Определение № 265 от 06.03.2025, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 265 гр. Шумен, 06.03.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: М. Г. Маринов

Членове:

Ралица Ив. Хаджииванова

Петранка Б. Петрова като разгледа докладваното от Ралица Ив. Хаджииванова Въззивно частно гражданско дело № 20253600500083 по описа за 2025 година

Производството е по чл.274 и сл. във вр. с чл.248 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 1524/27.01.2025 г., депозирана от И. К. К., действаща чрез пълномощника си адв. М. М. при ПАК, против определение № 123/15.01.2025 г. по гр.д. № 2005/2024 г. на ШРС, с което по реда на чл. 248 ГПК е оставена без уважение молбата на жалбоподателката за изменение на решение № 1014/23.12.2024 г., в частта му относно разноските. Жалбоподателката счита определението за неправилно.

Излага твърдения, че е материално затруднено лице, а не както е прието от ШРС. Сочи, че преценката дали да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не, била на самия адвокат и съдът нямал правомощия в тази насока. Сочи, че предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение предвидени в чл.38 ЗАдв. били: адвокатът да е оказал безплатна прана помощ на някое от основанията по чл.38, ал.1 ЗАдв. и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски, т.е. да е постановено позитивно решение за страната. Достатъчно било по делото да бъде представен договор за правна помощ, в който да е указано, че защитата се предоставя безплатно. Сочи подробно извършената дейност от пълномощника по процесното дело, което било с фактическа и правна сложност. Позовава се на съдебна практика. Излага още, че ищцата била потребител, т.е. икономически по-слабата страна в правоотношението и в този смисъл защитата на потребител не би могла да се окаже злоупотреба с права. Това, че фирмата ответник била отпуснала за период от около 3 години над 17 кредита и обстоятелството, че ищцата е избрала да търси правата си по всеки от договорите в самостоятелни производства не сочели на недобросъвестност, целяща генериране на разноски. Предвид изложеното, моли съдът да отмени определението и да постанови друго, с което да измени постановеното решение в частта за разноските, като ответникът бъде осъден да заплати на адв. М. адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв. с ДДС.

В законния срок, насрещната страна – „Вивус.БГ“ ЕООД е депозирала писмен отговор 1 на частната жалба, в който взема становище за нейната неоснователност. Сочи, че правилно съдът съобразил, че ищцата не е материално затруднено лице. Разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗАдв. се използвала недобросъвестно с цел генериране на съдебни разноски под формата на адвокатско възнаграждение. Било установено, че К. образувала срещу ответника 18 броя искови молби с пренебрежимо нисък материален интерес, което било злоупотреба с право от нейна страна. Счита, че дори да бъде прието, че дължи плащане на адвокатско възнаграждение, то размерът му следва да бъде определен в съответствие с Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 г. и под минимума, предвиден в НМРАВ. Моли атакуваното определение да бъде потвърдено, като депозираната частна жалба бъде оставена без уважение, евентуално – да бъде присъден размер на адвокатско възнаграждение под минимума, предвиден в НМРАВ и без ДДС.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване акт, поради което се явява процесуално допустима.

След като се запозна с доказателствата по делото, съдът намира частната жалба за частично основателна, поради следното:

С решение № 1014/23.12.2024 г., допълнено по чл.250 ГПК с решение № 1029/30.12.2024 г. по гр.д.№ 2005/2024 г., ШРС е уважил предявените от И. К. обективно съединени искове, като прогласил за нищожна клауза „такса за бързо разглеждане“ от сключен между страните договор за потребителски кредит и осъдил ответника – „Вивус.БГ“ ЕООД да заплати на ищцата сума в размер на 22,05 лв., на основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащане на вземането. Със същия съдебен акт съдът се е произнесъл и по разноските, като е осъдил дружеството да заплати на ищцата направените разноски по делото в размер на 100 лв. /за държавна такса/, без да присъжда адвокатско възнаграждение.

С молба вх.№ 161/06.01.2025 г. И. К., чрез пълномощника си адв. М. е поискала постановеното по делото решение да бъде изменено в частта му за разноските, по реда на чл.248 ГПК, като на пълномощника й бъде присъдено възнаграждение в размер на 480,00 лева с ДДС за оказана безплатна правна защита от адв. М. М.. Счита, че била длъжна да доказва, че е материално затруднено лице, но независимо от това е представила доказателства за доходите си.

С атакуваното определение № 123/15.01.2025 г.,

ШРС приел молбата за неоснователна. Посочил е, че в мотивите към решението вече e приел, че К. не е материално затруднено лице. Изложил е съображения, че страните следва да упражняват правата си добросъвестно и е заключил, че на пълномощника на ищцата не се следва адвокатско възнаграждение.

Видно от приложеното по делото пълномощно и договор за правна защита и съдействие ищцата И. К. е представлявана от адв. М. М. при АК-Пловдив, като в договора е предвидено, че процесуалното представителство и защита е безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., за оказване на правна помощ на материално затруднено лице.

