Решение № 554 от 27.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 554 гр. София, 27.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231100513632 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 13587 от 05.08.2023 г. по гр.д. № 51710/2022 г. Софийски районен съд, 113 състав осъдил „А.****“ ЕАД, ЕИК ****, да заплати на В. Г.

А., ЕГН **********, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 66, ал. 2 КТ сумата от 8 820 лв., представляваща договорено между страните обезщетение за прекратяване на трудов договор от 23.05.2022 г. за длъжността „управител“, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 26.09.2022 г., до погасяването, като отхвърлил иска за разликата над уважения до пълния предявен размер от 11 160 лв.; Осъдил „А.****“ ЕАД, ЕИК ****, да заплати на В. Г. А., ЕГН **********, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 66, ал. 2 КТ сумата от 10 320 лв., представляваща договорено между страните обезщетение за прекратяване на трудов договори от 23.05.2022 г. за длъжността „главен юрисконсулт“, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 26.09.2022 г., до погасяването, като отхвърлил иска за разликата над уважения до пълния предявен размер от 11 520 лв.

Съобразно изхода на спора са разпределени разноските по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „А.****“ 1

ЕАД, който го обжалва в осъдителните му части с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В жалбата се възпроизвеждат част от мотивите на решение № 505 от 03.01.2013 г. по гр. д.

№ 1476/2011 г., ІV ГО на ВКС, в което било посочено в кои случаи е възможно и в практиката се уговаря изплащането на обезщетение от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, но същественото било, че в решението се акцентирало върху целта на обезщетението и че обикновено размерът му зависи от продължителността на трудовия стаж. В цитираните от районния съд решения на ВКС касационният съд също бил изследвал целта и търсил обяснение за постигането на съгласие за тази неблагоприятна за работодателя последица, изразяваща се в заплащане на обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения на служителя при прекратяване на трудовия договор от страна на работодателя. Не следвало да се приема автоматично, че всяка уговорка, с която работодателят поема задължение за плащане на обезщетение при прекратяване на договора от страна на работодателя е валидна. Такава уговорка следвало да се преценява в контекста на всички правнорелевантни факти и обстоятелства, специфични за всеки отделен случай. Първоинстанционният съд при тълкуване на спорната клауза следвало да изследва и други факти и обстоятелства като добросъвестност, продължителност на трудов стаж, компенсация за намаляване на заплата, неоснователно обогатяване и т.н., преди да достигне до извода, че процесната клауза е действителна. В случая трудовите договори били сключени на 23.05.2022 г. съответно за длъжността „главен юрисконсулт“ и за длъжността „управител“, със шестмесечен изпитателен срок, а допълнителните споразумения, включващи спорните договорки за заплащане на обезщетения при прекратяване на договора от страна на работодателя били подписани на 26.08.2023 г., около три месеца след възникване на трудовите правоотношения, докато цитираната практика на ВКС касаела работници с дванадесетгодишен стаж преди уговарянето на идентични с настоящите спорни клаузи; С визираните допълнителни споразумения в цитираната съдебна практика била постигната допълнителна договорка между страните за двукратно намаляване на месечното трудово възнаграждение на работника с оглед компенсиране с обезщетение в един бъдещ момент. В настоящия случай, освен заплащане на обезщетение, било уговорено и преобразуване на трудовия договор от договор 2 с шестмесечен изпитателен срок в договор без срок за изпитване, като същевременно липсвали еквивалентни договорки, които да обяснят постигнатото съгласие за тези неблагоприятни за работодателя последици, мотивите за договорените при значителна неравностойност насрещни престации оставали неясни. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемата страна В. Г. А. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваните части като правилно. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивното производство на пълномощника му на основание чл. 38 ЗА съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.

259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което въззивният съд следва да се произнесе по основателността й.

След допуснато увеличение по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 66, ал. 2 КТ за сумата 11 160 лв., представляваща обезщетение по допълнително споразумение от 04.07.2022 г. за изменение на трудов договор № 70/23.05.2022 г., и за сумата 11 520 лв., представляваща обезщетение по допълнително споразумение от 04.07.2022 г. за изменение на трудов договор № 71/23.05.2022 г. Претендирана е и законната лихва върху главниците от подаване на исковата молба в съда на 26.09.2022 г. до окончателното плащане.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.

