Определение № 374 от 31.03.2022, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 374 гр. БЛ., 30.03.2022 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛ., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Катя Бельова

Членове:

Лилия Масева

Анета Илинска като разгледа докладваното от Анета Илинска Въззивно частно гражданско дело № 20221200500026 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.274 и сл. ГПК.

Образувано е въз основа на частна жалба, подадена от АН. АС. ВЛ., ЕГН **********, с адрес: гр.БЛ., ул.“Д.“ №17, ет.3, ап.8, против Определение №650 от 23.11.2021 г., постановено по гр.д.№2216/2021 г. по описа на РС-БЛ..

С атакуваното определение, исковата молба, подадена от АН. АС. ВЛ. срещу „ЦПЗ-БЛ.“ ЕООД е върната (като недопустима и нередовна), а производството по делото е прекратено.

В частната жалба се излагат съображения за незаконосъобразност на атакуваното определение. Твърди в тази насока, че по въпроса, че е допустимо да се предяви в отделно производство иск за установяване неистинност на документ по чл.124, ал.4 ГПК, когато ищецът има правен интерес за това, е създадена съдебна практика – решения по чл.290 ГПК (цитирани в жалбата), която е в смисъл, че установителният иск по чл.97, ал.3 ГПК (отм.) за неистинност на документ е допустим при наличие на правен интерес, която преценка съдът следва да направи, като прецени дали соченият документ съдържа удостоверяване на факти с правно значение за един граждански спор. Твърди се, че постоянна и непротиворечива е съдебната практика, че следва да е налице у ищеца правен интерес за предявяване на установителен иск, като правният интерес е специфичен за делото. Навежда се, че преценката дали е налице правен интерес у ищеца, съдът извършва 1 служебно, която преценка е конкретна и се извежда от фактическите твърдения и правни доводи в исковата молба, с оглед засегнатите от възникналия правен спор права и от характера на спорното право. Излагат се съображения, че първостепенният съд не се е съобразил с изложеното, поради което неправилно е преценил, че за жалбоподателката липсва правен интерес от установителния иск за признаване за установено, че поставената й диагноза с Епикриза ИЗ №407/940 е документ с невярно съдържание, тъй като не страда от поставената й с нея диагноза – Шизоидно личностово разстройство. ДД: F 22.0. Персистиращо налудно разстройство. Възбуднопараноиден синдром.

С оглед гореизложените съображения, жалбоподателката счита, че атакуваното определение е постановено в нарушение на закона и неправилно и немотивирано районният съд е прекратил производството по делото. Иска се от съда постановяване на съдебен акт, с който атакуваното определение да се отмени, като неправилно, а делото да се върне на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

БЛ.ският окръжен съд, след като съобрази материалите по делото, приложимия закон и възраженията в частната жалба, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване първоинстанционен съдебен акт. Спазени са и изискванията за редовност по чл.275, ал.2 вр. с чл.260 и чл.261 ГПК.

Разгледана по същество, частната жалба се явява основателна, по следните съображения:

От материалите по делото се установява, че гр.д.№2216/21 г. по описа на РС-БЛ. е било образувано въз основа на искова молба, подадена от АН. АС.

ВЛ., ЕГН **********, от гр. БЛ., ул.“Д.“ №17, ет. 3, ап. 8, със съдебен адрес: гр. БЛ., ***а, против „ЦПЗ- БЛ.” ЕООД, гр. БЛ., ул. „Б.М.”№ 21, представлявано от д-р Г. Д. -управител. Ищцата е поискала да бъде признато за установено по отношение на ответника, че Епикриза ИЗ № 407/940 е документ с невярно съдържание, тъй като не страдала от поставената й с нея диагноза - F. 60.1 - ШИЗОИДНО ЛИЧНОСТОВО РАЗСТРОЙСТВО, ДД: F 22.0, Персистиращо налудно разстройство и 2

Възбудно - параноиден синдром.

