Определение № 2120 от 26.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2120 гр. София, 26.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Петя Хорозова Касационно търговско дело № 20238002901016 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от АСОЦИАЦИЯ НА СРЪБСКИТЕ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ, чрез процесуален пълномощник, против решение № 20/09.02.2023 г. по в. гр. д. № 357/2022 г. по описа на Варненския апелативен съд, ГО, 1-ви състав, в частта, с която е потвърдено решение № 260004 от 23.03.2022 г. по гр. д. № 317/2019 г. на Шуменския окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на Д. В. Д. и на К. Д. К. по 100 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Добрин К. Добрев, причинена при ПТП на 25.08.2015 г. в Република Сърбия, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 24.03.2022 г. до окончателното им изплащане.

В касационната жалба се излага, че решението в обжалваните части е материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано, поради което се моли същото да бъде отменено като неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и вместо него да се постанови друго по същество, с което предявените искове да бъдат отхвърлени или присъдените обезщетения да бъдат намалени, с присъждане на разноските за всички съдебни инстанции.

Оплакванията са, че съставът на въззивния съд не е изпълнил задължението си 1 при изследване на чуждото законодателство да вземе предвид практиката на сръбския Върховен касационен съд в подобни казуси, при идентичност на правната уредба, а е определил размера на обезщетенията въз основа на българската съдебна практика, която е неотносима. Оспорват се като необосновани и незаконосъобразни и изводите на съда досежно обема на претърпените от ищците неимуществени вреди. По отношение на К. К. се поддържа, че е липсвала твърдяната в исковата молба близост с починалия му биологичен баща, тъй като родителите му са били разведени и той е живеел само с майка си от най-ранна възраст, а по отношение на Д. Д. - че не са събрани доказателства за нейното емоционално състояние след смъртта на сина й.

В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси: 1/ Налице ли е служебно задължение на съда да изследва чуждия закон не само в насока дали съществува основание за получаване на обезщетение за неимуществени вреди, но и относно размера, в който приложимото право на чуждата държава позволява да се приеме, че правото на обезщетение ще бъде удовлетворено и няма да се стигне до обогатяване?

Въпросът е формулиран при условието за достъп до касация на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди противоречие с решение № 103 от 17.09.2019 г. по гр. д. № 221/2018 г. на ВКС, ІV г. о., както и с решение № 223 от 22.01.2013 г. по т. д. № 914/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. 2/ Задължен ли е съдът да изследва чуждата съдебна практика като част от правото в хипотезата на чл. 105, ал. 1 КМЧП с оглед универсалния принцип за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, респ. да се съобрази с посочените там размери? 3/ В случай, че по реда на чл. 43 КМЧП е отправено запитване до чужда държава за приложимото право и обичайната съдебна практика по даден въпрос, но не е получен конкретен отговор, следва ли съдът да положи всички усилия и да използва и други способи, предвидени в съответните международни договори и закона (да изиска информация от друг орган, освен от Министерство на правосъдието, становище от експерти и специализирани институти и пр.) за установяване на спорното обстоятелство? 4/ В хипотезата на чл. 105, ал. 1 КМЧП при представена по делото съдебна практика на ВКС на РСърбия, от която са видни размерите на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди за смърт, съдът следва ли да я съобрази при определяне 2 на справедливия размер на обезщетението? Необходимо ли е представената практика на чуждия ВКС да представлява задължителна съдебна практика, за да бъде направен извод за обичайните размери на присъжданите обезщетения или е достатъчно постановените решения да са влезли в сила за аналогични казуси на различни съдилища, вкл. на ВКС на съответната държава.

По последните три въпроса се твърди, че е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК относно приложението на чл. 105, ал. 1 и чл. 43 КМЧП.

Отделно от това, доколкото са налице доводи, че апелативният съд не е изследвал сръбската съдебна практика за подобни случаи, въпреки че е бил служебно задължен да го стори, се релевира и самостоятелното основание за достъп до касационна проверка по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците по касация Д. В. Д. и К. Д. К., чрез процесуален пълномощник, със становище за липса на основания за допускане на исканото касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендират се разноски – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.

283 ГПК, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.

За да се произнесе в атакувания смисъл съставът на въззивния съд е приел за безспорно установено, че с влязла в сила присъда по дело № 178/2016 г. Марян Якимов е признат за виновен в извършване на 25.08.2015 г. на околовръстния път край гр. Пирот на „тежко наказуемо деяние срещу безопасността на движение по пътищата“ по чл. 297, ал. 4, вр. чл. 289, ал. 3, вр. ал. 1 НК на Република Сърбия, в резултат на което е причинена на място смъртта на наследодателя на ищците Д.Д., съответно негови майка и син.

Между страните са приети за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата относно механизма на настъпване на ПТП, причинноследствената връзка между настъпилото събитие и вредоносния резултат, липсата на съпричиняване от страна на пострадалия и липсата на сключена застраховка „Гражданска отговорност“ относно управлявания при произшествието трактор “IMT 577”, рег. № SOPI 896.

