Решение № 20100 от 06.11.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 20100 гр. ., 06.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИВО В. ВЪТЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА АЛ. РАЙЧЕВА като разгледа докладваното от ИВО В. ВЪТЕВ Гражданско дело № 20241110123451 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са първоначални отрицателни установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД, както и насрещен частичен осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР.

Ищцата М. А. Ч. твърди, че между нея в качеството на кредитополучател и ответника „.“ ООД в качеството на кредитор е сключен Договор за паричен заем „.“ № ./16.05.2023 г. за предоставяне в полза на ищцата на паричен кредит в размер на сумата от 3 300 лева срещу задължението за връщане на сума в общ размер от 11 303 лева на 18 вноски съгласно погасителен план към договора. Посочва, че съгласно клаузите му годишният процент на разходите по кредита (ГПР) възлиза на 47,91 %, а годишният лихвен процент (ГЛП) в размер на 40,05 %. Излага, че съгласно клаузата на чл. 6.2 от договора при непредставяне от страна на кредитополучателя на договорно обезпечение по чл. 6.1. същият дължи неустойка в размер на сумата от 6 677,84 лева.

Поддържа се, че такава неустойка в посочения размер е начислена на ищцата чрез разпределянето й на 18 вноски, чрез добавяне на сумата към дължимите главница и лихва по договора, при което общият размер на месечната погасителна вноска възлиза на 628 лева. С исковата молба ищцата оспорва процесния договор за кредит с твърдения за нищожността му. Конкретно твърди, че същият е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора липсва посочване на условията за прилагане на лихвения процент, дали същият е фиксиран за целия срок на договора или е 1 променлив такъв. Изтъква се, че нито в договора, нито в погасителния план се съдържа информация за общия размер на дължимата възнаградителна лихва.

Поддържа се, че договорът не отговаря и на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно ГПР. Сочи се, че в случая този компонент е посочен в договора като абсолютна стойност, но липсва яснота относно формирането му – кои конкретно компонентни са включени при определянето му. Не е ясно и дали неустойката по договора е част от ГПР. Налице е и несъблюдаване на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като при включване на неустойката в размер от 6 677,84 лева в ГПР, то действителният размер би нараснал двойно.

Намира, че неустойката следва да се включи при определяне на ГПР, тъй като представлява разход, част от дейността по управление на кредита. Налице е заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид невключване на неустойката в размера на ГПР, то последният не отговаря на действително прилагания от кредитора в процесното правоотношение, което подвежда потребителя относно спазване на забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора.

Ищцата оспорва като нищожна и клаузата на чл. 6.2 от договора за паричен заем, предвиждаща заплащането на неустойка, като противоречаща на добрите нрави. Конкретно излага, че е налице значителна нееквивалентност на насрещните престации на страните. Намира същата и за неравноправна по см. на чл. 143, т. 19 ЗЗП, доколкото размерът на неустойката надвишава с 200 % сумата на отпуснатия кредит, което води до нарушаване на принципа на добросъвестност и справедливост, както и на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като предвижда заплащането на неустойка, с необосновано висок размер.

Счита, че с клаузата на чл. 6.2 от договора в полза на кредитора се уговаря допълнително обезпечение за неизпълнението на акцесорно по характера си задължение. Поддържа се, че по същество неустойката е добавък към възнаградителната лихва и би представлявала сигурна печалба за кредитора.

По изложените съображения ищцата отправя искане към съда да прогласи нищожността на Договор за паричен заем „.“ № ./16.05.2023 г. – поради противоречието му със закона и заобикаляне на закона, евентуално да прогласи нищожността на клаузата на чл. 6.2 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка в размер от 6 677,84 лева при неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение - поради противоречието й с добрите нрави и като неравноправна.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът .“ ООД е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковите претенции като неоснователни с довод, че процесният договор за кредит е действителен такъв, предвид валидното уговаряне на основните му параметри – главница и лихви в изискуемата от закона форма. Посочва, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД недействителността на отделна договорна клауза – в случая на неустоечната 2 такава, не обуславя недействителност на целия договор, тъй като същият може да се прилага и без нея, доколкото същата не е част от съществените параметри на договора. Излага, че всички условия по договора, в частност и плащането на неустойка, са индивидуално договорени с потребителя.

Оспорват се твърденията на ищцата за допуснато нарушение по чл. 11, ал. 1, т.

