойка - 232,64 лв., тоест само „неустойката” е в размер, равен на почти 100% от чистата стойност на заемната сума. Твърди, че процесният договор е сключен „от разстояние”, като на първо място оспорва, че е налице валидно облигационно правоотношение между страните, тъй като не са спазени изискванията на чл.

10, ал. 1 ЗПК - липсва задължителната изискуема форма поради обстоятелството, че не са спазени изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕП. Твърди, че дори да се приеме, че ищецът изобщо е получил заемната сума от дружеството— кредитор, то това не е достатъчно, за да възникне между страните договор за потребителски кредит. Счита, че процесният Договор за потребителски заем е недействителен, поради наличие на няколко от хипотезите, регламентирани в чл. 22 ЗПК. На първо място, счита, че договорът е недействителен, поради това, че не е сключен в предвидената в чл. 10 ЗПК форма (не са спазени изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕП), не е съставен по начин, който да е ясен за потребителя - посочен е ГПР, който е по-нисък от реалния с оглед окончателното оскъпяване на финансовия ресурс, тъй като не е включен разхода, обозначен от кредитора като „неустойка за непредоставено обезпечение”. Сочи, че този разход, обозначен в договора като „неустойка за непредоставено обезпечение“ по своята правна същност не представлява неустойка, а скрита лихва или друг вид такса по усвояване и управление на кредита.

Твърди, че на ищцата не са представени Общите условия на „СК” АД, тя не ги е подписвала на всяка страница, а тези Общи условия са част от цялото споразумение между страните. Счита, че е ирелевантно, че в индивидуалния ДПК е записано от кредитора, че са й представени Общи условия, тъй като договорът е бланкетен. Счита, че ответното дружество следва да установи в условията на пълно и главно доказване, че е предоставило и Общите условия на ищцата, както и че те са подписани на всяка страница от нея. Сочи, че 2 процесният Договор за потребителски кредит съдържа множество препратки към Общите условия на ответното дружество и при непредставянето им на потребителя, договорът остава неясен, поради което и потребителят не би могъл да разбере точно какви са параметрите му.

Твърди, че не й е представена и преддоговорна информация относно параметрите на окончателния Договор. Твърди, че в процесния Договор е визиран годишен процент на разходите (ГПР), но само като абсолютна процентна стойност - 42,58 %, без да са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че кредиторът е длъжен да спази законовите изисквания при изчисляване на ГПР по формула, чиито компоненти са регламентирани изрично в ЗПК. В случая това изискване не е спазено, което влече до пълна недействителност на Договора. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредници за сключване на договора/, изразени като ГПР от общия размер на предоставения кредит. В процесния Договор липсвала конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият ГПР, което водело до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договори по ясен и разбираем начин /чл.

10, ал. 1 ЗПК/. Счита, че при липса на данни за наличие на други разходи по кредита може да се направи извод, че единственият разход за потребителя би следвало да бъде предвидената в договора възнаградителна лихва, като при това положение не става ясно как е формиран ГПР от 42,58%, тоест какво друго е включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент от 36%.

Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност/недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК. Твърди, че процесният Договор не отговаря и на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като е съставен по неясен и неразбираем за потребителя начин с оглед обстоятелството, че потребителят следва още във фазата на преддоговорните отношения, а на още по-силно основание - при сключване на окончателното споразумение, да е наясно какво е точното оскъпяване на финансовия ресурс.

Тъй като критерият, спрямо който потребителят може да се ориентира за действителното оскъпяване на кредита е ГПР, то ако този ГПР бъде посочен 3 неточно и неясно, какъвто считам, че е настоящият случай, е налице нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК и потребителят е въведен в заблуждение относно действителната цена на отпуснатия заем. Счита също така, че към договора няма приложен Погасителен план, а таблицата, която е наименувана по този начин, не отговаряла на изискванията на закона. Счита, че договорът е недействителен и защото в него не е изрично уговорен лихвен процент на ден (чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК), както и като договор, който е сключен при Общи условия, не включва Общи условия, подписани на всяка страница от потребителя. Счита, че и тези условия не са изпълнени, поради което по силата на ЗПК, процесният договор за заем е изцяло недействителен.

