Определение № 660 от 19.09.2024, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 660 гр. Шумен, 19.09.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов

Членове:

Ралица Ив. Хаджииванова

Петранка Б. Петрова като разгледа докладваното от Ралица Ив. Хаджииванова Въззивно частно гражданско дело № 20243600500394 по описа за 2024 година

Производство по чл.413, ал.2 от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАДгр.София, представлявано от изпълнителния директор З.С.Б., действащо чрез юрисконсулт И.Н. против определение №404/09.08.2024г.г. по ч.гр.д.№502/2024г. на ВПРС, с което е отхвърлено изцяло заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, депозирано от жалбоподателя срещу длъжника З. К. Б., за следните суми: 6517,63 лева, представляваща обявена за предсрочно изискуема главница за периода от 01.04.2023 год. до 01.10.2027 год. по задължение по договор за потребителски кредит № PLUS-19560625, сключен на 26.09.2022г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, от една страна в качеството му на кредитор и длъжника, от друга страна в качеството му на кредитополучател, прехвърлена от страна на кредитора в полза на заявителя „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на приложение № 1 от дата 31.10.2023 към договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 15.02.2022г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението - 28.06.2024 год. до изплащане на вземането; 2315,25лв.– договорна лихва, начислена за периода от 01.04.2023 год. до 11.06.2024 г., 929,97лв. - мораторна лихва, начислена за периода 02.04.2023 год. до 27.06.2024г., както и сумата от 345,26лв., представляваща разноски по заповедното производство.

Частният жалбоподател намира съдебният акт за неправилен по подробно изложени съображения. Сочи практика на редица окръжни съдилища по отношение на заповедното производство и необходимата информация. Анализира и волята на законодателя относно извършените промени в частта на заповедното производство. Моли въззивният съд да отмени атакуваното определение и да се поизнесе по същество.

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от легитимирана страна /заявител/ и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.

Въззивният съд, след като обсъди оплакванията в частната жалба, като провери законосъобразността на обжалвания съдебен акт и приложимите по казуса материалноправни и процесуалноправни норми, намери за установено от фактическа и 1 правна страна следното:

Ч.гр.д. №502/2024г. на ВПРС е образувано по заявление на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД-гр.София, за издаване на заповед по чл. 410 ГПК срещу длъжника З. К. Б., за следните суми: 6517,63лв., представляваща обявена за предсрочно изискуема главница за периода от 01.04.2023 год. до 01.10.2027 год. по задължение по договор за потребителски кредит № PLUS-19560625, сключен на 26.09.2022г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, от една страна в качеството му на кредитор и длъжника, от друга страна в качеството му на кредитополучател, прехвърлена от страна на кредитора в полза на заявителя „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на приложение № 1 от дата 31.10.2023 към договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 15.02.2022г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението 28.06.2024 год. до изплащане на вземането; 2315,25лв.– договорна лихва, начислена за периода от 01.04.2023 год. до 11.06.2024 г., 929,97лв. - мораторна лихва, начислена за периода 02.04.2023 год. до 27.06.2024г., както и сумата от 345,26лв., представляваща разноски по заповедното производство.

Посочено е, че вземането произтича от неизпълнение на договорни задължения, произтичащи от Договор за револвиращ потребителски кредит и ползване на кредитна карта PLUS-19560625, сключен на 26.09.2022г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, от една страна в качеството му на кредитор, и З. К. Б., от друга страна в качеството й на кредитополучател. Заявителят е представил договора, сключен между страните.

Към заявлението е приложен договор за потребителски кредит от 26.09.2022 г., от който се установява, че размерът на кредита е 7000 лв., размерът на застрахователна премия е 2490.60лв., такса ангажимент е 175лв., общата стойност на плащанията е 12490.80лв., уговорения лихвен процент е 14.94%, ГПР – 17.33%. Уговорено е погасяването да стане за срок от 60 месеца на равни погасителни вноски /208.18 лв./ с последна вноска на 01.10.2027г.. Съгласно чл. 2 от договора посочената сума в поле „Застрахователна премия“ е разделена на равен брой вноски, съответстващи на посочения брой вноски в поле „Брой погасителни вноски“ и е част от всяка месечна погасителна вноска, посочена в поле „Месечна погасителна вноска“. Таксата ангажимент се удържа еднократно от размера на кредита. Съгласно чл. 5 от договора при забава на плащането на една или повече погасителни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действаща законна лихва върху всяко забавено плащане, а при просрочие на две или повече погасителни вноски кредитът става предсрочно изискуем в целия му размер автоматично.

Представен е и сертификат за застраховка „Защита на плащанията“ на кредитополучателите на потребителки паричен кредит и ОУ.

С разпореждане №785/02.08.2024г. съдът е оставил заявлението без движение и е дал указания на заявителя да ангажира доказателства, от които да е видно на коя дата длъжникът е бил уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита/с оглед наличието на твърдения за настъпването на такава/, както и да конкретизира по какъв начин е формирана общо дължимата предсрочно изискуема главница и включва ли се в нея освен чистата стойност на отпуснатия кредит и стойността на договорената застрахователна премия, като в последния случай да посочи поотделно размера на всяко едно вземане (за главница и за застрахователна премия), включено в глобално заявената главница, съответно да посочи извършвани ли са плащания по процесния договор за кредит, като при положителен отговор да конкретизираза частичното погасяване на кои вземания по пера) са разнесени изплатените от длъжника суми; да уточни върху кои суми е начислено претендираното договорно възнаграждение и лихва за забава. Посочил е и последиците при неизпълнение на дадените указания- искането ще бъде оставено без уважение.

