Определение № 216 от 22.04.2026, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 216 гр. Кюстендил, 22.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Хр. Костадинова

Членове:

Веселина Д. Джонева

Елисавета Г. Деянчева като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно частно гражданско дело № 20261500500111 по описа за 2026 година

Производството е по реда на Глава Двадесет и първа „Обжалване на определенията“, чл.274 - чл.279 от ГПК във вр. с чл.413 ал.2 от ГПК.

Делото е образувано по постъпила частна жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.„България” №49, бл.53 Е, вх.В, подадена чрез пълномощника ю.к.Екатерина Костадинова, насочена против разпореждане с рег.№1527/05.03.2026г. на Районен съд-Кюстендил, постановено по ч.гр.д.№20251520100728 по описа за 2026г. на същия съд.

Разпореждането се обжалва в частта, в която съдът е отхвърлил заявлението, депозирано от „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.„България“ 49, бл.53Е, вх.В, срещу Б. С. М. с ЕГН **********, за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за следните суми:

256.86 евро – падежирала главница по Договор за потребителски кредит №40022163531/14.12.2023г., ведно със законната лихва за забава от 26.02.2026г. до окончателното изплащане; 55.57 евро – договорна възнаградителна лихва за периода от 20.02.2025г. до 20.12.2025г. и 79.29 евро – законна лихва за забава за периода от 21.01.2024г. до 25.02.2026г. Моли се отмяна на разпореждането в обжалваните части и постановяване да бъде издадена заповед за изпълнение относно посочените вземания, както и присъждане на разноски за настоящото производство.

Разпореждане с рег.№1527/05.03.2026г. на Районен съд-Кюстендил не е обжалвано и е влязло в сила в частта, в която е отхвърлено заявлението на „Профи Кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Б. С. М. с ЕГН ********** за следните суми, дължими по Договор за потребителски кредит №40022163531/14.12.2023г., а именно: 92.44 евро – възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“; 158.12 евро – възнаграждение за закупена услуга „Флекси“ и 219.86 евро – такси по Тарифата за извънсъдебно събиране на вземания на „Профи Кредит България“ ЕООД.

Частният жалбоподател поддържа доводи за неправилност на атакувания 1 съдебен акт в обжалваната част, аргументирайки теза за отсъствие на възприетата от районния съд хипотеза, произтичащо от липсата на правомощие на заповедния съд да се произнася по валидността на договора, от който заявителят черпи права. Според жалбоподателя, с измененията в ГПК, на заповедния съд е било вменено задължение да следи за наличие на неравноправни клаузи в договорите, сключени с потребител и то само, ако клаузата е била обявена за неравноправна по предвидения за това процесуален ред, но не и правомощие да преценява дали сделката противоречи на закона или на добрите нрави, с оглед което разбиране е направен извод, че в конкретния случай, възприемайки договора за кредит за недействителен, съдът е превишил своите правомощия и е нарушил съдопроизводствените правила. Наред с посоченото, жалбоподателят счита, че заповедният съд неправилно не е съобразил разпоредбата на чл.145 ал.2 от ЗЗП. По същество е изразено становище, че обстоятелствата по сключването на процесния договор изключват възможността потребителят да не е бил достатъчно информиран и да не е могъл да разбере какви са последиците за него от сключения договор. Аргументирано е и разбиране за съответствие на договора с всички формални изисквания на ЗПК, включително тези, касаещи годишния лихвен процент и годишния процент на разходите. Обоснована е теза за дължимост на търсените със заявлението законна лихва и лихва за забава.

Съгласно разпоредбата на чл.413 ал.2 от ГПК, препис от частната жалба не е бил изпращан на длъжника.

ОС-Кюстендил, след като се запозна с така постъпилата жалба, както и с електронното заповедно дело на Районен съд - Кюстендил, намира следното от фактическа страна:

Заповедното производство пред РС-Кюстендил е било образувано на 26.02.2026г. по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено по електронен път от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.„България” №49, бл.53 Е, вх.В, против длъжник Б. С. М. с ЕГН **********, с адрес в гр.Пловдив, ул.„Нестор Иванов“ №1, ет.3, ап.8, с искане за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за следните суми: 258.86 евро – падежирала главница по Договор за потребителски кредит №40022163531/14.12.2023г., ведно със законната лихва за забава, считано от 26.02.2026г. до окончателното изплащане; 55.57 евро – договорна възнаградителна лихва за периода от 20.02.2025г. до 20.12.2025г.; 92.44 евро – възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“; 158.12 евро – възнаграждение за закупена услуга „Флекси“; 219.86 евро – такси по Тарифата за извънсъдебно събиране на вземания на „Профи Кредит България“ ЕООД и 79.29 евро – законна лихва за забава за периода от 21.01.2024г. до 25.02.2026г.

С разпореждане №1419/27.02.2026г. КнРС е дал указание на заявителя в тридневен срок от съобщението да посочи дали длъжникът е погасил част от дължимите суми по кредита, респективно - каква част от тях.

В рамките на дадения срок, с молба с вх.№3109 от 04.03.2026г. заявителят е пояснил, че общо заплатената сума по договора възлиза на 704.47 евро и е посочил какви компоненти от дълга, според него, са погасени с плащането й.

