Решение № 495 от 29.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 495 гр. София, 25.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

М. Г. Шейтанова Воденичарова

Цветина Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Цветина Костадинова Въззивно гражданско дело № 20221100512161 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение № 8957/05.08.2022г. по гр. д. № 61573/2021 г. по описа на СРС, 40-и състав, е признато за установено по предявен от М. Г. Б., ЕГН **********, срещу „Многопрофилна болница за продължително лечение и рехабилитация – С.“ ЕООД /“МБПЛР-С.“/, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че клаузите на чл. 2.2. в частта „при направено изрично писмено искане от пациента/поръчителя… Цената се преизчислява на база еднодневен престой на стойност от 229лв.“, чл. 2.9. и чл.

3.1, пр. 2, изр. 1 от Договор за предоставяне на услуги незаплатени от НЗОК, сключен между страните на 23.03.2021г., са нищожни, като е отхвърлен иска за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 2.8. Първоинстанционният съд е осъдил болницата да заплати на М. Г. Б. сумата от 360лв., представляваща задържана без основание сума по договора, ведно със законната лихва от 28.10.2021г. до окончателното изплащане на вземането, същевременно е отхвърлил иска за заплащане на сумата от 91,28лв., представляваща закупени от ищцата консумативи за болничния престой на лицето П.Б.П..

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от МБПЛР- С., в която 1 се навеждат твърдения за неговата недопустимост поради липса на процесуални предпоставки за постановяването му, както и неправилност поради необоснованост и липса на съответствие между релевираните от страните обстоятелства и направените правни изводи. Обосновава се, че ищцата няма правен интерес от установяване нищожност на посочените от нея клаузи, тъй като не би могла да черпи права от нейното прогласяване. В тази връзка се посочва, че същата няма качеството страна по материалното правоотношение, нито разполага с правото да действа като процесуален субституент на главния длъжник, поради което не може да предявява искове от негово име. В условията на евентуалност се заявява, че ищцата би могла да обоснове правен интерес единствено от обявяване недействителност на чл.

2.2 от договора, тъй като основателността на този иск би обусловила уважаване на предявения от нея осъдителен иск. Твърди се също, че подадената искова молба не е редовна, тъй като в нея липсва посочване на банкова сметка на ищеца или друг начин за плащане, както повелява разпоредбата на чл. 127, ал.4 от ГПК. В жалбата се излагат и съображения за неправилност на решението. Обосновава се, че чл.2.2 от договора не съставлява неравноправна клауза, тъй като предвижда механизъм за пазарна корекция на предложената пакетна цена на услугите, създавайки по този начин справедлив баланс между страните. Същата не представлява неустойка, а средство за осигуряване на по-конкурентни цени. Подчертава се, че клаузата на чл. 2.2. от договора не предвижда преизчисляването на цената за ден престой да води до доплащане в случай на разлика. Аргументира се, че първоинстанционният съд неправилно е счел за недействителни и останалите посочени от ищцата клаузи. В тази връзка се сочи, че клаузата на чл. 2.9., изр.

2 от договора не визира случаи на спешна медицинска помощ, както е възприел районният съд, поради което изводът му за засягане на императивни законови правила е погрешен. Неправилно е и тълкуването на съда на чл. 3.1., пр.2, изр.1 от договора, тъй като същият не е отчел обстоятелството, че в процесния случай предоставяните медицински услуги са извън обхвата на задължителното здравно осигуряване, което гарантира правото на гражданите да получават нужните им здравни грижи.

По делото е постъпил отговор на въззивна жалба от М. Б., в който се изразява становище за неоснователност на жалбата. Моли се първоинстанционното решение да бъде потвърдено, съответно исковете 2 уважени.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

На 23.03.2021г. между „Многопрофилна болница за продължително лечение и рехабилитация – С.“ ЕООД и М. Г. Б., наречена „поръчител“ е сключен договор за предоставяне на услуги, незаплатени от НЗОК, на лицето П.Б.П., наречено „пациент“. Предмет на договора е оказването на професионални медицински, немедицински и административни услуги, които не са заплатени от НЗОК и са описани в индивидуална оферта-пакет /Приложение № 1/. В чл.2.1. от договора е посочено, че пациентът и/или поръчителят се задължават да заплатят на болницата сума в размер на 1 400 лв. за престой от 14 дни. Същевременно чл.2.2 гласи, че в случай на прекратяване на договора преди изтичане на предплатения период на каквото и да е основание, при направено изрично писмено искане от пациента/поръчителя, същите имат право на възстановяване на предплатената сума, като цената се преизчислява на база еднодневен престой на стойност от 229 лв. и разликата се възстановява на пациента/поръчителя по банков път до 40 дни от прекратяването на договора. Урежда се и възможност за прекратяване при неплащане. Така съгласно чл. 3.1, предл. 2, изр. 1 в случай на забава на плащането на дължимите суми от страна на пациента и/или поръчителя с повече от 7 дни, болницата има право да прекрати договора без предизвестие и да изпише пациента. В договора се уговарят и последиците от промяна в здравословното състояние на пациента, като чл. 2.9. гласи, че при неговото влошаване и възникване на нужда от преместване в друго болнично заведение пациентът и поръчителят се задължават да организират транспортирането на пациента до съответното лечебно заведение, както и да осигурят приемането му там. Посочва се, че във всички случаи болницата не носи отговорност за произтичащите усложнения в здравословното състояние на пациента. Приложени са и действащите Общи условия за настаняване и обслужване на пациенти в „Многопрофилна болница за продължително лечение и рехабилитация – С.“ ЕООД.