Съобщението за разпореждането е получено от заявителя на 07.08.2024г.. В срок, на 2

08.08.2024 г., е изпратена чрез ССЕВ, молба от последния, в която сочи, че подаденото заявление е редовно, тъй като индивидуализацията на вземанията, по начина направен в заявлението е достатъчна за да се издаде заповед за изпълнение и дава възможност длъжника да установи какво е вземането, което се претендира и да възрази срещу заповедта, ако намери това за необходимо. Неслучайно в чл.410 от ГПК, законодателят се служил с термина „заявител“, а не „кредитор“, което още веднъж навеждало на мисълта, че в заповедното производство по чл.410 от ГПК не се изисквало съдът да събира доказателства за дължимостта на вземането, характера и произхода му и сформиране компонентите на дълга, както и процесуланата легитимация на страните, а проверявал служебно само съдържанието на договора, сключен с потребител. Уточнения досежно постъпили плащания и начина на усвояване на отпуснантите суми не намирали място в текущото съкратено съдебно производство и излизали извън описаните от законодателя рамки на служебното начало. Изтъква, че въпросът за извършените плащания по процесния договор били от категорията на правопогасяващи юридически факти, които са в тежест на доказване от длъжника в исковото състезателно производство, поради което не е носима от ищцовата страна. Позовава се на практика на окръжни съдилища.

С определение №404/09.08.2024г.г./преди изтичане на дадения срок/ съдът е отхвърлил изцяло заявлението на „дружеството за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК срещу З. К. Б.. Приел е, че заявителят не е отстранил нередовностите на заявлението.

Настоящият състав не споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд.

Посоченият от ВПРС недостатък на заявлението по чл. 410 от ГПК-непредставяне на доказателства досежно уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост, няма основание да се третира като недостатък по смисъла на чл. 410, ал. 3 от ГПК. Нормата на чл. 410 ал.3 от ГПК /нова, ДВ бр.100/2019 г./ следва да се разглежда съвместно с нормата на чл. 411, ал. 2, т. 3 /нова, ДВ.бр.100/2019 г./, като двете норми заедно имат за цел да дадат възможност на съда до когото е подадено заявлението по чл. 410 от ГПК да извърши служебно проверка за това дали е налице неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или пък е налице обоснована вероятност за това.

Затова именно чл. 410, ал. 3 от ГПК въвежда едно изключение от правилото да не се изискват поначало доказателства за съществуването на вземанията, за които се подава заявление по чл. 410 от ГПК, като това изключение касае само и единствено договорите сключени с потребител. Тази норма изчерпателно изброява писмените доказателства, които следва да бъдат представени от заявителя и няма основание тя да се тълкува разширително, извън буквалния й смисъл. Според нея към заявлението трябва да се представят договорът с потребителя, ако е сключен в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива. Очевидно е, че целта на законодателя е да направи достояние на съда конкретния договор, сключен с потребител, заедно с неговите приложения и изменения, за да може да се извърши проверка на съдържанието му за това дали в него има неравноправни клаузи, които да са и нищожни по тази причина. От това следва, че не е необходимо изискването и представянето на други писмени доказателства за възникването и изискуемостта на претендираното със заявлението вземане, извън изрично посочените в чл. 410, ал. 3 от ГПК.

Поради тези съображения, съдът намира, че в случая доказателствата за настъпване на предсрочна изискуемост не попадат в хипотезата на чл. 410, ал. 3 от ГПК, доколкото в тесен смисъл не представляват изменение на съдържанието на договора за потребителски кредит. ВПРС е излязъл извън границите на проверката, предмет по чл.410 от ГПК, тъй като единственото доказателство, което следва да бъде представено е договорът за потребителски кредит съгласно чл. 410, ал. 3 от ГПК, тъй като чл.411, ал.2, т.3 от ГПК изисква проверка за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договор. В конкретния случай 3 заявителят е изпълнил това изискване, като е представил сключения потребителски договор, поради което настоящата инстанция дължи произнасяне по депозираното заявление.

Следва да се посочи и че в случая заявителят е посочил изрично, че претендира заплащане на главница, не и на застрахователна премия, поради което и ненужни се явяват указанията, заявителят да конкретизира, включва ли се в главницата и стойността на договорената застрахователна премия. Такива са и останалите указания, доколкото в заявлението са изложени твърдения, че падежът на пръвата неплатена вноска е 01.04.2023г..

Съгласно разпоредбата на чл.411 от ГПК, за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, заявлението трябва да е редовно от външна страна и да отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 от ГПК, да не противоречи на закона или добрите нрави, да не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител и да не е налице обоснована вероятност за това; длъжникът да има постоянен адрес или седалище на територията на Република България и да е с обичайно местопребиваване или седалище на територията на Република България съгласно чл.411, ал. 2 от ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.1 ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, а съгласно т.3, на чл.411, ал.2 /нова - ДВ бр. 100/2019 г. / заповедният съд е задължен да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор, какъвто е настоящият случай. С оглед качеството на заемателя, е налице договор с потребител по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение съответно разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилага и чл. 143-148 от ЗЗП, като неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл.143, ал.2 ЗЗП са посочени 20 хипотези, при наличието на една от които би могло да се приеме, че е налице неравноправна клауза.