С обжалваното разпореждане с рег.№1527/05.03.2026г. КнРС е отхвърлил заявлението за всички поискани с него суми, като е приел, че представения по делото договор за кредит №40022163531/14.12.2023г., от който произтичат вземанията, е недействителен, на основание чл.22 от ЗПК, доколкото противоречи на чл.11 ал.1 т.10 2 от Закона, предвид обстоятелството, от една страна, че бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19 ал.1 от ЗПК, а от друга – че при служебното изчисляване на ГПР по договора се установява, че в същия неправилно не са включени възнагражденията за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, което очертава извод за неточното му посочване в договора. КнРС е аргументирал извод, че в тази хипотеза е осъществен фактическият състав на разпоредбата на чл.23 от ЗПК и кредитополучателя дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а предотвратяване на неоснователното обогатяване предполага да бъдат приспаднати всички извършени от потребителя недължими плащания по договора и е констатирал, че доколкото размерът на последните – 704.47 евро, надхвърля чистата стойност на кредита – 900.00 лева или 460.16 евро, всички задължения на потребителя се явяват погасени, а заявлението подлежи на отхвърляне.

Разпореждането е връчено на заявителя през ЕПЕП на 09.03.2026г., а частната жалба, предмет на настоящото разглеждане, е подадена на 16.03.2026г.

При така установеното от фактическа страна, КнОС приема от правна приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок от лице, което има право на жалба и срещу съдебен акт, който подлежи на въззивна инстанционна проверка, съгласно чл.274 ал.1 т.2 във вр. с чл.413 ал.2 от ГПК.

Настоящата инстанция намира постановеното от РС-Кюстендил разпореждане за валидно и допустимо.

Извършвайки преценка по същество, ОС-Кюстендил счита, че разпореждането в обжалваната му част е правилно.

За да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл.127 ал.1 и 3 и чл.128 т.1 и 2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане, както и да се установява изискуемостта му.

Разпоредбата на чл.411 ал.2 т.2 и т.3 от ГПК, задължава съда служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или на добрите нрави и дали не се основава на нервноправна клауза или е налице обоснована вероятност за това.

При анализа на изложеното в заявлението заемно правоотношение се установява, че с оглед качеството на кредитополучателя-физическо лице, по своята правна характеристика това правоотношение представлява договор за потребителски кредит, при който освен нормите на Закона за потребителския кредит и ЗЗД и с оглед качеството на кредитополучателя на „потребител“, приложими са и разпоредбите на Закона за защита на потребителите. Неравноправните клаузи са нищожни, поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя, като по-слаба в икономическо отношение страна.

Не може да бъдат споделени възраженията на жалбоподателя, че заповедният съд нямал правомощието да преценява дали потребителският договор е сключен в съответствие с императивните разпоредби на ЗПК. Напротив, с посоченото в частната жалба изменение в процесуалния закон се разшириха правомощията на заповедния съд и освен, че същият беше длъжен да следи за противоречие на искането със закона, т.е. с императивни правни норми (без да съществуват описаните от жалбоподателя 3 ограничения) се въведе и задължение съдът да се запознава и анализира доказателства (чл.410 ал.3 от ГПК) и да преценява дали искането не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или дали не е налице обоснована вероятност за това (арг. от чл.411 ал.2 т.3 от ГПК). Този подход е израз на засилената потребителска защита, която закономерно обхваща и заповедното производство, като на заповедния съд не само беше предоставено правомощието, но се вмени и задължението да следи служебно за интересите на потребителите още на този етап от съдебното производство. В този смисъл, оплакванията на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения от районния съд, са неоснователни.

Конкретният договор за кредит, сключен между страните на 14.12.2023г., според въззивния съд, съдържа клаузи, които са вероятно неравноправни, както и клаузи, които противоречат на императивната разпоредба на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, т.е. налице е припокриване с правните изводи на КнРС.

Според раздел VI от договора, годишният процент на разходите (ГПР) на заема е 48.64 %, а съгласно чл.5.2.2 от общите условия, ГПР включва лихвата (41 %) и другите разходи (които не са конкретизирани). Същевременно, несъмнено е, че ГПР не включва (както е констатирал и районния съд) посочените в договора възнаграждения за допълнителни услуги. В действителност, предоставената в заем сума е 900 лева, а за допълнителна услуга „Фаст“ се дължи възнаграждение в размер на 405 лева и за допълнителна услуга „Флекси“ – в размер на 675.00 лева, разсрочени към всяка вноска за погасяване на задължението. Видно от договора за кредит, услугата „Фаст“ гарантира експресно разглеждане на документи за отпускане на потребителски кредит, а услугата „Флекси“ – правото на кредитополучателя за едностранна промяна на погасителния план при изпълнение на специфични изисквания и след подписване на анекс между страните.

С решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С-714/22, с участието именно на „Профи Кредит България“, което с оглед задължителния му характер следва да бъде съобразено, е дадено разрешение, съгласно което чл.3 б.„Ж“ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. С оглед съществения характер на посочването на ГПР в договора за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се посочат всички разходи, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия договор както непосочването на този процент. При тези съображения е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл.3 б.„Ж“ от Директивата разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.