С Разпореждане №766 от 07.09.2021 г., по гр.д. №2216/2021 г. по описа на РС-БЛ., исковата молба е оставена без движение, като е указано на ищцата, че в едноседмичен срок следва да отстрани нередовностите на исковата молба, посочени в обстоятелствената част на разпореждането. В нея съдът е посочи, че искът за установяване неистинност на един документ е установителен иск за факт, който е допустим само при наличието на правен интерес. Посочено е, че в настоящия случай необходимо условие за допустимост на предявения иск е доказване на правния интерес на ищцата, като тя следва да докаже, че процесният документ (Епикриза ИЗ №407/940) и установяването на неистинността му е от значение за правоотношенията й с ответната страна и че не съществува друга правна възможност освен чрез воденето на такъв един иск за доказване на тази истинност или неистинност. Посочено е, че ищцата следва да обоснове наличието на такава връзка с ответника, като изложи конкретни фактически твърдения. На следващо място, районният съд е посочил, че предявеният иск е неоценяем, поради което съдът определя държавна такса за разглеждането му в размер на 80 лв., която е указано да се внесе от ищцата. Указано е, че при неизпълнение на указанията в дадения едноседмичен срок, исковата молба ще бъде върната, на основание чл.129, ал.3 ГПК.

Горното разпореждане е връчено на ищцата на 28.10.2021 г., като на 03.11.2021 г. по делото е представена поправена искова молба от ищцата АН.

АС. ВЛ. срещу „ЦПЗ-БЛ.“ ЕООД, с препис за ответника, ведно с платежно нареждане за внасяне на определената държавна такса по делото в размер на 80 лв.

В поправената искова молба, ищцата АН. АС. ВЛ. е посочила, че на 13.09.2020 г. била приета в „ЦПЗ-БЛ.“ ЕООД, поради лека форма на стресово състояние и била лекувана там до 01.10.2020 г. Посочено е, че състоянието на ищцата било предизвикано от непрекъснатите психически и емоционални заплахи, които отправял и отправя към настоящия момент бившият съпруг на ищцата А. В. В посочения период имало от негова страна заплахи към ищцата за убийство, което негово поведение предизвикало голямо притеснение в нея и довело до изпадането й в състояние на тревожност и стрес. Ищцата е посочила, че въпреки обясненията, които е дала тогава на 3 лекуващите я лекари (д-р М. Кунчева и д-р Г. Д.а), че това и състояние е вследствие на дългогодишния и непрекъснат физически и психически тормоз от страна на бившия й съпруг А. В., те й поставили диагноза – F. 60.

1 – Шизоидно личностово разстройство, ДД: F 22.0, Персистиращо налудно разстройство и възбудно-параноиден синдром. В поправената искова молба се посочва още, че ищцата била силна изненадана и възмутена, когато при изписването й д-р Г. Д. й връчил горепосочената експертиза, от която прочела, че е диагностицирана с описаната по-горе диагноза. Посочва, че веднага изразила несъгласие с поставената й диагноза, но никой не обърнал внимание на думите й. В поправената искова молба се навежда още, че ищцата била принудена да живее с диагнозата, без да има каквито и да е признаци и характеристики за нея. Твърди, че всичките й близки и познати също били възмутени, тъй като от дълги години познавали ищцата и знаели, че тази диагноза е абсурдна. Посочва още, че диагнозата от своя страна довела до невъзможност за ищцата да си намери работа по специалността, която е завършила – „медицинска сестра“, а също така й създала проблеми при опита й да защити правата си пред съдебните институции. Ищцата твърди, че с бившия си съпруг А. В. имат множество съдебни производства, по които държавните органи считали, с оглед поставената й диагноза, че не следва да се обръща внимание на нейните възражения и жалби, включително и такива за заплахи за живота й от страна на В. С оглед горните твърдения, ищцата поддържа, че за нея е налице правен интерес от предявяването на настоящия иск. Посочва, че установителният иск по чл.97, ал.3 ГПК (отм.) за неистинност на документ е допустим при наличие на правен интерес, която преценка следвало да се направи с оглед това дали соченият документ съдържал удостоверяване на факти с правно значение за един граждански спор. В поправената искова молба се твърди още, че шизофренията е една от диагнозите на изключването, т.е. преди поставянето й трябва да бъдат отхвърлени възможностите за други медицински причини, които биха допринесли за появата на симптомите. При съмнения за соматично (телесно) или неврологично заболяване, трябвало да се направят необходимите изследвания за изясняване на всеки конкретен случай, което в случая не било сторено от лекуващия я лекарски екип от „ЦПЗ – БЛ.“ ЕООД.

