Решение № 166 от 25.09.2025, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 166 гр. Първомай, 25.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20255340100166 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу М. Д. О. за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца следните суми: 2987,85 лв.

– главница по Договор за кредит „Бяла карта“ № ****** г., сключен с „Аксес Файнанс“ ООД, 206,75 лв. – договорна лихва за период от 02.03.2021 г. до 16.04.2024 г., и 476,69 лв. – обезщетение за забава за период от 17.04.2024 г. до 29.12.2024 г., за които суми е издадена Заповед № 455/31.12.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 923/2024 г. по описа на РС Първомай.

Ищецът „Агенция за събиране на вземания” ЕАД твърди, че на 02.03.2021 г. между третото неучастващо лице „Аксес Файнанс“ ООД (с правоприемник „Аксес Файнанс“ АД) – в качеството на кредитор, и ответника – в качеството на кредитополучател, бил сключен Договор за кредит „Бяла карта“ № 905386. По силата на този договор „Аксес Файнанс“ ООД се задължило да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на 400 лв. под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез кредитна карта, а кредитополучателят се задължавал да го ползва и върне съгласно условията на сключения договор. Съгласно договора, в случай че кредитополучателят извърши транзакции, които надвишавали размера на разполагаемия му остатък по кредита, сумите по тези транзакции увеличавали максималния размер на кредитния лимит.

Посочено е, че на кредитополучателя била начислена договорна лихва в размер на 206,75 лв. за периода от 02.03.2021 г. до 16.04.2024 г. Тъй като ответникът изпаднал в забава, се претендира и обезщетение за забава от 17.04.2024 г. до 29.12.2024 г. в размер на 476,69 лв. Посочено е още, че „Аксес Файнанс“ АД прехвърлило с договор за цесия 1 от 17.04.2024 г. задълженията си, произтичащи от горепосочения договор, на ищеца.

Твърди се, че било изпратено уведомление за извършената цесия на ответника. Излага съображения, че ако към исковата молба било приложено уведомление за извършената цесия, то се смятало, че с получаването му длъжникът е надлежно уведомен. Твърди, че пристъпил към принудително събиране на вземанията си по договора чрез подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до РС Първомай.

Образувано било ч. гр. д. № 923/2024 г. по описа на РС Първомай, по което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Тъй като в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК постъпило възражение от длъжника, ищецът в съответствие с указанията на съда предявил иск за съществуване на вземането си.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника М. Д. О., с който излага съображения за неоснователност на предявените искове. Твърди, че е заплатил всички задължения по сключения договор за кредит.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

Видно от приложеното ч. гр. д. № 923/2024 г. по описа на РС Първомай в полза на ищеца е издадена Заповед № 455 от 31.12.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за следните суми: 2987,85 лв. – главница по Договор за кредит „Бяла карта“ № ****** г., сключен с „Аксес Файнанс“ ООД, 206,75 лв. – договорна лихва за период от 02.03.2021 г. до 16.04.2024 г., и 476,69 лв. – обезщетение за забава за период от 17.04.2024 г. до 29.12.2024 г., както и за сумата от 73,43 лв. – разноски по делото за държавна такса, и 50 лв. – за юрисконсултско възнаграждение.

Тъй като в срока по чл. 414 ГПК срещу заповедта за изпълнение е постъпило възражение от длъжника, съдът на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си. В изпълнение на указанията в предоставения едномесечен срок ищецът е депозирал настоящата искова молба, с която е предявил установителни искове за вземанията по издадената заповед за изпълнение.

От представения Договор за кредит „Бяла карта“ № ****** г. се установява, че третото неучастващо лице „Аксес Файнанс“ ООД, в качеството му на кредитодател, се е задължило да предостави на ответника М. Д. О., в качеството му на кредитополучател, револвиращ кредит в максимален размер на 300 лв. под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна карта „Бяла карта“. Уговорено е, че за усвоените суми от кредитния лимит в срок до 30 календарни дни, считано от датата на активиране на платежната карта и в случай че картата е активирана до 31.03.2021 г., размерът на дневния лихвен процент е 0 %, а след изтичане на 30-дневния период договорна лихва се начислява върху усвоените и непогасени суми от предоставения кредитен лимит, като фиксираният годишен лихвен процент е 43,20 %. Посочен е ГПР в размер на 45,90 %. Според чл. 5, ал. 5 кредитополучателят няма право да извършва транзакции, които надвишават размера на разполагаемия му остатък по кредита, а в случай че извърши такава транзакция, то страните се съгласяват, че сумата по тази транзакция увеличава максималния размер на кредита. Съгласно чл. 15, ал. 1 от договора кредитополучателят се е задължил в срок до пет дни, считано от датата на активиране на платежния инструмент да предостави на кредитодателя едно от следните обезпечения – банкова гаранция с бенефициер кредитодателя за сумата от 457,29 лв. със срок на валидност 2 години от датата на сключване на договора или едно физическо лице поръчител, което да 2 отговаря на определени от кредитодателя изисквания. Клаузата на чл. 20 предвижда, че в случай че кредитополучателят не предостави обезпечението в посочения срок по чл. 15, последният дължал на кредитодателя неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е включена в задължението за месеца.