Сочи, че следващо основание, за да се приеме, че договорът е недействителен/нищожен и поради заобикалянето на закона, тъй като „неустойката” в размер на 3123,56 лв., дължима за непредоставено от доверителката ми „обезпечение” на кредита, на практика представлява скрита лихва. Ако тази сума беше регламентирана като договорна лихва, то тя трябваше задължително да бъде включена в ГПР. При допълнителни 3123,56 лв., ГПР би надхвърлял многократно допустимия петкратен размер на законната лихва, което е и таванът, до който може да достигне ГПР с оглед разпоредбите на ЗПК с оглед обстоятелството, че чистата стойност на заема е 1600 лв. Процесният Договор за заем е недействителен и поради противоречие с общите разпоредби на материалния закон, тъй като е сключен при нарушение на добрите нрави. Това е така, тъй като в чл. 17 от ДПК кредиторът, който е икономически по- силната страна, е вменил задължение на потребителя в тридневен срок от сключване на договора, да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство в полза на „СК” АД, което трето лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по Договора, или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо задължение на банката да заплати на „СК” АД всички задължения на доверителката по ДПК в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на „Стик Кредит” АД за заплащане на тези задължения. В чл. 27 от ДПК е вменено задължение на потребителя при непредоставено обезпечение по чл. 17 ДПК, да заплати неустойка, дължима към всяка погасителна вноска, която видно от таблицата, озаглавена „погасителен план”, възлиза на обща стойност от 3123,56 лв. Счита 4 клаузата на чл. 27 от Договора нищожна сама по себе си, тъй като с нея се цели заобикаляне на материалния закон и че тази неустойка представлява скрита лихва или такса по управлението на кредита, с която се заобикаля материалния закон, а именно - фиксирания таван на ГПР.

Счита, че клаузата, регламентираща договорна /възнаградителна/ лихва в размер на 36%, също е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Съгласно константната съдебна практика, клауза, в която договорната лихва надвишава трикратния размер на законната, се приема за нищожна поради противоречие с добрите нрави. Кредиторът не би предложил и не би сключил процесния Договор за потребителски кредит без включване в него на посочените по-горе две нищожни клаузи - неустоечната, съгласно която ищцата дължи още 3123,56 лв. /при главница от 1600 лв./, както и договорна лихва в размер на 36% - значително надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Счита, че тези две нищожни клаузи са съществени за целия Договор за потребителски кредит и ако кредиторът не ги бе включил в Договора, както и в таблицата, озаглавена „погасителен план”, то не би имал интерес от сключването му. Счита, че дружеството-кредитор при тези параметри на договора е действало изцяло недобросъвестно, а Договорът за потребителски кредит противоречи освен на специалните разпоредби на ЗПК и ЗЗП, така също и на общите разпоредби на материалния закон, а именно - на чл. 26 ЗЗД /нищожност поради противоречие с добрите нрави/. По отношение на неустоечната клауза счита, че същата е нищожна по смисъла на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. Чл. 27 ЗПК, вр. с чл. 17 от процесния Договор представлява уговорка във вреда на ищеца, не отговаряла на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Твърди, че неустойката е уговорена в размер на 3123,56 лв. при главница от 1600 лв., тоест само тя представлява почти 200 % от чистата стойност на главницата и е практически лихва, която е следвало да бъде включена в ГПР. Позовава се на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, както и на § 1, т. 2 от ДР на ЗПК, където е дадена легална дефиниция за „Обща сума, дължима от потребителя”, а именно сбор от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя. Счита, че посоченият размер на 42,58% на ГПР не е ясно как и от какви компоненти се формира. Счита, че 5 изискването на чл. 17 от Договора, заемът се обезпечава с поръчителство или банкова гаранция в тридневен срок от сключване на договора, е практически невъзможно, но е предвидена санкция при неизпълнението на абсурдните условия за обезпечение на кредита /чл. 27 ДПК/ - неустойка в общ размер на 3123,56 лв. Счита, че ако тази сума е била включена при формирането на ГПР, последният би надхвърлил многократно допустимия петкратен размер на законната лихва. Счита, че неустойката не съответства на обичайните функции на неустойката и поради това е нищожна клауза. Счита, че по този начин е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР, поради което посочените в договора размери на ГПР и общата сума, дължима от потребителя, не съответствали на действително уговорените такива, налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до недействителност на договора по чл. 22 ЗПК.