Решение № 744 от 28.07.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 744 гр. Стара Загора, 28.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20255530101292 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.22 ЗПК, вр. с чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК; чл.26, ал.1 ЗЗД, пр.3 и чл. 143, ал.1 ЗЗП; и чл. 55, ал.1 ЗЗД.

Ищецът Ц. Б. С. твърди в исковата си молба, че е страна по договор за кредит № .../05.10.2024 г., сключен с ответното дружество. Съгласно чл. 1 от договора за кредит кредитодателят се задължавал да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 600.00 лева, а кредитополучателят се задължавал да върне сумата от 618 лева, съгласно условията на договора. Съгласно договор за кредит № .../05.10.2024 г. ГПР по кредита бил в размер на 36 %, а ГЛП - в размер на 42.58 %. В чл.27, ал.1 от договора било предвидено, че ако ищецът не предостави допълнително обезпечение, дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не било предоставено договореното обезпечение. Съгласно ал.2 от същата разпоредба неустойката се заплащала периодично заедно с всяка погасителна вноска. В тази връзка на ищеца била начислена неустойка в общ размер на 162 лева. Това било видно и от предоставения погасителен план към договор за кредит № .../05.10.2024 г. На 07.11.2024 г. ищецът заплатил на ответното дружество сумата от 804.10 лева, с което погасил сумата от 600 лева лихва, 18 лева лихва, 162 лева неустойка и 24.10 лева такси. Договор за кредит № .../05.10.2024 г. бил нищожен на основание чл.26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл. 19 ал.4 от ЗПК.

При условията на евентуалност, клаузата на чл.27 ал.1 от договор за кредит № .../05.10.2024 г. за заплащането на неустойка била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146 ал. 1 от ЗЗП. Законът за потребителския кредит въвеждал императивни изисквания по повод формата и съдържанието на сключените между 1 потребител и кредитор договори, нарушаването на които водело до тяхната недействителност. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Сключеният договор за кредит № .../05.10.2024г. бил недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договор за потребителски кредит бил нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договор за кредит № .../05.10.2024 г., бил посочен годишен лихвен процент, но липсвали обаче каквито и да е било условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент бил фиксиран за целият срок за кредита, или бил променлив. Нарушението било още по съществено, доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв бил общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и неустойката, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на ищеца и била основание за недействителност на договор за кредит № .../05.10.2024 г. Процесният договор не отговарял на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК сочи, че договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочели взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула. Спазването на това изчисление, давало информация на потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В договор за кредит № .../05.10.2024г. била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно били включени в него и как се формирал същият/. Съобразно разпоредбите на ЗПК годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които щял да стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В настоящият случай не ставало ясно какво точно било включено в процента на ГПР освен лихвата, доколкото била предвидена дължимостта на неустойка. Не ставало ясно дали същите били отразени в ГПР. Не ставало ясно изобщо какво все включвало в ГПР. ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, 2 завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включвало в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и на неустойка.

От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите били включени при формиране на ГПР, нито че същите били изключени. Ето защо не било ясно по какъв начин бил формиран, неясни били както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формирало годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпявали, следвало по разбираем за потребителя начин да посочил какво точно било включено в тях. Именно и поради това договор за кредит .../05.10.2024г., бил недействителен поради неспазване на изискването на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК. Наред с това договорът за кредит бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, а оттам и на действителния размер на ГПР, тъй като сумата която се претендирала за неустойка в размер на 162 лева не била включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР, но чрез включването на възнаграждението за неустойка към ГПР и ГЛП, то действителните такива щели да нараснат двойно, та дори и повече, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които щял да направи по обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата за неустойка се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1. Точка 1 от ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата за неустойка следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014 г. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за неустойка в размера на ГПР последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално 3 прилаганият в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които можела да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влечала нищожност на договора, когато те били заместени по право от повелителните правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не била налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза на процесния договор за кредит № .../05.10.2024г., сключен с „Лендиво“ ООД относно определянето на ГПР да била заместена по право от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски кредит щял да бъде сключен и ако в него не била включена клаузата определяща ГПР, тъй като ГПР бил въведен като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Предвид на това в случая не била приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславяла недействителността на целия договор. В случая следвала да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не били спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл.11, ал.1, т 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това договорът за кредит № .../05.10.2024г. следвало да се прогласи за недействителен. В тази насока била практиката на съдилищата в страната.

При условията на евентуалност, ищецът твърди, че клаузата за неустойка от договор за кредит № .../05.10.2024г, предвиждаща заплащането на неустойка, била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че били сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била практиката на ВКС. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип бил чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи, се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави 4 по смисъла на чл.26, ал. 1, предл.3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Клаузата за неустойка, предвидена в договора за предоставяне на кредит, била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала чрез нея, в размер на 162 лева била в размер на над 30% от сумата на отпуснатия кредит в размер на 600.00 лева. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай със заплащането на сумата1 предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Именно и въз основа на това така уговорената клауза за неустойка от договор за кредит № .../05.10.2024 г. била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като предвиждала заплащането на неустойка, която е необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, клаузата от договор за потребителски кредит, според която се дължала неустойка в размер на 162 лева при неосигуряване в 3-дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения, се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза за неустойка от договор за потребителски кредит в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл била и т.32 от извлечение от протокол №44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба увеличавала стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи била да дoведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на 5 кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още проценти от предоставената главница. Клаузата за неустойка от договор за потребителски кредит била нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако били уговорени индивидуално. Клаузата за неустойка от Договор за потребителски кредит не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. По безспорен начин се установявало, че клаузата за неустойка от същия била част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Ищецът моли съда да обяви договор за кредит № .../05.10.2024г, сключен с „Лендиво“ ООД, за нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК В условията на евентуалност, моли съда да обяви за нищожна клаузата на чл.27 ал.1 от договор за кредит № .../05.10.2024г, сключен с „Лендиво“ ООД предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 162 лева, на основание чл. 26, ал.