3

Съдът е посочил, че Република Сърбия не е държава членка на ЕС и липсват международноправни уредби, обвързващи двете държави и уреждащи съответния случай, поради което на основание чл. 3, ал. 1 КМЧП при установяване компетентността на българските съдилища следва да намерят приложение субсидиарните разпоредби на посочения кодекс. Поради установения личен критерий - българско гражданство на ищците, съгласно общата норма на чл. 4, ал. 1, т. 2 КМЧП и при липса на обосновани твърдения, съответно доказване на изключителна компетентност на сръбските съдилища по повдигнатия спор, въззивният съд е приел, че българският съд се явява международно компетентен да разгледа спора, без паралелната компетентност на сръбските съдилища да изключват тази на българските. Според общата разпоредба на чл. 2, ал. 1, изр. 1 КМЧП частноправните отношения с международен елемент се уреждат от правото на държавата, с която те се намират в най-тясна връзка. На основание чл. 105, ал. 1 КМЧП задълженията /отговорностите/, произтичащи от непозволено увреждане, се уреждат от правото на държавата, на чиято територия са настъпили или има опасност да настъпят непосредствените вреди, а на основание чл. 116 КМЧП правото на увреденото или ощетеното лице да предяви иск пряко срещу застрахователя на лицето, чиято отговорност се търси, се урежда от правото, приложимо към задължението, произтичащо от съответното извъндоговорно отношение, освен ако увреденото или ощетеното лице е избрало да основе иска си на правото, приложимо към застрахователния договор. Въззивният съдебен състав е намерил, че според горепосочените разпоредби приложимо при разглеждане спора между страните е сръбското материално право, защото непосредствена е претърпяната в резултат на ПТП вреда – смъртта на родственика на ищците, настъпила на територията на Република Сърбия, а твърдените като претърпени по настоящото дело вреди са нейни последици и нямат значение за определянето на приложимото право, т. к. представляват непряко следствие от произшествието.

В съответствие с изискването на чл. 43 КМЧП по делото е установено чрез съдебни поръчки, вкл. пред въззивната инстанция, съдържанието на относимото към спорния предмет сръбско материално право. Основните нормативни актове, уреждащи отговорността на Асоциацията на сръбските застрахователи /“Удруженьу осигуравача Србиjе“, превеждано в различните документи и като Сдружение на сръбските застрахователи/ са обсъдени от 4 съда, както следва:

С чл. 1 от Закона за задължителното застраховане в транспорта, обн.

2009 г., с последващи изменения, действащ към датата на събитието и понастоящем, се регламентира задължителното застраховане в транспорта, учредяването на Гаранционен фонд, неговата компетентност и начина на финансиране, както и възлагането на публични правомощия на Сдружение на сръбските застрахователи. Съгласно чл. 18, ал. 1 собственикът на моторно превозно средство е длъжен да сключи договор за застраховка „Гражданска отговорност“ за вреди, причинени на трети лица от използването на моторното превозно средство поради смърт, телесна повреда, разстройство на здравето, унищожаване или повреда на вещи, с изключение на щети на вещи, които той е получил за транспортиране (наричана по-нататък застраховка „Гражданска отговорност“). Със закона се предвижда създаването на Гаранционен фонд, съгласно чл. 74, за икономическа защита на пътниците в обществения транспорт и на увредените трети лица в случаите, когато щетите са причинени от използването на незастраховано или непознато транспортно средство, както и за щети, за които обезщетението се дължи от застрахователно дружество, срещу което е открито производство по несъстоятелност. При изпълнение на задачите, посочени в чл. 74, Гаранционният фонд приема искове за обезщетения и извършва тяхната оценка и ликвидация, както и изплаща застрахователната сума, тоест щети.

Съгласно чл. 76, ал. 1, т. 1 средствата на Гаранционния фонд се използват за изплащане на застрахователната сума, т. е. за обезщетение за вреди на увредени лица, а именно: причинени от използването на моторно превозно средство, въздухоплавателно средство, кораб или друго транспортно средство, за което не е сключен задължителен застрахователен договор по смисъла на този закон. Според чл. 91, ал. 1 щетите, причинени от използването на посочените транспортни средства, чийто собственик не е сключил договор за задължителна застраховка и е бил длъжен да го застрахова съгласно разпоредбите на този закон, се обезщетяват в същия обем и по същите условия, както ако в деня на настъпване на вредоносното събитие е сключен договор за задължителна застраховка. На основание чл. 96 лице, което не е гражданин на Република Сърбия и на което е причинена вреда на територията на Република Сърбия чрез използване на моторно превозно средство, самолет, лодка или друго транспортно средство в случаите по чл. 74, ал. 1 от този закон, 5 има право на изплащане на застрахователната сума, т. е. право на обезщетение за вреди съгласно разпоредбите на този закон. Съгласно чл. 111, ал. 1 до учредяване на Гаранционен фонд, дейностите, предвидени да се осъществяват от него, ще се извършват от Сдружение на сръбските застрахователи, съгласно нормативната уредба, действала до влизане в сила на този закон.

Според информацията в уведомителното писмо на Министерство на правосъдието на Република Сърбия към последната съдебна поръчка от 14.11.2022 г., понастоящем предвиденият да се учреди Гаранционен фонд все още не е започнал да действа, поради което дейностите, включени в неговата компетентност, се осъществяват от Сдружение на сръбските застрахователи.

Предходният нормативен акт е Закон за застраховане на имуществото и лицата, обн. 1996 г. В чл. 143 от същия е предвидено, че Сдружение на сръбските застрахователи приема, извършва оценка и ликвидация на исковете за обезщетения и извършва изплащане на обезщетения за щети и реализира регресни искове, свързани с използване на средствата от Гаранционен фонд, които средства сдружението управлява. Съгласно чл. 99 от този закон, средствата, постъпващи от вноски на застрахователите, се използват и за изплащане на обезщетения за вреди, предизвикани от използване на МПС, за което не е бил сключен договор за задължителна застраховка. Аналогичната разпоредба на чл. 91, ал. 1 от сега действащия закон е в чл. 104 от Закон за застраховане на имуществото и лицата.