Посочва се, че диагнозата шизофрения не бива да се поставя при наличие на изразени депресивни или манийни симптоми, освен ако не е установено, че 4 шизофренните симптоми са предшествали появата им. Ищцата счита още, че диагностицирането й с посочената по-горе диагноза, не е съобразено и не покрива медицинските критерии за този вид заболяване. В заключение, с исковата молба е поискано от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на „ЦПЗ-БЛ.“ ЕООД, че Епикриза ИЗ №407/940 е документ с невярно съдържание, тъй като ищцата не страда от поставената й с него диагноза – F. 60. 1 – Шизоидно личностово разстройство, ДД: F 22.0, Персистиращо налудно разстройство и възбудно-параноиден синдром.

С атакуваното Определение №650 от 23.11.2021 г., постановено по гр.д.

№2216/2021 г., РС-БЛ. е приел, че предявеният с исковата молба иск е недопустим, а исковата молба е била нередовна. Посочено е, че в настоящия случай необходимо условие за допустимостта на предявения иск с правно основание чл.124, ал.4, изр.1 ГПК било доказване на правния интерес от ищцата. Последното налагало тя да докаже, че процесният документ и установяването на неистинността му е от значение за правоотношенията й с ответната страна и че не съществува друга правна възможност, освен чрез водене на такъв един иск за доказване на тази истинност или неистинност.

Районният съд е приел, че в настоящия случай, ищцата не е обосновала наличието на такава връзка с ответника, поради което исковата молба следва да се върне, а производството по делото да се прекрати.

Определението е незаконосъобразно, поради което следва да се отмени.

За да се приложи санкцията по чл.129, ал.3 ГПК следва да са налице следните предпоставки: 1) депозираната искова молба да не отговаря на изискванията за редовност по чл.127, ал.1 и/или чл.128 ГПК; 2) страната да бъде уведомена за това: 2.1.) какво трябва да изпълни; 2.2.) в какъв срок; 2.3.) от кога започва да тече същият; 2.4.) какви ще са последиците при неизпълнение и 3) да не са отстранени констатираните нередовности, въпреки изтичането на законоустановения срок. Дадените от съда указания следва да са ясни, пълни, конкретни и да не оставят съмнение у страната относно това, което следва да направи (вж. в този смисъл напр. Определение №354 от 11.06.2003 по гр.д.№838/2002 г. на ВКС, І Г.О. и Определение№157 от 27.03.2013 г. по гр.д.№540/2012 г. на ВКС, ІІ Г.О.). Тук е мястото да се отбележи, че проверката на редовността на исковата молба включва 5 задължение на съда да съобщи на ищеца, до когото са адресирани указанията за отстраняване в срок на допуснатите нередовности, за възможността да ползва правна помощ, ако има необходимост и право на това. Това задължение е изрично предвидено в чл.129, ал.2 ГПК. Неизпълнението на това задължение на съда представлява винаги съществено процесуално нарушение, което води до нарушаване правата на страната и което е основание за отмяна на определението, с което е върната исковата молба (в този смисъл вж. константната практика на ВКС, обективирана в определение №175 от 11.03.2015 г. по ч.гр.д.№1206 описа за 2015 год. на ВКС, IV гр.о., определение №670 от 30.12.2010 г. по ч.гр.д.№580/2010 г., III г.о. и др.).

Във връзка с гореизложеното, въззивният съд констатира в процесния казус е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила от страна на първоинстанционния съд, изразяващо се в неизпълнение на задължението по чл.129, ал.2 ГПК да съобщи на ищцата за възможността да ползва правна помощ при отстраняване на нередовностите на исковата молба.