Определение № 1616 от 28.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1616 гр. София, 28.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петя Хорозова

Членове:

Вероника Н.а

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Мадлена Желева Касационно търговско дело № 20248002902316 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Б. М. срещу решение № 525 от 25.07.2023 г. по в. т. д. № 841/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решение № 914 от 22.07.2022 г. по т. д. № 1500/2021 г. на Софийски градски съд, ТО, 18 състав, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Викинг Медикал България“ ООД /н./ иск с правно основание чл. 694 ТЗ за признаване за установено, че Г. Б. Н. има вземания към ответното дружество за сумата от 49 222, 98 лв. по договор за правна защита и съдействие от 04.07.2019 г. и вземане в размер на 42 336, 09 лв. по анекс от 04.01.2020 г. към горепосочения договор, предявени пред съда по несъстоятелност с молба от 27.04.2021 г.

Поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва извода на въззивния съд, че уговореното от страните адвокатско възнаграждение по процесния договор за правна помощ и анекс към него е прекомерно. Сочи, че съгласно практиката на ВКС, за да е налице прекомерност на уговорения адвокатски хонорар следва същият да е толкова завишен, че да изключва присъщата цел на договора – да възмезди 1 очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи за защитата на клиента в съответното производство – гражданско, административно или наказателно. Излага доводи, че в случая съдът не е осъществил такъв анализ.

Счита, че съдът необосновано е приел, че положеният от касатора труд в изпълнение на оспорените договор и анекс се свежда до подаване на бланкетна жалба срещу съответния ревизионен акт до данъчната администрация. Мотивира становище, че логично, житейски оправдано и подкрепящо се от практиката е в случая размерът на уговореното адвокатско възнаграждение да бъде определен резултативно и в % от материалния интерес. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

Касаторът поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставя следните процесуални въпроси: „1. Съдът има ли процесуално задължение да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него, и то съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост)?; 2. Съдът има ли процесуално задължение да определи размера на предявения иск по своя преценка или чрез заключение на вещо лице, когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер?“. Касаторът формулира и следните материалноправни въпроси: „1.

Валидна ли е уговорка в договор за правна защита и съдействие, в която част от общия размер на възнаграждението на довереника по такъв договор, да се дължи с оглед изхода по спора, т. е. в зависимост от крайния резултат?

Подобна уговорка влиза ли в противоречие с нормата в чл. 36, ал. 1 ЗА, уреждаща императивно правото на възнаграждение на адвоката за неговия труд и следователно явява ли се нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД като противоречаща на закона?; 2. Приетият от съда като прекомерен размер на уговореното от страните адвокатско възнаграждение може ли да бъде считан за справедлив и обоснован, в случай, че е бил договорен с оглед изхода на делото?; 3. Какви обстоятелства биха обосновали свръхпрекомерност на уговореното от страните адвокатско възнаграждение в нарушение нормата на чл. 36, ал. 2 ЗА при определяне размера на възнаграждението?“ Касаторът не сочи в противоречие с кой конкретен акт на ВКС са разрешени формулираните въпрос, а общо се позовава на практика в подкрепа на изложеното - решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г., II т. о., определение № 443 от 29.06.2011 г. по т.д. № 1087/2010 г., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 2

4744/2008 г., I г. о., решение № 75 от 05.04.2016 г. по гр. д. № 4880/2015 г., ІІІ г. о., решение № 119 от 18.04.2019 г. по гр. д. № 4522/2017 г., IV г. о., решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г., ІІІ г. о. и решение № 60087 от 07.06.2021 г. по т. д. № 941/2020 г., II т. о.

Ответникът по касационната жалба „Викинг Медикал България“ ООД /н./, представляван от управителя на дружеството на основание чл. 635, ал. 3 ТЗ, не е депозирал становище по касационната жалба.

Синдикът на длъжника в несъстоятелност Х. М. и третото лице помагач на страната на ответника „Б. Браун Медикал“ ЕООД изразяват становища, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, прие следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок за обжалване.

За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Софийски апелативен съд е посочил, че вземанията, предмет на иска са за адвокатски хонорар, който е уговорен по реда на 36, ал. 4 ЗА, като в договора от 04.07.2019 г. и анекса към него от 04.01.2020 г., от които се извеждат спорните материални права, е предвидено, ако ревизионните актове от 13.06.2019 г. и 27.11.2019 г. бъдат отменени, то ответникът „Викинг Медикал България“ ООД да заплати на ищеца адвокат 20 % от възстановените на дружеството суми.

Приел е, че постигнатото от страните по договора съгласие е за основанието и начина, по който се формира възнаграждението, като точният размер на хонорара е зависим от крайния резултат на административното производство.