2

Предвид така установената фактическа обстановка, настоящата инстанция достигна до следните правни изводи:

Основанията, при които адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие, са предвидени в чл. 38, ал. 1 от ЗАдв., а именно: 1 лица, които имат право на издръжка; 2 материално затруднени лица; 3 роднини, близки или на друг юрист, като в посочената разпоредба не е уредено изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания при сключване на договора за правна помощ. Преценката дали да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не се извършва от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента.

Предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, са посочени в разпоредбата на чл.38, ал.1 и ал.2 от ЗАдв. и това са: адвокатът да е оказал безплатна правна помощ на някое от основанията по чл.38, ал.1, т.1 – 3 от ЗАдв.; и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски, т. е. да е постановено позитивно решение за страната, представлявана от съответния адвокат. При осъществяване на посочените предпоставки и заявено своевременно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, съдът следва да определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, като осъди другата страна да го заплати с акта по чл.81 ГПК. Напротив, при негативно решение за страната, представлявана от съответния адвокат, последният няма право да получи адвокатско възнаграждение, поради което преценката дали да окаже безплатната правна помощ е негова.

В случая, видно от представеното по делото пълномощно ищцата К. е упълномощила адв. М. М., който да изготви и депозира настоящата искова молба и осъществи процесуално представителство по делото, а в договора за правна защита и съдействие е прието, че адвокатът ще осъществи безплатна адвокатска помощ по процесното производство на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. Производството по делото е приключило с постановяване на решение, с което предявените от К. срещу ответника искове са изцяло уважени. Поради това, на адв. М. се следва присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната от него безплатна правна защита на ищцата. В случая първоинстанционният съд не е разполагал с правомощието да обсъжда дали ищцата е „материално затруднено лице“ по смисъла на чл.

38 ЗАдв.

При определяне размера на следващото се адвокатско възнаграждение съдът следва да съобрази естеството, характеристиката и обема на дадената защита на ищцата по критерии, които проявяват фактическата и правна сложност на конкретното дело. Съдът следва да остойности труда на адвоката и съобразно пазара, на който адвокатите с подобна квалификация уговарят възнагражденията си за процесуална защита по подобни дела.

Обемът на престирания труд по делото винаги е от значение при определяне на възнаграждението.

С оглед цената на иска – 22,05 лв., разпоредбата на чл.7, ал.2 на НМРАВ предвижда, че при интерес до 1000лв. минимално адвокатско възнаграждение в размер на 400лв. Досежно приложението на наредбата следва да се отбележи, че с решение от 25.01.2024 г. по дело С3 438/2022 СЕС е прието, че член 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да определи разноски за адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен от съсловната организация, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.

Решението по дело С-438/22 на СЕС /чл. 633 ГПК/ и ретроактивният му ефект задължават всеки национален съд при определяне на адвокатското възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. да не прилага НМРАВ, към която препраща чл.38, ал.1 изр.2 ЗАдв.

Съобразявайки защитимия материален интерес – 22,05лв., фактическата и правна сложност на спора, наличието на немалък брой идентични казуси между същите страни, действително извършената работа от адвоката - последният е депозирал искова молба с доказателства, писмено становище по отговора на ответника и не се е явил на насроченото открито съдебно заседание, в което е приключило разглеждането на делото, и с оглед формираната съдебна практика, настоящият състав намира, че възнаграждението на процесуалния представител на ищцата следва да бъде определено на 150 лв.. Въпреки представените доказателства за регистрация на адвоката по ДДС, съдът счита, че този размер на възнаграждение се явява справедлив и обоснован, и с оглед цената на защитавания интерес.

Предвид изложеното, настоящият състав счита, че определението на ШРС следва да бъде отменено в частта, с която е оставено без уважение искането за изменение на решение № 1014/23.12.2024г. в частта за разноските за сумата 150лв.- адвокатско възнаграждение, като вместо него бъде постановено друго, с което постановеното по делото решение бъде изменено, като ответникът бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищцата адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. в размер на 150 лв..

Видим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯВА определение № 123/15.01.2025 г. по гр.д. № 2005/2024 г. по описа на Районен съд – Шумен, в частта, с която е оставено без уважение искането за изменение на решение № 1014/23.12.2024г. в частта за разноските за сумата 150лв.- адвокатско възнаграждение, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ решение № 1014/23.12.2024 г., допълнено по чл.250 ГПК с решение № 1029/30.12.2024 г., постановено по гр.д. № 2005/2024 г. по описа на ШРС, в частта му 4 относно разноските, като:

ОСЪЖДА „Вивус.БГ“ ЕООД с ЕИК 202393458, със седалище и адрес на управление гр.

София, ул. .... № 52-54, представлявано от З.С.Р. и А.М., да заплати на адв. М. В. М. от АК – гр.Пловдив сумата в размер на 150 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищцата И. К. К..

Оставя без уважение жалбата в останалата й част.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5