Решение № 364 от 22.04.2026, Районен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 364 гр. Сливен, 22.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира Д. Кондова при участието на секретаря Мариана В. Тодорова като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело № 20252230104828 по описа за 2025 година

Предмет на разглеждане са предявени в условията на обективно кумулативно съединение искове с правна квалификация чл. 22 ЗПК и чл.26, ал.1 ЗЗД за обявяване на нищожни на Договор за потребителски кредит № 202504220136390070/22.04.2025г., сключен между ищеца и първия ответник „Неткредит“ ООД гр.София, както и за обявяване на нищожен на Договор за предоставяне на гаранция № 1449363019/22.04.2025г., сключен между ищеца и втория ответник „Кредит Гарант БГ“ ООД гр.София.

Ищцата твърди, че на 22.04.2025г. сключила с първия ответник договор за потребителски кредит, по силата на който получила сумата от 500 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 50.80% и ГПР 64.47%, която сума следвало да върне на 12 бр. вноски.

Съгласно чл.3.2.1. ОУ от договора следвало да се сключи с втория ответник договор за предоставяне на гаранция, с цел обезпечаване на кредита.

По силата на договора за предоставяне на гаранция дължимото възнаграждение за гаранта било в размер на 345 лв., разсрочено на 5 месечни вноски по 69 лв., което се кумулирало с вноските по кредита.

Твърди, че в размера на обявения ГПР по договора за кредит не бил 1 включен разхода за възнаграждение на гаранта, а следвало да се включи, като по този начин се заобикалял закона - чл.19, ал.4 ЗПК. Сочи, че двете ответни дружества били свързани лица. С договора за предоставяне на гаранция не се целяло реално обезпечаване на кредита, а едно допълнително оскъпяване на кредита. Посочването на ГПР, който не бил действително приложеният представлявало заблуждаваща търговска практика. В случая ГПР по договора за потребителски кредит и общата дължима по кредита сума не били коректно посочени, тъй като възнаграждението за гаранта не било взето предвид при изчисляването на ГПР.

Възнаграждението на поръчителя се явявал разход по кредита и следвало да бъде посочено в договора за кредит и общата дължима във връзка с кредита сума, както и включен в ГПР, доколкото сключеният договор за предоставяне на гаранция и разходите по него били пряко свързани с договора за кредит.

Договорът за предоставяне на гаранция се явявал лишен от основание, предвид недействителността на договора за кредит, който той обезпечавал и във връзка с който възникнало правоотношението по поръчителството, т.е. липсвало необходимост от сключване акцесорния договор. Същият бил нищожен и на самостоятелно основание, отново поради липса на кауза за неговото съществуване. Видно от съдържанието на договора, за поръчителя било уговорено възнаграждение срещу задължение да поеме наравно с длъжника задължението за плащане на сумите по кредита. В случай на тяхното заплащане от поръчителя обаче, за него се поражда регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от поръчителя суми - чл.13 от договора за предоставяне на гаранция. Следователно поръчителят получавал едно възнаграждение, без реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които би платил подлежат на възстановяване. За длъжника пък заплащането на възнаграждението се явявало безпредметно, защото той всякога ще дължи сумите по кредита и нямало да се освободи от задължението си при погасяването на кредита от поръчителя.

Иска се прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит № 202504220136390070/22.04.2025г., сключен между ищеца и „Неткредит“ ООД гр.София, както и на договор за предоставяне на гаранция № 2

1449363019/22.04.2025г., сключен между ищеца и „Кредит Гарант БГ“ ООД гр.София.

Претендират се деловодни разноски. Прави се възражение за прекомерност на юрисконсултско/адвокатско/ възнаграждение на ответниците.

В срока по чл.131 ГПК ответникът "Неткредит“ ООД гр.София депозирал отговор, с който оспорва исковете. Не оспорва твърденията, относно сключен договор за кредит и отпусната сума по него в размер на 500 лв., както и, че в ГПР на договора бил включен като разход единствено възнаградителната лихва.

Твърди, че кредитополучателя не бил длъжен да сключи договор за гаранция, за да му бъде предоставен процесния заем, както и, че възнаграждението за гаранта не следвало да се включва в размера на ГПР.

Лихвеният процент бил фиксиран по смисъла на § 1, т.5 ЗПК за целия срок на договора. Предвидено било кредитополучателят да погасява на равни месечни вноски (главница и лихва), съгласно погасителен план, съдържащ изискуемата се по чл.11, ал.1, т.11 ЗПК информация за размер, брой, периодичност и дати на плащане на погасителните вноски. В ал.7 на чл. 10 от договора било уточнено, че лихвата по кредита на ден била в размер на 1/360 от годишния лихвен процент.

