Решение № 2791 от 13.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2791 гр. София, 13.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20231100502084 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

С решение от 12.10.2022 г., постановено по гр. дело №46750/2019 г., по описа на Софийския районен съд, 54 състав, е отменено по иск с правно основание по чл. 357,ал. 1, вр. чл. 188, т. 2 КТ наложеното на ищеца И. П. от ответника – работодател Н.и.м. дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“, наложено със заповед №РД-18-19/10.07.2019 г.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника Н.и.м., с която обжалва същото като неправилно и необосновано. Поддържа се, че в хода на първоинстанционното производство са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в съставения от районния съд непълен доклад и нарушение на правото на защита на ответника, както и при събиране на доказателствата. Излага се становище, че на ищеца му е наложено процесното дисциплинарно наказание за това, че не е изпълнил задължението си да пази и съхранява поверените му културни ценности. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд за това, че двуседмичният преклузивен срок за налагане на наказанието е изтекъл на 30.06.2019 г., тъй като срокът за налагането му според въззивника е започнал да тече от 10.06.2019 г. На следващо място се сочи, че ищецът не е оспорил резултата от инвентаризацията и констатираните липси на ДКЦ. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд не е съобразил тежестта на нарушението. По изложените съображения се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде 1 отхвърлен като неоснователен. Претендират се съдебно-деловодни разноски.

В срока по чл. 263 ГПК не е депозиран отговор на въззивната жалба от въззиваемия И. П..

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от правна и фактическа страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.

Производството е образувано по иск на служител срещу работодател за отмяна на наложеното му дисциплинарно наказание „Предупреждение за уволнение“, със заповед №РД-18-19/10.07.2019 г.

Неоснователни са оплакванията на въззивника за допуснати съществени процесуални нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото. С доклада по делото, обявен за окончателен с протоколно определение от 02.04.2021 г., съдът изрично е указал на ответника, че е в негова тежест да докаже, че законосъобразно и при спазване на материалноправните разпоредби на Кодекса на труда е упражнил правото си да наложи на ищеца процесното дисциплинарно наказание. На същия му е предоставена възможност да сочи и да ангажира доказателства в подкрепа на тези обстоятелства, поради което неоснователно се явява и оплакването за нарушение на принципа за равнопоставеност и правото на ефективна правна защита.

Дисциплинарното нарушение като вид правонарушение е установено от разпоредбата на чл. 186 КТ и се определя като виновно неизпълнение на трудовите задължения. Елементите на фактическия състав на дисциплинарното нарушение, които го характеризират като вид правонарушение са: деяние/действие или бездействие/, противоправност и вина. Обект на дисциплинарното нарушение като основание за дисциплинарната отговорност са трудовите задължения на работника и служителя, които трябва да бъдат изпълнявани точно и добросъвестно.

Техният обем произтича от съдържанието на конкретното индивидуално 2 трудово правоотношение като при изпълнението им работникът и служителят е длъжен да спазва законните нареждания на работодателя. Нормативно установено трудови нарушения, съгласно чл. 187,ал. 1 КТ са: 1. закъснение, преждевременно напускане на работа, неявяване на работа или неуплътняване на работното време; 2. явяване на работника или служителя на работа в състояние, което не му позволява да изпълнява възложените му задачи; 3. неизпълнение на възложената работа, неспазване на техническите и технологичните правила;

4. произвеждане на некачествена продукция; 5. неспазване на правилата за здравословни и безопасни условия на труда;

6. неизпълнение на законните нареждания на работодателя; 7. злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на предприятието, както и разпространяване на поверителни за него сведения; 8. увреждане на имуществото на работодателя и разпиляване на материали, суровини, енергия и други средства; 9. неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при възникването на трудовото правоотношение.

В настоящия случай работодателят се е позовал на нарушение на трудовата дисциплина по т.3, т.7, т.9 и т. 10.

Изчерпателно посочени в закона са и дисциплинарните наказания, които може да бъдат наложени от страна на работодателя. Съгласно чл. 188 КТ това са : 1. забележка; 2. предупреждение за уволнение; 3. уволнение.

На работника с процесната заповед е наложено дисциплинарно наказание по чл. 188,т. 2 КТ „предупреждение за уволнение“.

