Решение № 250 от 13.06.2024, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 250 гр. ХАСКОВО, 13.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ТОШКА ИВ. ТОТЕВА

Членове:

АННА ВЛ. ПЕТКОВА

ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря П. Д. Д.-Ш. като разгледа докладваното от ТОШКА ИВ. ТОТЕВА Въззивно гражданско дело № 20245600500210 по описа за 2024 година чл.273 от ГПК.

Производството е въззивно - по реда на чл. 258 –

ВЪЗЗИВНИКЪТ – ОБЩИНА ХАСКОВО е останал недоволен от Решение № 22 от 12.01.2024 год., постановено по гр. д. № 3230 / 2022 г. по описа на Районен съд – Хасково, с което е признато за установено по отношение на въззивника, че въззиваемият М. С. Д. е собственик по давност на Поземлен имот /ПИ/ с идентификатор № **** по КККР на ***, с адрес – ***, с площ 486 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, с номер по предходен план ***, поради което го обжалва с молба решението да бъде отменено и вместо него въззивният съд постанови друго, с което отхвърли установителния иск за собственост, предявен на основание чл.124, ал.1 от ГПК.

ВЪЗЗИВАЕМИЯТ - М. С. Д. – оспорва жалбата.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Производството по делото пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба, подадена от М. С. Д. против Община 1

Хасково за установяване правото му на собственост върху Поземлен имот /ПИ/ с идентификатор № *** по КККР на гр.Хасково, с адрес – ****, с площ 486 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, с номер по предходен план ***, придобито по давност.

Ищецът се е позовал на давността като придобивно основание, поддържайки и доказвайки, чрез събраните по делото гласни доказателства от разпита на свидетелите Й. и Д., че владението върху процесния имот е осъществявано явно, непрекъснато и необезпокоявано. От показанията на свидетелите се установява още, че ищецът притежава и имот, намиращ се в съседство с процесния, принадлежал на Д. Т., от страна на който било предоставено на ищеца правото да ползва и обработва имота му.

От 2004 – 2005 год. до момента, ищецът обработвал мястото, със знанието и съгласието на собственика. През този период никой не бил предявявал претенции към имота. Двата имота – единият от които – собственост на ищеца и другия предоставен му за ползване на Д.Т. били оградени с мрежа.

Двете места били ползвани от ищеца като лозе и овощна градина. В собственото си място, ищецът имал виличка, която ползвал през летния сезон.

Свидетелят Й. посочва, че имал имот в същата вилна зона, в която се намирал процесния имот и този, собственост на ищеца. Към момента, когато свидетелят закупил имота си – през 1980 год., ищецът обработвал имотите. В тази насока са и показанията на свидетеля Д.

В подкрепа на изложените от свидетелите фактически обстоятелства са и събраните по делото писмени доказателства – нотариален акт /НА/ № 104 / 1993 год., с който на ищеца е признато право на собственост по давностно владение върху нива от 600 кв.м. и лозе от 400 кв.м. в землището на ***, съставляващи парцел 217 по парцеларния план, целия от 1 000 кв.м., като граница на който имот, в цитирания НА е вписано името на Д.

Т., посочен и от двамата свидетели като предишен собственик на процесния имот, намиращ се в съседство с този, собственост на ищеца; удостоверение от 30.01.2023 год., издадено от Община Хасково, от което се установява, че в разписния лист към кадастралния план /КП/ за ***, в сила от 1988 год., имот пл.№ *** е записан на Д. Т., съгласно НА № 64 / 70 г., представен и приет като писмено доказателство; удостоверение от 23.02.2023 год. на Община Хасково, от което се установява, че процесният имот не е бил актуван като държавна собственост.

От заключението, представено по допуснатата съдебно техническа експертиза при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд, се установява, че с решение № 67 от 29.02.2000 год. на Общински съвет – гр.Хасково, вилна зона /зона за земеделско ползване/ „***“ е присъединена към строителните граници на гр.Хасково като жилищен район /урбанизирана територия/. На кадастралния план, одобрен през 1988, процесният имот бил нанесен като дворно място с пл.№ ***, частично ограден от юг с полумасивна ограда и от изток с паянтова ограда. По този план имотът бил нанесен като земеделски имот. В разписния лист към плана, имотът бил записан като собственост на Д. Т. В разписния лист към оцифрения и 2 актуализиран през 1997 год. – 2000 год., план, не е било вписано име на собственик. На КККР, одобрени през 2006 год., имотът е нанесен като ПИ с идентификатор ***. Към датата на огледа, имотът бил ограден от юг и от север с полумасивни огради. Източната и западната граници не били материализирани. Имотът не бил отреждан за административно, здравно, образователно, търговско, битово, спортно, жилищно строителство или комунално обслужване. За имота била издадена и приложена в КККР, но не и на място, Заповед по чл.16 от ЗУТ, касаеща отчуждаване на част от площта му за улица, в резултат на което площта му от 547 кв.м. била „намалена“ на 486 кв.м. На място не била отнета реално площ за улица.

Въззивникът с процесуалното качество на ответник по иска - Община Хасково заявява насрещни права по отношение на спорния имот, обективирани в представения от него акт за частна общинска собственост /АЧОС/ № 6699 от 26.11.2014 год., с който на основание § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС и чл.58 от ЗОС е актуван имот с идентификатор ****, с площ от 487 кв.м.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът намира предявения положителен установителен иск за собственост за основателен, предвид наличието на доказателства, установяващи заявения от ищеца придобивен способ – давностно владение.

Съгласно чл.79, ал.1 от ЗС давностното владение в посочения срок от десет години е основание за придобиване на правото на собственост върху недвижим имот, доколкото не е налице изрична законова забрана за това.

Безспорно от събраните по делото гласни доказателства се установи, че ищецът е упражнявал необезпокоявано фактическа власт върху имота в продължение на повече от 10 години, считано от момента, в който ползването на имота му е било предоставено от предишния собственик – Д. Т., починал през 80 – те години. В тази насока съдът цени показанията на свидетеля Й., предвид тяхната непосредственост и еднопосочност, отчитайки обстоятелството, че свидетелят от 1980 год. притежава имот, намиращ се в близост до имота, собственост на ищеца и този, предоставен му от Д. Т. В подкрепа на тези обстоятелства са и показанията на свидетеля Д., който твърди, че откакто познава ищеца – от 2007 год., същият се намира във владение на двата имота, които обработва, и по отношение на които му действия, не се е противопоставил никой. Действията по своене от страна на ищеца по отношение на спорния имот се изразяват в обработване и ползване на мястото, което не е разделено с ограда от собствения на ищеца имот, намиращ се в съседство на процесния. Напротив, двата имота се обработват заедно, оградени с обща ограда. В тази насока е и заключението на вещото лице по допуснатата при разглеждане на делото пред първоинстанциониня съд техническа експертиза. Установените от показанията на разпитаните по делото фактически обстоятелства относно явното и необезпокоявано владение, осъществявано от страна на ищеца в продължение на повече от десет години, не бяха опровергани от страна на ответника. Съвкупният анализ на събраните по делото доказателства – писмени и гласни, обосновава извод за това, че през 2014 год. е изтекъл десет годишния давностен срок, 3 необходим за придобиване правото на собственост върху спорния имот.

От страна на ответника не се представиха доказателства, установяващи елементите от фактическия състав на основанието, на което е издаден акта за частна общинска собственост - § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС и чл.58 от ЗОС, поради което същият не може да бъде противопоставен на ищеца. Разпоредбата на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС гласи, че застроените и незастроените парцели и имоти – частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините. Безспорно в тази насока по делото се установи, че процесният имот не е бил отреждан за административно, здравно, образователно, търговско, битово, спортно, жилищно строителство или комунално обслужване – данна, в каквато насока съдът цени заключението на вещото лице по назначената при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд техническа експертиза, неоспорено от страните.