Според Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (договор за цесия) от 30.11.2023 г. продавачът „Аксес Файнанс“ АД (правоприемник на „Аксес Файнанс“ ООД) се е задължил да прехвърли на ищеца негови вземания, произтичащи от договори за кредит, подробно описани в Приложение № 1. Видно от последното продавачът е прехвърлил на ищеца вземането си към ответника по процесния договор за кредит, като към 17.04.2024 г. неиздължената сума възлизала на 3727,86 лв. На основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД продавачът е потвърдил прехвърлянето на вземането.

С изрично пълномощно цедентът „Аксес Файнанс“ АД е упълномощил ищеца да уведомява от негово име всички длъжници за прехвърлянето на вземанията съгласно сключения договор от 30.11.2023 г. В тази връзка към исковата молба е приложено уведомително писмо до ответника за извършеното прехвърляне на вземането по процесния договор за кредит.

От основното и допълнителното заключение по назначената съдебносчетоводна експертиза, които съдът намира за компетентно и обективно изготвени, се установява, че за периода 07.03.2021 г. – 22.07.2023 г. ответникът е усвоил сумата от 28 453,19 лв. За периода 05.04.2021 г. – 12.09.2023 г. ответникът е извършил плащания в общ размер на 26 603,73 лв., които са разпределени от цедента за погасяване на следните задължения: главница в размер на 25 465,34 лв., договорна лихва в размер на 688,37 лв., неустойка в размер на 364,21 лв., разходи за събиране на вземането в размер на 80 лв. и законна лихва за забава в размер на 5,81 лв. Според вещото лице след приспадане на извършените погасявания от общата усвоена сума се получавала разлика от 1849,46 лв. Вземайки предвид начислените от цедента „Аксес Файнанс“ АД допълнителни разходи за договорна лихва, неустойка, разходи за събиране на вземането и законна лихва за забава в общ размер на 1138,39 лв., вещото лице е приело, че дължимата главница възлиза на 2987,85 лв. Тъй като ответникът бил изпаднал в забава на 03.08.2023 г., според вещото лице била дължима договорна лихва за периода 03.08.2023 г. – 16.04.2024 г. на стойност 79,51 лв. След извършване на съответните изчисления вещото лице е установило, че обезщетението за забава за периода 17.04.2024 г. – 30.12.2024 г. е в размер на 292,86 лв.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

За успешното провеждане на предявените искове ищецът следва да установи наличието на действително правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на което кредитодателят-цедент се е задължил да отпусне на кредитополучателя кредит в твърдения размер при уговорена възнаградителна лихва, както и че кредитополучателят е получил паричната сума, предмет на договора за кредит. Също така следва да се докаже наличието на валиден договор за цесия, по силата на който кредитодателят-цедент е прехвърлил на ищеца именно това вземане с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, както и че длъжникът е уведомен за извършената цесия.

Тъй като цедентът и ответникът имат качествата на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК и на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит.

3

Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите. Така посоченият размер обаче не съответства на действителния, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да заплаща неустойка при непредоставяне на обезпечение в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е включена в задължението за месеца, неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Тази неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Ето защо се налага изводът, че задължението е уговорено с цел получаване на възнаграждение за отпуснатия кредит над допустимото по закон, поради което то следва да се отчете при общия разход по кредита и да се включи при изчисляването на ГПР съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Дори и без да се ползват специални знания е видно, че при годишен лихвен процент от 43,20 % за целия срок на договора и ГПР, изчислен при включване като разход единствено на уговорената възнаградителна лихва, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение не съответства на годишния процент на разходите от 45,90 %. Предвид горното съдът намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в договора размер на годишния процент на разходите е различен от действително уговорения такъв. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по 4 смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до посочване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен.