Решение № 72 от 11.06.2024, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 72 гр. Първомай, 11.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20245340100083 по описа за 2024 година

Предявени са от А. П. Д. срещу „Креди Йес“ ООД обективно съединени при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал.

1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за установяване, че Договор за паричен заем № *** г. е недействителен.

Едновременно с това е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 492 лв., представляваща платена без правно основание сума по Договор за паричен заем № *** г.

Ищцата А. П. Д. твърди, че на 28.02.2023 г. сключила с ответното дружество „Креди Йес“ ООД Договор за паричен заем № ***, по силата на който й били предоставени в заем средства в размер на 1300 лв., при месечен фиксиран лихвен процент от 3,330 %, годишен процент на разходите – 48,323 % и срок за погасяване на заема 15 месечни вноски, всяка в размер на 224 лв. Посочено е, че от датата на сключването на договора до 31.01.2024 г. била заплатила на ответника сума в размер на 1792 лв. Счита, че процесният договор за кредит е нищожен и на основание чл. 23 ЗПК на връщане подлежала само главницата по договора. Доколкото ищцата била заплатила сума в размер на 1792 лв. на ответника, намира, че разликата над 1300 лв. до 1792 лв. била платена без основание и подлежала на връщане. Посочено е, че съгласно чл. 6 от договора същият следвало да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно от следните обезпечения: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция, ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на тези условия, същият дължал неустойка на кредитора на основание чл. 8 от договора в размер на сумата от 1687,29 1 лв., която следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечна вноска за неустойка в размер на 112,49 лв. Счита, че в нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК посочените в договора за кредит стойности на лихвения процент по кредита и годишния процент на разходите не отговаряли на реално прилаганите. Твърди, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 3,330 % не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка по своята същност представлявала добавък към договорната лихва. Счита, че визираната в чл. 8 от договора неустойка представлявала скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатявал.

Поддържа се, че поради невключването на неустойката в посочения в договора размер на ГПР последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. В тази връзка счита, че посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. С това кредиторът недобросъвестно бил увредил потребителя, който бил сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 48,323 % ГПР. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В процесния договор кредиторът се бил задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, като липсвало разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР от 48,323 %). Отделно от това, счита, че когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Когато едната престация е предоставяне в заем на парични средства, то насрещната престация – заплащане на възнаградителна лихва, следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството дали заемът е обезпечен. Съдебната практика приемала, че при формиране на размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне бил размерът на законната лихва.

Предвид горното, се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва надхвърляла повече от три пъти законната лихва, което представлявало нарушение на добрите нрави, доколкото реално приложената възнаградителна лихва не отговаряла на действителните параметри на договора, тъй като към нея се кумулирала уговорената в чл. 8 неустойка. По тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Креди Йес“ ООД, в който се излагат съображения за неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че между страните е сключен договор за паричен заем с твърдения в исковата молба предмет. Счита, че превишението на ГПР не представлявало основание за недействителност на целия договор с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, според която клаузите, които увеличавали ГПР над нормата по ал.

4, се явявали нищожни без тази нищожност да се отразява на валидността на останалата част от договора. В конкретния случай условието по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР по договора за заем било спазено, а дължимите суми за лихва и 2 неустойка за неосигуряване на обезпечение били ясно посочени в погасителния план и били включени в размера на месечната погасителна вноска, която заемателят следвало да заплаща на своя съконтрахент за уговорения 15-месечен срок. При тези данни намира, че правото на потребителя да бъде отнапред осведомен за плащанията по кредита не е нарушено. Ако се приемело, че неправилното посочване на ГПР в договора за кредит представлява основание за неговата недействителност, биха останали без приложение разпоредбите на чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК, които регламентирали нищожността на клаузите, с които се надвишава максималният ГПР и последиците от тази нищожност, която не се отразявала върху валидността на самия договор и той продължавало да се прилага без тях. Също така счита за неоснователни твърденията, че освен цифровото изражение на ГПР договорът следвало да съдържа описание на всички разходи, които го формират – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не съдържал изискване за изброяване на отделните разходи, включени в ГПР, като условие за валидността на договора за кредит. Изразява становище, че неоснователен бил и доводът на ищцата за нищожност на договора за кредит поради уговарянето на възнаградителна лихва в размер, надвишаващ трикратния размер на законната лихва. В конкретния случай размерът на договорната лихва бил съобразен със законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което клаузата за нейното начисляване не би могла да противоречи на общоприети етични и морални норми, тъй като същите били съобразени от законодателя при създаването на правната норма. Оспорва и твърдението на ищцата, че размерът на възнаградителната лихва бил неточно отразен в договора за кредит поради несъобразяването на възнаградителния характер на дължимия разход за неустойка. С оглед наведените от ищцата възражения поддържа, че годишният процент на разходите по заема бил фиксиран, а именно 48,323 %.

Същият не надвишавал пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Република България. Счита, че във формулата за изчисляване на ГПР не се включвали разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените искове.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

В случая по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се установява, че на 28.02.2023 г. между страните е бил сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който ответникът, в качеството му на кредитор, е предоставил на ищеца кредит в размер на 1300 лв., като е уговорено сумата да бъде върната разсрочено, на 15 месечни вноски от по 111,51 лв. всяка, в срок до 28.05.2024 г., или общо 1672,71 лв. Посочен е месечен лихвен % в размер на 3,330 % и годишен процент на разходите в размер на 48,323 %. Съгласно чл. 6 е уговорено договорът да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия и с още едно от посочените по-долу обезпечения по избор на заемателя: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция и ценна книга, издадена в ползва на заемодателя. Клаузата на чл. 8 предвижда, че в случай че заемателят не предостави договореното в чл. 6 в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на Общите условия, дължал неустойка в размер на 1687,29 лв. с начин на разсрочено плащане съгласно погасителния план.

Според чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора било предвидено гаранти да 3 бъдат две физически лица, всяко от които отговаря на следните условия: да имат нетен размер на осигурителен доход в размер над 1000 лв., съгласно справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“ както по активни, така и по пасивни задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ.

Не е налице спор и че заемната сума е получена от ищцата, която съгласно представената от ответното дружество справка е извършила по договора плащания в общ размер на 1800,11 лв.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Тъй като ищцата и ответникът „Креди Йес“ ООД имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.

2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.