Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 119 от 18.05.2026, Окръжен съд - Монтана

Съд
Окръжен съд - Монтана
Дело
Въззивно гражданско дело 414/2025
Вид
Решение № 119
Подписан
18.05.2026
В сила
23.06.2026
Състав
Аделина Троева, Албена Миронова, Таня Живкова

Цитирани разпоредби

  • чл. 131, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 271, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 59 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 59, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 119 гр. Монтана, 18.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА, ВТОРИ ВЪЗЗИВННОГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Аделина Троева

Членове:

Таня Живкова

Албена Миронова при участието на секретаря С.Я Л. ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от Албена Миронова Въззивно гражданско дело № 20251600500414 по описа за 2025 година

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК

Образувано е въззивна жалба на С. Б. П. с ЕГН ********** от гр. Б., чрез пълном., адв. Ц. Д., МАК, срещу Решение № 82/01.07.2025 год., по гр.д.

№ 721/2023 год. по описа на РС Б..

С посоченото решение съдът е

ОТХВЪРЛИЛ като

НЕОСНОВАТЕЛНИ предявените искове с правно основание чл. 59 ЗЗД във вр. чл. 86 ЗЗД за осъждане на Кооперация Р. с ЕИК: *** със седалище и адрес на управление: гр. Б., ул. А. № *, представлявана от председателя С.Н.П. да заплати на С. Б. П. с ЕГН ********** от гр. Б., жк И., бл.**, ет.*, ап.*, обезщетение за неползване на магазин в сградата на фурна, находяща се в недвижим имот, представляващ УПИ – II, кв. 26 с площ 780 кв.м. по плана на с. Б., общ. Б. в общ размер от 9000 лева /по 250 лева месечно/, представляваща наем за срок от три години назад за периода януари 2021 г. до декември 2023 г., ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска в размер на 1431.76 лева за периода януари 2021 г. до декември 2023 г.

Решението се обжалва изцяло като неправилно.

Твърди се, че е постановено в противоречие със закона и събраните доказателства.

Излагат се съображения, че след като ищецът е собственик на процесния имот, то ответникът му дължи обезщетение за ползването на 1 намиращата се в имота сграда – търговски обект, а твърденията на ответника, че той е носител на правото на собственост по отношение на обекта са неоснователни.

Моли съда да отмени атакуваното съдебно решение като неправилно и незаконосъобразно и да постанови ново, с което да уважи предявените искове.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата кооперация със становище за неоснователност на жалбата и твърдения, че те са собственик на процесната сграда.

Молят обжалваното решение като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено.

Претендират разноски за въззивната инстанция.

При въззивното разглеждане на делото не са допускани нови доказателства.

В откритото съдебно заседание въззивникът не се явява и не се представлява, не възразява делото да се разгледа в негово отсъствие.

Поддържа жалбата. От упълномощения представител адв. Ц. Д., МАК е постъпило и писмено становище.

Въззиваемиата страна Р. – гр. Б. се представлява от адв. В. К., МАК, който оспорва жалбата.

Настоящият съдебен състав, като прецени направените в жалбата оплаквания, доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена от надлежна страна в производството, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна. Съображенията на МОС за това са следните:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната част.

Правилността на решението се проверява с оглед наведените във въззивната жалба доводи, които в случая се ограничават до твърдения за нищожност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество е правилно и следва да бъде потвърдено, като съображенията за това са следните:

Пред първоинстанционния съд са предявени искове от С. Б. П. против РПК „Д.“ – гр. Б. с правна квалификация чл. 59 ЗЗД във вр. чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неползване на магазин в сградата на фурна, находяща се в недвижим имот, представляващ УПИ – II, кв. 26 с площ 780 кв.м. по плана на с. Б., общ. Б. в общ размер от 9000 лева /по 250 лева 2 месечно/, представляващо наем за срок от три години назад, за периода от януари 2021 г. до декември 2023 г., ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска в размер на 1431.76 лева за периода от януари 2021 г. до декември 2023 г.

Твърди се в исковата молба, че ищецът е собственик на недвижим имот, представляващ УПИ – II, кв. 26 с площ 780 кв.м. по плана на с. Б., общ.

Б. ведно с построената в него сграда – фурна с площ 206 кв.м., които е придобил от Община Б. на 18.01.2006 г. въз основа на Договор за покупкопродажба. Заплатил незабавно Ц.та и влязъл в реално владение, като едната част от сградата се използвала като търговски обект – магазин на ответника.

Твърди се, че ответникът не е оспорвал правото му на собственост. Твърди, че с тогавашния председател на РПК „Д.“ – гр. Б. – И.М. имали устна уговорка ответникът да продължи да ползва, работещия в сградата магазин, като за целта на ищеца да му бъде определен и да заплаща наем. Но поради заминаването на ищеца за чужбина не сключили договор за наем и ответникът продължил да ползва имота безвъзмездно.

Твърди се, че с писмо покана от 26.10.2023 г., ищецът поканил ответника, като му определил 14-дневен срок да се договорят. И с исковата молба се отправя предложение към ответника за сключване на договор за наем, с Ц. 250 лева месечно.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът РПК „Д.“ – гр. Б. е подал писмен отговор, с който е оспорил исковете.

Оспорва правото на собственост на ищеца върху процесния имот.