При определяне на дисциплинарното наказание се вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Работодателят е длъжен преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. Дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от 2 месеца от открИ.е на нарушението и не по-късно от 1 година от извършването му. Съгласно чл. 195 КТ, дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага.

Заповедта за дисциплинарно наказание се връчва срещу подпис на работника или служителя, като се отбелязва датата на връчването.

Тези норми са императивни и съобразяването им при преценка на правомерността на заповедта по чл. 188, т. 1 КТ се осъществява от съда, разглеждащ спора по същество, като въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба.

Във въззивната жалба е изложено оплакване, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че не са спазени сроковете за налагане на дисциплинарно нарушение, съобразно разпоредбата на чл. 194 КТ. В разпоредбата е разписано, че дисциплинарните наказания се налагат не покъсно от два месеца от открИ.е на нарушението и не по-късно от една година 3 от извършването му. Сроковете са преклузивни.

„ОткрИ.е на нарушението", по смисъла на чл. 194, ал. 1 от КТ, означава узнаване от субекта на дисциплинарната власт на нарушаването на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци - субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му, съществените индивидуализиращи признаци на деянието от обективна и субективна страна, които го квалифицират като нарушение. Именно в рамките на този двумесечен срок работодателят следва да извърши съответните необходими допълнителни проверки за пълното изясняване на случая, като в тази връзка следва и да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере посочените от него доказателства, да прецени дали да наложи дисциплинарно наказание и да определи вида му, както и да връчи заповедта за дисциплинарно наказание на работника или служителя. След изтичането на двумесечния срок по чл. 194, ал. 1 от КТ, субективното потестативно право на работодателя да наложи дисциплинарно наказание, ако не е упражнено, се преклудира /Решение № 256 от 18.05.2012 г. по гр. д. № 1036/2011 г. на Върховен касационен съд/.

Предвид така изложеното не може да се сподели становището на въззивника, че срокът за налагане на дисциплинарно наказание е започнал да тече на 10.06.2019 г. – от датата, на която работникът-ищец е дал обяснения по реда на чл. 193 КТ, а не от 10.04.2019 г., както е приел първоинстанционният съд.

В случая по несъмнен начин се установява от представените по делото писмени доказателства, че носителят на дисциплинарна власт е узнал горните обстоятелства най-късно с Протокол за извършена пълна инвентаризация от 30.04.2019 г. Това обстоятелство е посочено и в отговор на исковата молба, депозирана от ответника, че при извършена пълна инвентаризация е била констатирана липсата на процесните културни ценности. На служителя /ищец по настоящото дело/ му е бил даден срок до 10.06.2019 г. за тяхното намиране или за обосноваване на липсата им. А процесното дисциплинарно наказание му е наложено едва със заповед №РД-18-19/10.07.2019 г., т.е. след изтичане на преклузивен двумесечен срок.

Предвид горното заповед №РД-18-19/10.07.2019 г. за налагане на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ се явява незаконосъобразни и следва да бъде отменена.

По изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а подадената въззивна жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна.

По разноските:

Предвид изхода от делото право на разноски има въззиваемата страна, която претендира адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв. на основание договор за правна защита и съдействие от 20.02.2023 г., срещу 4 който размер своевременно е релевирано възражение за прекомерност по чл.

78,ал. 5 ГПК. На съда е служебно известна практиката на Съда на европейския съюз по дело C‑438/22, с която изцяло е съобразена и практиката на Върховния касационен съд, съгласно която посочените в Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда /Определение № 50015/16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908 по описа за 2022 г. на ВКС/. Съдът, като взе предвид правната и фактическа сложност по делото, броя на проведените съдебни заседания, обема на събрания доказателствен материал, намира, че претендираният размер не е прекомерен, поради което не следва да бъде намален на основание чл. 78,ал. 5 ГПК.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение от 12.10.2022 г., постановено по гр. дело №46750/2019 г., по описа на Софийския районен съд, 54 състав в цялост.

ОСЪЖДА на основание чл. 78,ал.1 ГПК Н.и.м., БУЛСТАТ: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, кв. „Бояна“, ул. **** да заплати на И. Г. П., ЕН **********, с адрес: гр. София, ул. „****“, №**** сумата от 700 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5