Решение № 83 от 17.01.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 83 гр. Плевен, 17.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ралица Анг. Маринска Ангелова при участието на секретаря Калина В. Димитрова като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско дело № 20244430105477 по описа за 2024 година

Пред ПлРС е депозирана искова молба от „***“ ЕООД, ***, ЕИК **********, чрез юрк. Б. Т., против М. А. П., от гр. Плевен, с която са предявени искове с правно основание чл.422, ал.1, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл. 240, ал.1, вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено спрямо ответника, че дължи сумата в общ размер от 995,07лв., от която: сумата от 800лв.- главница, сумата от 15,60лв. договорна възнаградителна лихва, за периода ***-28.10.2022г., сумата от 179,47лв.законна лихва за забава върху главницата, за периода 28.10.2022-05.08.2024г, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на Заявлението по чл. 410 ГПК, за които суми има издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№***/2024г. на ПлРС. Твърди се, че между отв. М. П., като заемател и „***“ АД- като заемодател, е сключен Договор за потребителски кредит №******/***г, по реда на ЗПФУР, за сумата от 800 лева, при фиксиран лихвен процент от 23,04 %, както и ГПР от 26,08 %.

Твърди се, че заемът е следвало да бъде върнат на 1 вноска, в срок до 28.10.2022г, в размер на 956лв. Твърди се, че страните се съгласили, че заемателят ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху всяка просрочена вноска, за всеки ден забава. Твърди се, че ответникът е получил сумата по кредита. Твърди се, че ответникът не е 1 изпълнил задължението си за връщане на сумата па падежа. Твърди се, че въз основа на Договор за цесия и Приложение №1 към него, заемодателя *** АД, е прехвърлил вземанията си по Договора за заем на ищеца. Твърди се, че ответникът е уведомен за цесията по ел. поща. Представят се писмени доказателства. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК, отв. М. А. П., ред. ув, не депозира отговор на ИМ и не изразява становище по предявените искове.

Съдът, като съобрази становищата на страните, на основание събраните по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

Безспорно по делото се установява факта на издаване на заповед за изпълнение №****/***г. по ч.гр.д.№***/2024г. на ПлРС, връчена при условията на чл. 47, ал.5 от ГПК. В указаният от съда срок, е предявен настоящия установителен иск, поради което същият е допустим. Съдът констатира, че по същото ч. гр.д.№ ***/2024г на ПлРС, с разпореждане №****/***г, е отказано издаването на заповед за изпълнение, за сумата от 1213,32лв неустойка.

По делото се установява факта на сключване на договор за потребителски кредит №******/***г., между „***“АД- като заемодател и ответника- като заемател, въз основа на който е предоставен заем от 800лв, за срок от 30 дни, и падеж ***г, при ГПР 26,08% и лихвен процент от 23,40%; общ размер на всички плащания- 815,60лв по погасителен план, към договора. Установява се също, че сумата по кредита се отпуска в деня на сключване на договора. Видно от представената разписка за извършено плащане от ***г, безспорно се установява, че сумата е предоставена на заемателя.

Установява се също, че страните са уговорили лихвен процент при просрочие от 10 %. Установява се също, съобразно чл. 1, т.11 от Договора, че се уговаря и обезпечение по договора- под формата на поръчителство или банкова гаранция. Установява се- чл. 19 от Договора, че заемателят е длъжен в тридневен срок от сключване на договора, да осигури едно трето лицепоръчител или да предостави банкова гаранция; третото лице и банковата гаранция следва да са одобрени от кредитора и да отговарят на определени изисквания, посочени в ОУ към договора /в чл.20 - чл.22 от ОУ/. От съдържанието на договора се установява също- чл. 29, че при неизпълнение на 2 задължението от страна на заемателя за предоставяне на обезпечение, се начислява неустойка от 0,9% от стойността на кредита, за всеки ден, в който не е предоставено обезпечение. По делото се установява също, че в Погасителният план към договора за заем, е включена неустойка за непредставяне на обезпечение от 140,40лв. и размер на погасителната вноска от общо 956лв. /главница, договорна лихва и неустойка/.