Като безспорно съдът приема и това, че имотът не е бил държавна собственост. В тази насока е прието като писмено доказателство удостоверение от 23.02.2023 год. на Община Хасково, от което се установява, че имотът не е бил актуван като държавна собственост. Напротив, от събраните по делото доказателства се установява по безспорен и несъмнен начин, че процесният имот, съгласно НА № 64 от 1970 год. е бил собственост на Д. Т., от страна на който имотът е бил предоставен на ищеца и в продължение на повече от десет години не са извършвани действия, които да смущават владението. В тази насока е и заключението на експерта, от което се установява, че в разписния лист към КП, в сила от 1988 год., като собственик на процесния имот е записан Д. Т. Обстоятелството, че в разписния лист към оцифрения и актуализиран през 1997 – 2000 год., план не е записан собственик на имота, само по себе си не обосновава извод в подкрепа на твърдението на ответника, че имотът е станал държавна собственост, предвид обстоятелството, че не разписния лист към плана, а НА удостоверява правото на собственост. Изводът, че имотът не е преминал в патримониума на държавата се обосновава и от приложението на чл.99 от ЗС, според който правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него. В случая имотът е бил обработван непрекъснато от страна на предишния си собственик Д. Т., а в последствие – след смъртта му – владението е продължило от страна на ищеца, след като приживе му е било предоставено от Т. Необосновано ответникът се позовава на разпоредбата на чл.2, ал.2 от Закона за държавните имоти, според която държавни имоти са всички имоти, придобити от държавата, които не принадлежат на физически лица, предвид обстоятелството, че законът от 17.12.1951 год., е отменен. От друга страна настоящият казус не попада в обхвата на посочената норма, предвид изложените по-горе съображения за това, че процесният имот е бил собственост на физическо лице. В този смисъл разпоредбата на чл.86 от ЗС, според която не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост, се явява неприложима.

4

Предвид изложените по-горе съображения за това, че процесният недвижим имот не е бил частна държавна собственост и не е бил отреждан за мероприятията, посочени в § 42 от ПЗР към ЗИДЗОС, на основание на която законова норма е издадения АЧОС № 6699 от 26.11.2014 год., заявените от ответника насрещни права за собственост върху имота, се явяват недоказани.

Като необосновано съдът намира и извършеното от ответника позоваване на разпоредбата на чл.7, ал.1 от Закона за общинската собственост, съгласно която земите от общинския поземлен фонд не могат да се придобиват по давност.

В тази насока ответникът се позовава на представената от него скица от 13.11.2014 год., в която като собственик на процесния имот е отбелязано – Общински поземлен фонд. В настоящия случай съдът приема, че процесният имот не попада в приложното поле на чл.19, ал.1 от ЗСПЗЗ, съгласно която Общината стопанисва и управлява земеделската земя, останала след възстановяването на правата на собствениците, както и, че след влизане в сила на плана на земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници земите стават общинска собственост. От една страна това твърдение на ответника се явява в пълно противоречие с твърдението му, че имотът е бил държавна собственост. От друга страна, безспорно по делото е установено, че с решение № 67 от 29.02.2000 год. на Общински съвет – Хасково, вилна зона / зона за земеделско ползване / „***, в която попада и процесния имот е присъединена към строителните граници на гр.Хасково като жилищен район /урбанизирана територия/, с което имотът е изгубил предишното си предназначение на земеделски имот, нанесен като такъв по плана от 1988 год. В тази насока съдът цени заключението на вещото лице по допуснатата при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд техническа експертиза. От изложеното следва извода, че към момента на установяване на фактическа власт от страна на ищеца върху спорния имот – в периода след 2000 год., предназначението на имота е било променено от земеделски на такъв, попадащ в строителните граници на гр.Хасково, поради което не са били налице пречките за придобиването му по давност. Не без значение е и обстоятелството, че към момента на издаване на АЧОС е бил изтекъл и давностния срок, в рамките на който ищецът е упражнявал необезпокоявано фактическа власт върху имота, като от страна на ответника не са извършвани действия – фактически или правни, които да прекъснат давността.