3

Настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:

Страните не спорят по фактите, а те се установяват и от приетите и неоспорени писмени доказателства: По силата на трудов договор № 70 от 23.05.2022 г. и трудов договор № 71 от 23.05.2022 г. ищецът е бил в трудови правоотношения с ответното дружество, по които е заемал длъжностите „управител“, и „главен юрисконсулт“. С допълнителни споразумения от 04.07.2022 г. за изменение на трудови договори № 70 и № 71 страните се съгласили, че при прекратяване на трудовите договори от страна на работодателя служителят има право да получи обезщетение в размер на 6 брутни трудови възнаграждения. Не се спори също и се установява, че със заповед № 198/26.08.2022 г. и заповед № 199/26.08.2022 г., издадени от изпълнителния директор на „А.****“ ЕАД, процесните трудови договори са били прекратени едностранно от работодателя на основание чл. 328, ал. 2 КТ поради сключване на договор за управление на предприятието. Със заповедите е разпоредено на лицето да се изплати обезщетение за прекратяване на трудовите договори в размер на 6 брутни трудови възнаграждения.

С оглед наведените в жалбата доводи, спорен пред настоящата инстанция е въпросът нищожни ли са уговорените с допълнителните споразумения две клаузи, съгласно които при прекратяване на трудовите договори от страна на работодателя служителят има право да получи обезщетение в размер на 6 брутни трудови възнаграждения, като противоречащи на добрите нрави поради нееквивалентност на престациите.

Съгласно чл. 66, ал. 2 КТ, с трудовия договор могат да се уговарят и други условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са поблагоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор.

Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 81 от 06.03.2013 г. по гр. д. № 700/2012 г., ІV ГО на ВКС, решение № 75 от 23.06.2022 г. по гр. д. № 2712/2021 г., ІІІ ГО на ВКС, решение № 44 от 11.03.2022 г. по гр. д. № 2721/2021 г., ІV ГО на ВКС, решение № 56 от 4

04.04.2022 г. по гр. д. № 2700/2021 г., ІІІ ГО на ВКС, решение № 28 от 23.03.2022 г. по гр. д. № 2376/2021 г., ІІІ ГО на ВКС и др., договорната свобода е принцип на гражданското право, тя е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави. В трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез въведената с разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор. Тази забрана обаче не изключва възможността страните по трудовия договор уговарят условия, които са по-благоприятни за работника от установените със закона или с колективен трудов договор.

При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл. При тълкуването на неясни клаузи следва да се има предвид и се изследват обстоятелствата, при които е сключен договора, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните.

В случая уговорените с допълнителните споразумения две клаузи, съгласно които при прекратяване на трудовите договори от страна на работодателя служителят има право да получи обезщетение в размер на 6 брутни трудови възнаграждения, са ясни, а страните не спорят и относно точния им смисъл, поради което и същите не се нуждаят от тълкуване.

Клаузите са частично нищожни като противоречащи на добрите нрави - в частта, с която обезщетение е уговорено за случаите на прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя поради виновно поведение на работника, но поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува самостоятелно и без тази част на уговорките. Поради това уговореното задължение за работодателя го обвързва в случаите, когато работникът е бил добросъвестен. Добросъвестността е факт, преценяван във всеки конкретен случай – както е посочено в цитираните по-горе решения на ВКС, работникът е недобросъвестен например в случаите, когато поради 5 виновно негово поведение е предприето дисциплинарното му уволнение, или когато е подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност се възползва от това и в къс срок едностранно прекрати правоотношението. Такива обстоятелства в процесния случай не се установяват – трудовите договори са прекратени едностранно от работодателя на основание чл. 328, ал. 2 КТ, без да е налице недобросъвестно поведение на служителя.

Въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивника за нищожност на процесните клаузи като противоречащи на добрите нрави поради нееквивалентност на престациите.

Еквивалентността на престациите поначало се преценява от страните и се съобразява с техния правен интерес. Затова като критерий в съдебната практика е възприета изключително голямата разлика в престациите - нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави е налице, когато насрещната престация е практически нулева.