9 ЗПК, предвид ясното посочване в договора на лихвения процент и условията за прилагането му. Излага, че лихвата е уговорена във фиксиран размер от 35 % за целия срок на договора, като в последния е посочен размерът на фиксираната възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следва да бъде изплатена на кредитора. С отговора ответникът възразява срещу изложените твърдения за допуснато нарушение при формиране на ГПР, както и за твърдяното заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК с довод, че са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази връзка сочи, че уговорената между страните неустойка при неосигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение на главното вземане, е дължима след сключване на договора при неизпълнение на това задължение, поради което не може да бъде взета предвид при определяне на ГПР. Оспорва последната да представлява добавък към възнаградителната лихва. Твърди, че неустойката е уговорена като санкция за неизпълнение на поето с договора задължение от кредитополучателя за представяне на договорно обезпечение, като ищцата е имала възможността да се съгласи или не с клаузите на договора, разполагала е с правото на отказ от същия, както и да поиска удължаване на 3-дневния срок за представяне на обезпечение, от които същата не се е възползвала. С отговора на исковата молба ответното дружество посочва, че не е налице хипотеза на чл. 143 ЗЗП, като клаузите на договора не са във вреда на потребителя, като за ищцата е съществувала яснота за разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР и неустойката. Твърди, че в случая е направена проверка на кредитоспособността на потребителя при отправяне на искането за отпускане на кредит, като липсата на такава проверка обуславя единствено ангажиране на административнонаказателна отговорност за кредитора, но не и нищожност на клаузата за неустойка. Поддържа се, че в периода 06.07.2018 г. – 13.11.2013 г. между ищцата и ответното дружество са сключени общо 31 договора, съдържащи уговорка за заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение по кредита, поради което при сключване на всеки следващ договор за ищцата е била налице яснота относно условията за предоставяне на обезпечение и за заплащане на неустойка при неосигуряване на такова. С тези доводи се отправя искане за отхвърляне на исковите претенции и за присъждане на сторените по делото разноски. В отговора на исковата молба са изложени подробни съображения, поради които ответникът счита, че правото на иск е упражнено от ищцата в условията на злоупотреба с права. Посочва се, че срещу „.“ ООД е подадена и друга искова молба от 3 ищцата, с която също е оспорена клауза за неустойка по друг договор и въз основа на която е образувано гр. дело № 26017/2024 г. по описа на СРС, като целта е в тежест на ответника да се възложи заплащането на разноски в прекомерен размер. Ето защо, се отправя искане при успешен за ищцата изход от делото в полза на същата да не се присъждат разноски за повече от едно производство.

В депозирания по делото отговор е обективирана насрещна искова молба, с която е предявен насрещен осъдителен иск срещу М. А. Ч. за заплащане на сумата от 1 210 лева – част от вземане в общ размер от 3 300 лева, представляваща непогасена главница по Договор за паричен заем „.“ № ./16.05.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда – 20.06.2024 г., до окончателното плащане.

В насрещната искова молба „.“ ООД посочва, че между страните е сключен Договор за паричен заем „.“ № ./16.05.2023 г. по реда на ЗПФУР, по силата на който дружеството е предоставило на ответницата сумата от 3 300 лева срещу задължението за връщането й при фиксиран лихвен процент от 40,05 % на 18 месечни вноски в периода 16.06.2023 г. - 18.11.2024 г. Сочи се, че след подписване на договора и получаване на заемната сума М. Ч. не е изпълнила задължението си да представи обезпечение съгласно условията на чл. 6.1., поради което и на основание чл. 6.2. е активирана договорна неустойка. Поддържа се, че от ответницата са налице плащания по договора в общ размер от 2 090 лева, с които са погасени изцяло първите три вноски.

Излага се, че към 19.06.2023 г. кредитополучателят е в просрочие на 10 вноски по договора с падежи в периода 18.09.2023 г. – 17.06.2024 г., поради което и на основание чл. 26, т. 4 от ОУ към договора дружеството кредитор обявява кредита за предсрочно изискуем. Посочва се, че общата неплатена сума по договора възлиза на 8 867,30 лева, от която главница в размер от 3 300 лева, от която в настоящото производство се претендира сумата от 1 210 лева. Посочва се, че приложение към насрещната искова молба е уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, което да бъде връчено на насрещната страна. С тези доводи се отправя искане за уважаване на насрещната искова претенция.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор на насрещната искова молба ответницата по насрещния иск М. А. Ч. оспорва последния като неоснователен. Не оспорва, че платената от нея сума по договора възлиза на 2 090 лева, поради което и на основание чл. 23 ЗПК същата дължи сумата от 1 210 лева като главница, но не като част от сумата от 3 300 лева. Излага, че процесният договор за кредит е нищожен, тъй като сумата, претендирана като неустойка, не е включена при формиране на ГПР, което е в нарушение на чл.

11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че в случая не е налице основание за 4 прилагане на разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, доколкото нищожната клауза на договора относно определянето на ГПР не може да бъде заместена по право от повелителни норми на закона, нито договорът за потребителски кредит би бил сключен при невключване в същия на клаузата, определяща ГПР. Предвид това, нищожността на клаузата относно ГПР обуславя недействителността на целия договор. С тези доводи моли за отхвърляне на насрещния иск.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По главните установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД и евентуалните установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД, вр чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1, т. 5 и т. 19 ЗЗП.

За основателността на горните искове, в тежест на ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване сключването между нея и ответното дружество на процесния договор за паричен заем и неговото конкретно съдържание – права и задължения на страните, в частност уговарянето в полза на ответника на процесното неустоечно вземане.

В тежест на ответника е да установи действителността на процесния договор и на оспорената договорна клауза – съответствието им със законовите разпоредби и с добрите нрави, както и индивидуалното уговаряне на оспорените клаузи.