Твърди, че магазинът за хранителни стоки представлява самостоятелна сграда, която не е била предмет на договора за покупко-продажба, сключен между ищеца и общината.

Твърди, че сградата на магазина е построена и въведена в експлоатация от кооперацията преди 30.07.1991 г., поради което магазинът, както и терен с построената върху него сграда смесен магазин са негова, на ответника собственост на основание чл. 2, ал. 3 от ЗОбС /отм./. Предвид което поддържа, че те неправилно са били актувани като общинска собственост и сключената между ищеца и общината сделка по отношение на тях не е породила вещно-прехвърлително действие.

От доказателствата по делото се установява, че:

След проведен търг, с Договор за покупко-продажба на имот от 18.01.2006 г. ищецът, като едноличен търговец ЕТ „С.о-С. П.“ закупил от Община Б. следният недвижим имот, частна общинска собственост съгл. Акт за общинска собственост № 392/25.11.2003 г.: УПИ II, кв. 26, с площ 780 кв.м. по плана на с. Б., общ. Б., заедно със сградата – фурна с площ 206 кв.м.

Ц.та – 19 250 лева е заплатена изцяло от купувача на 09.01.2006 год.

Договорът е вписан в сл.вп. Б. на 13.02.2006 год.

От друга страна, видно от приложените писмени доказателства (протоколни решения на Градски народен съвет Б. от 10.01.1966 год., на Окръжен народен съвет Михайловград от 29.03.1966 год., Заповед от 3

16.06.1973 год. на Окр.НС Михайловград за изменение на регулационен план на с. Б., Протокол за въвеждане в експлоатация на обект от 22.06.1978 год.), ответникът РПК Н. е изградила и получила за експлоатация магазин и ресторант на Н. в парцел II, кв. 26 по плана на с. Б.. Сградата е записана като актив в инвентарната книга на кооперацията на 22.06.1978 год. (под № 8).

Според констативен протокол (л. 57), обектът е завършен на 20.12.1986 год.

С определение от 15.09.1978 год. по гр.д. № 38/1948 год. на РС Б., е регистрирана промяна в наименованието на ответника от РПК „Н.“ – Б. на РПК „Д.“ – гр. Б..

С писмо-покана, датирано 26.10.2023 год. ищецът отправил към ответника искане за среща с цел „разрешаване на възникналия между тях казус“ относно заплащане на наем от 250 лв. месечно за последните три години, за ползваната от тях част от собствения му парцел, с адрес с. Б., ул.

Първа № 26.

От приложения отговор от 07.11.2023 год. е видно, че поканата е достигнала до ответника на 01.11.2023 год. С отговора ответникът възразява, че ищецът е закупил имот, в част от който попада прилежащия терен на собствената му сграда.

От заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от в.л. Г.Е. е установено, че претендираната сума за обезщетение за лишаване от право на ползване е общо 9000 лева. Законната лихва за забава върху тази сума, изчислена от ежемесечните падежи, считано от м.01.2021 год. е 1556,50 лева. Същевременно вещото лице е посочило, че месечният наем за подобен обект в региона е между 50 и 150 лева. В съдебно заседание пояснява, ч е в парцела са изградени фурна и магазин, като при огледа на място е установила, че двете са самостоятелни сгради.

Това заключение е оспорено и по делото е назначена и приета съдебно-оценъчна експертиза, изготвена от в.л. М.З., който е определил, че средният пазарен наем за подобен обект е 115 лева месечно и на тази база, за претендираният тригодишен период – 4140 лева, законната лихва върху която сума е изчислена на 1717,95 лева.

Съгласно ППВС № 1/28.05.1979 г. неоснователно обогатяване е налице всякога при неоснователно разместване на имуществени ценности, тоест – не само при увеличаване имуществото на дадено лице, но и при спестени му средства за сметка на имуществото на друго лице. Такава е хипотезата, когато собственикът е лишен от ползване на вещта, а друго лице я ползва без основание.

Затова и доколкото в настоящия казус не е спорно между страните, че сградата-магазин се ползва от ответника, и при въведено възражение от страна на последния, че той е собственик на сградата, която ползва по силата на закона – чл. 2, ал. 3 от ЗОС в ред. му до изм. ДВ бр. 101/2004 год., в тежест на ищеца е било да обори това възражение. Указания в тази насока са дадени с доклада на първата инстанция.

Така, за да прецени основателността на предявения иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, съдът следва първо да обсъди въведеното от ответника възражение, че е 4 собственик на спорната сграда. В тази насока с отговора си ответникът е представил убедителни доказателства, че е построил процесната сграда – магазин и ресторант в УПИ II, кв. 26 по плана на с. Б., като строежът е завършен преди 13.07.1991 год. – въведен е в експлоатация и е заприходен при него на 22.06.1978 год.

Доколкото разпоредбата на чл. 2, ал. 3 ЗОС има реституционен характер, тя дава право на кооперациите, които са вложили средства в изграждане на определени обекти без да им е било предоставено право на собственост или отстъпено право на строеж да придобият собствеността върху постройките, които са изградили със собствени средства върху терен – общинска собственост с влизане в сила на закона – 01.06.1996 год.

Към тази дата имотът още не е бил актуван като общински – това е станало едва с АОС № 392/25.11.2003 год.

От друга страна, ищецът е придобил от Община Б., с договор за покупко-продажба от 18.01.2006 год. УПИ II, кв. 26, заедно със сградата – фурна от 206 кв.м.