По делото не са събрани доказателства за плащане на сумите по кредита от страна на ответника. В депозираното в първото по делото о.с.з. становище от страна на ответника, не се оспорва факта на неизпълнение на договорните задължения за връщане на заетата сума.

По делото се установява също факта на сключване на Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от ***г, въз основа на който заемодателя ***“АД - като цедент, е прехвърлил на ищеца *** ЕООД- като цесионер, вземанията си по договори за кредит, посочените в Анекс №1 към договора. Установява се, че вземанията на цедента по процесия договор за кредит са предмет на цесията. По делото няма данни за връчване на уведомлението за станалата цесия на ответника, но същото е редовно връчено с ИМ и приложенията й по реда на чл. 131 от ГПК. Съобразно нормата на чл.

99, ал.3 от ЗЗД, целта на уведомяването на длъжника за цесията, е той да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение– да изпълни задължението си точно, като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането. В случая, по делото се установи, както бе посочено, че от страна на ответника, след цесията, няма плащане- нито в полза на стария, нито в полза на новия кредитор. По делото няма спор относно качеството на кредитора на ищеца спрямо ответника.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира за установено от правна страна следното:

Съдът намира, че в случая отношенията между страните следва да се уреждат по реда на чл. 240 от ЗЗД, доколкото ЗКИ е неотносим. Заемодателятцедент е финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ и по силата на цитираната разпоредба е лице, различно от кредитна институция /банка/ и инвестиционен посредник, една от основните дейности на което, може да бъде отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Обстоятелството, че 3 финансовата институция извършва банкова дейност, в областта на потребителското кредитиране, обаче не я прави банка, поради което сключеният между страните договор за кредит, няма характера на договор за банков кредит по чл. 430 от ТЗ, а съставлява договор за заем по чл. 240 от ЗЗД и съответно – намират приложение нормите на ЗЗД.

По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът – като потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- заемодател, като небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит, кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е установено усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно. В случая, по делото, от страна на ответника, чрез адв. Д. М., в депозираното становище, се прави възражение за нищожност на целият договор за заем. следва да бъде обсъдено по същество, в настоящето изложение.

Съдът приема, че клаузата по чл. 19 от Договора за заем е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Съгласно цитираната норма, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката вменяваща задължение на кредитополучателя да осигури обезпечение в кратък срок- тридневен, след сключването на договора, като може да направи избор между посочените видове обезпечения- поръчител или банкова гаранция, са трудно осъществими и то в посочения срок, поради което същата се явява и неравноправна, по смисъла на чл. 143 ал. 2 т.20 от ЗЗП. Налице е 4 уговорка от договора- чл.29, с която изначално се определя размер на неустойката за неизпълнение на това задължение, включена в погасителния план, като част от погасителната вноска. Съдът намира, че тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД/. Уговорената и дължима неустойка, по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите /ГПР/, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на РБ. Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 26,08% т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, 5 ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съдът счита, че следва да посочи, че макар вземането за неустойка да не е предмет на настоящето производство, клаузата е част от договора и съдът следи служебно за действителността на същия. Съобразно нормата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

На основание гореизложеното, съдът намира, че предявения иск с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл. 240, ал.1, вр. чл. 79, ал.1, вр. чл. 86, ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено, че ответника, дължи сума в общ размер от 995,07лв., от която: сумата от 800лв.- главница, сумата от 15,60лв. договорна възнаградителна лихва, за периода ***28.10.2022г. и сумата от 179,47лв.- законна лихва за забава върху главницата, за периода 28.10.2022-05.08.2024г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на Заявлението по чл. 410 ГПК-03.09.2024г., до окончателното изплащане на задължението, претендирани въз основа на Договор за потребителски кредит №******/***г за които суми има издадена заповед за изпълнение №****/***г. по ч.гр.д.№***/2024г. на ПлРС,, е частично основателен, до размера на сумата от 800лв.- главница, ведно със законната лихва върху същата, като за разликата до пълният претендиран размер от общо 995,07лв., искът следва бъде отхвърлен като неоснователен.