По делото е представен ценоразпис на различните пакети, предлагани от МБПЛР-С., от който се установява, че за свободен прием с интензивни грижи при престой от 14 дни цената възлиза на 1 400лв. В него е отразено, че цените 3 са с включена отстъпка, като стандартната цена за престой по всички категории възлиза на 220лв

Приложен е и ценоразпис на услугите за настанените в болница пациенти.

От намиращия се по делото фискален бон се установява, че сума в размер на 1 400лв. е заплатена на болничното заведение.

В документите по делото се намира и Декларация от 23.03.2021г., с която П.П. е уведомен, че ще бъде лекуван в зона за лечение на пациенти с COVID-19 на основание Заповед № РД-01-619/23.10.2020г. на министъра на здравеопазването, независимо че съгласно издаденото разрешение за дейност МБПЛР-С. няма право да извършва такава дейност. Информиран е също, че болницата не разполага с пълното оборудване и квалифициран медицински персонал за лечение на пациенти, страдащи от инфекциозни болести в това число такива, инфектирани със SARS-CoV2-2.

Представена е епикриза на П.П., от която е видно, че същият е приет в болницата на 23.03.2021г. с диагноза COVID-19, като е изписан на 26.03.2021г.

От писмо с изх. № 11-00-51#1/06.06.2022г. на Столична здравноосигурителна каса се установява, че за лицето П.Б.П. няма отчетена, респ. заплатена хоспитализация от МБПЛР-С..

По делото е разпитан като свидетел Г.Б., баща на ищцата М. П. и син на пациента П.П.. В показанията си той твърди, че на 23.03.2021г. баща му бил откаран с частна линейка от с. Черепево, Хасковска област, в МБПЛР-С., тъй като бил в тежко състояние вследствие заразяването му с COVID-19. Същият бил придружен от дъщеря му, като по негова заръка тя подписала договора за настаняване в болницата и заплатила по негов спомен сума в размер на 1 200 лв. Споделя, че изпратил свой близък приятел лекар да провери състоянието на баща му, като същият установил контакт с лекуващия лекар и от него разбрал, че пациентът е в тежко състояние, което налагало неговото преместване. Разтревожен от новината, свидетелят изпратил дъщеря си, която организирала транспортирането и настаняването на баща му в друга болница с разкрито специализирано за болестта отделение. Твърди, че престоят на баща му в МБПЛР-С. продължил около 4 дни.

4

По делото са изслушани свидетелски показания и от Й. А., в качеството на оперативен директор наМБПЛР-С.. Същата заявява, че няма конкретен спомен за процесните събития, но си ги припомнила с помощта на съхраняваната документация. Свидетелства, че в болницата по това време е имало обособена зона за лечение на заболели от COVID-19 лица, но тя била предназначена основно за заразилите се на нейна територия пациенти. За да бъде приет външен човек се изисквало уведомяването . Предвид липсата на места в активните болници и наличието на свободни легла в болницата, свидетелката разрешила пациентът П.П. да бъде настанен. На близките му било предварително разяснено, че болницата не разполага с интензивно отделение, като в случай на влошаване на състоянието на болния, те ще трябва да организират неговото транспортиране и прием в активна болница.

Същите се съгласили и пациентът бил настанен в болницата. Уточнява, че лечението му било изцяло платено, като са представени ценоразпис и подписан договор. Споделя, че въпреки че не е честа практика, понякога се случвало да се коментират условията в договора и да се правят корекции.

Заявява, че сключваният от болницата договор е типов, като същият включвал клауза, съгласно която при прекратяване на престоя, независимо поради каква причина, се прави преизчисление на цена „дневна база“ в размер на 220 лв. Уточнява, че още на регистратура служителите разясняват на пациентите и близките им точките от договора, касаещи прекъсването на престоя, транспортирането и уреждането на болните в други болници.

Допълва, че въпреки че договорът е един за всички, както и че екземпляри на договора са предварително отпечатани и подписани от страна на болничното заведение, ако клиент оспори дадена точка, съществува възможност да се разговаря с нея, както и при преценка от нейна страна да бъде направена корекция.

При така установената фактическа обстановка и след като съобрази възраженията на страните в настоящото производство, въззивният съд намира следното от правна страна:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.

259, ал.1 от ГПК, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася 5 служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно. Настоящият състав намира, че същото е частично недопустимо поради липсата на правен интерес от предявяване на част от исковете. В тази връзка следва да бъде посочено, че наличието на правен интерес представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Интересът е обусловен от съществуването на правен спор между страните по делото.

Следователно не би имал правен интерес ищец, който предявява такъв иск, уважаването на който не би довело до промяна в неговата правна сфера. В случая съдът е сезиран с няколко иска за прогласяване недействителност на отделни клаузи от сключен между страните Договор за предоставяне на услуги незаплатени от НЗОК. Съдът намира, че по отношение на чл. 2.9., предвиждащ, че ако по време на престоя си в болницата здравословното състояние на пациента се влоши, което налага преместването му в активно лечебно заведение, последният и поръчителят се задължават да организират транспортирането на пациента до съответното лечебно заведение, както и да организират приемането му в активното лечебно заведение, а също и относно чл. 3.1, пр. 2, изр. 1, гласящ, че при наличие на забава в плащането на дължимите суми с повече от седем дни, пациентът бива изписван, интерес от предявяването на иск за нищожност липсва. Това е така, доколкото прогласяването на тяхната недействителност не би довело до промяна в правната сфера на никоя от страните. Същите не спорят, че договорът вече не ги обвързва, като правният спор, касаещ последиците от неговото прекратяване не е обвързан с установяване недействителността на посочените клаузи. С оглед на изложеното първоинстанционния съдебен акт следва да бъде обезсилен в частта, с която се прогласява нищожността на чл. 2.9. и чл.