Информация за размера на ГПР била налична в чл.10, ал.4 от договора (64.47 %), изрично било посочено, че при изчисляването му били взети следните допускания по смисъла на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК: Началната дата за изчисляване на ГПР била датата на подписване на договора, като се приемало, че годината има 365 дни, независимо дали била високосна. Допускало се, че договорът за потребителски кредит щял да бъде валиден за срока, за който бил сключен, и кредиторът и кредитополучателят ще изпълняват всички свои задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. В ал.5 на чл.10 била описана общата сума, дължима от кредитополучателя – 648 лв., с което били изпълнени всички изисквания по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Твърди, че потребителя не бил длъжен да предостави обезпечение по кредита.

Иска се отхвърляне на иска срещу този ответник и присъждане на разноски,вкл. 100 евро юрисконсулско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение с искане за 3 редуциране на размера.

В срока по чл.131 ГПК отговор е депозиран и от втория ответник „Кредит Гарант БГ“ ООД гр.София.

Твърди, че не било задължително за заемополучателя да сключва договор за гаранация. Срещу възнаграждение в размер на 176.40 € / 345.00 лв.,, дружеството обезпечавало задължение в размер на 331.32 € / 648.01 лв. за срок от 1 година, поради което не можело да се приеме, че било налице нееквивалентност на престациите. Договорът бил сключен по инициатива на потребителя, който бил надлежно уведомен за правата и задълженията си по договора за гаранция, в същия било предвидено право на отказ без да сочи причини в 14 дневен срок от сключването (чл.5) и право едностранно да прекрати правоотношението на всеки един етап от неговото развитие (чл.14).

Всяко от изброените права потребителят би могъл да упражни след сключване на договора за кредит и усвояване на заемната сума по същия. Неоснователно било възражението на ищеца, че договорът за гаранция бил неравноправен, защото с уговарянето на възнаграждението по него се стигало до нарушаване на нормативно предвиден размер на ГПР и заобикаляне на закона. Договорът за гаранция не бил задължителен за предоставянето на договор за кредит, поради което и разходът за потребителя не попадал в обхвата на „общ разход по кредита“ по смисъла на ЗПК. Договорът за гаранция бил самостоятелно правоотношение, по което не бил приложим ЗПК.

Иска се отхвърляне на иска срещу този ответник и присъждане на разноски,вкл. 100 евро юрисконсулско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение с искане за редуциране на размера.

От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно по делото, че на 22.04.2025г. ищцата сключила с ответника „Неткредит“ ООД договор за потребителски кредит № 202504220136390070 от 11.04.2025г., по който усвоила сума в размер на 500 лв., при ГЛП 50,80%, ГПР 64,47% със срок на връщане 12 месеца, общо дължима сума в размер на 648 лв. Видно от чл.10 от договора в размера на ГПР е включен единствено размерът на лихвата. Съобразно чл.3.2.1 ОУ приложими към договора за кредит ищцата, като кредитополучател следвало на следващия ден от 4 сключването на договора за кредит да предостави гаранция от банка в страната или от небанкова финансова институция или двама поръчители физически лица.

Не е спорно също така, а и се установява по делото, че ищцата сключила на същата дата 22.04.2025г. с ответното дружество „Кредит Гарант“ ООД договор за предоставяне на гаранция № 1449363019/22.04.2025г., като обезпечение изпълнението на задължението за връщане на заетата сума.

Уговорено било възнаграждение за гарант в размер на 345 лв., платими на 5 бр. вноски / първа до пета вноска, вкл. по погасителен план/.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът кредитира изцяло, като неоспорени от страните.

Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

Предявените искове са допустими, а по същество и основателни.

В конкретният случай приложение намират нормите на ЗПК.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани, чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал.

1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Касае се за изначална недействителност при сключването на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и другите разходи. Основателно е твърдението в исковата молба основание за недействителност на договора за кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал.

1, т.10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Нарушената правна норма е чл.19 ал.4 ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал.4 на визираната правна норма е 5 посочен неговият максимално допустим размер– пет пъти размера на законната лихва. Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От своя страна, „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя– §1, т.2 ДР ЗПК.

В случая в договора за кредит не е отразена действителната „обща сума, дължима от потребителя“. Уредено е с договора за гаранция възнаграждението за гаранта да се заплаща на 23 то число на месеца за периода 23.05.2025г.9 23.09.2025г., което всъщност е първа до пета вноска по кредита, т.е. всъщност това задължение е включено в погасителния план на договора за кредит, като формално не е посочено в таблицата. Това задължение обаче, поето по договора за предоставяне на гаранция не е включено при изчислението на ГПР по договора за кредит, макар този разход да е бил известен на заемодателя при сключването на договора за кредит. Така пропускането на „възнаграждение за гарнат“ се отразява на размера и на ГПР, защото той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.