Съдът е установил, че последното е приключило с акт за прихващане или възстановяване на НАП от 02.03.2021 г. и е направил извод, че едва на този етап, вземанията за адвокатско възнаграждение са станали изискуеми, поради което същите са предявени след срока по чл. 685 и чл. 688, ал. 1 ТЗ.

Решаващият състав на въззивния съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че предявеният иск подлежи на отхвърляне, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към изложените от Софийски градски съд мотиви. В тях е прието, че в разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗА е регламентирана специална хипотеза на противоречие с добрите нрави, като е предвидено, че уговореното адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано и не може да бъде в размер, по-нисък от предвидения в наредба на 3

Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Изтъкнато е, че в случая в договора и анекса е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 20 % от отменения размер на данъчните задължения и възстановените суми, което според съда е прекомерно, необосновано и завишено, съответно в противоречие с разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗА. Съдът се е позовал на чл. 8, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г., предвиждащ хонорар за административно дело с определен интерес, и е посочил, че с оглед предмета на ревизионните актове в случая възнаграждението по Наредбата би било малко под 2, 5 % от размера на задълженията по акта. Акцентирано е на това, че защитата в хода на административното производство не изисква процесуално представителство, а се изчерпва единствено с подаване на жалбата пред административния орган, който е длъжен да преразгледа административния акт, който е атакуван пред него изцяло и служебно, т. е. достатъчно е сезирането му с бланкетна жалба.

По тези съображения съдът е счел, че предварителното уговаряне на хонорар, представляващ 20 % от оспорваното вземане, е необосновано и несправедливо, и е счел за основателни доводите на синдика на длъжника в несъстоятелност, че визираните клаузи от договора и анекса са нищожни.

По повод въззивните доводи, намерили израз в жалбата на Г. М., Софийски апелативен съд, като се е позовал на т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и решения на ВКС, е изтъкнал, че съгласно чл. 9 ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави, като понятието добрите нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката; нееквивалентност може да е налице, ако сделката бъде сключена за цена многократно по-ниска от действителната; нееквивалентността се преценява и с оглед на други морални съображения и икономически отношения между страните. Решаващият състав е съобразил, че в случая срещу възнаграждението от 91 559, 07 лв. обемът на извършената от ищеца работа се изчерпва с изготвянето на жалба до административен орган, и е извършил преценка, че договореното възнаграждение надхвърля многократно действителната цена на труда на адвоката. При тълкуване на фразата „с оглед изхода на делото“, включена в нормата на чл. 36, ал. 4 ЗА, е заключил, че уговарянето на резултативен хонорар е свързано с приключването на цялото съдебно производство, т. е. на всички етапи от него, когато с оглед изхода от спора, довереникът има обективен поглед върху всички положени от адвоката усилия за постигането на крайната цел. Доколкото в случая резултативният хонорар е следствие само от едно единствено действие на адвоката, при това извън съдебен процес, съставът на въззивния съд е намерил, че процесното възнаграждение в договорения му размер надхвърля обичайната си функция да възнагради ищеца за положения труд и е несъвместимо с разбирането за добросъвестно упражняване на права. Изложени са и съвпадащи с аргументите на първоинстанционния съд съображения, че съгласно чл. 36, ал. 1 ЗА на 4 адвоката се дължи възнаграждение винаги и нищожността на клаузата за резултативен хонорар, не лишава ищеца от правото на адекватно заплащане на труда, включително като се отчете предписаното в разпоредбата на чл. 26, ал.

4 ЗЗД. Съдът е счел, че в случая нищожната уговорка следва да бъде заместена по право от повелителното правило на чл. 36, ал. 3 ЗА, според което при липса на договор по искане на адвоката адвокатският съвет определя възнаграждение съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет. Посочил е, че в настоящия случай по искане на ищеца с решение по т. 10 от протокол № 14 от 27.10.2022 г. Адвокатският съвет при АК – Перник на основание чл. 7, ал. 5 вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/ 2004 г. му е определено възнаграждение по процесните договор и анекс, но това решение е отменено от Висшия адвокатски съвет по жалба на синдика на ответното дружество с решение № 705/19.01.2023 г. С оглед липсата на определено от адвокатския съвет възнаграждение на ищеца и невъзможността на съда да определи възнаграждението при разписан за целта законов ред /чл. 36, ал. 3 ЗА/, съдът е намерил предявеният иск за неоснователен.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият процесуален въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди относимите и допустимите доказателства по делото и отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на конкретния спор. Не е налице обаче въведената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението на основанията за достъп до касация касаторът не сочи практика на ВКС по формулирания въпрос, на която въззивният акт да противоречи. Извън това, не се установява решаващият състав на апелативния съд да се е отклонил от задължителната и постоянна практика на ВКС по поставения релевантен процесуален въпрос. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и практиката на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения –решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, 5