Определение № 1867 от 08.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1867 гр. София, 08.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Борис Д. Илиев като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Касационно гражданско дело № 20268002100116 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Л. П., ЕГН **********, чрез пълномощника му по делото адв. П. Б., против Решение №411 от 21.07.2025г. по в. гр. д. №389/2025г. по описа на Софийския окръжен съд, с което след частична отмяна на Решение №1925 от 03.02.2024г. по гр.д. № 34109/2022г. на Софийския районен съд е отхвърлен иска на В. Л. П., ЕГН **********, срещу Софийския градски съд с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д. №12879/2021г. по описа на СГС в частта до размера от 8000 лв. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решениетокасационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на решение за уважаване на предявения иск.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК.

Постъпил е отговор на касационната жалба от ответната страна по нея Софийски градски съд, чрез пълномощника му по делото съдебен помощник Силвия Рулинска, с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на 1 касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел следното:

На 17.12.2020г. В. Л. П. е подал пред Софийския районен съд молба с правно основание чл. 126, ал. 2 от СК, с която е поискал връщане на детето Албена В.ова П. по нейното местоживеене при него като родител, който упражнява родителските права. В молбата са били изложени твърдения, че на 12.12.2020г. ответницата по молбата- майката Люба Стоянова, не върнала детето при бащата. По така подадената молба е било образувано гр.д. № 63397/2020г. по описа на СРС. След постъпване на писмения отговор от ответницата с определение от 17.05.2021г. съдът насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 15.06.2021г., когато дал ход на делото и обявил, че ще се произнесе със съдебен акт. С определение № 20154259 от 08.07.2021г. съдът постановил на основание чл.

126, ал. 2 от ГПК връщане на детето А. П. А. при нейния баща В. П.. На 26.07.2021г. срещу така постановеното определение постъпила жалба от ответницата, която била уведомена за него чрез пълномощника си на 09.09.2021г.

С разпореждане от 13.09.2021г. съдът разпоредил жалбоподателката да внесе по сметка на СГС държавна такса в размер на 15 лева. След изпълнение на указанията съдът разпоредил препис от частната жалба да се връчи за отговор на ищеца в двуседмичен срок. Отговорът постъпил на 15.10.2021г. По така подадената жалба СГС се произнесъл с определение № 4535 от 25.11.2021г., като обезсилил обжалваното определение от 08.07.2021г. на СРС и прекратил производството по делото като недопустимо. Така постановения акт на СГС бил обжалван пред САС, който с определение № 844/25.03.2022г. по ч.гр.д. № 790/2022г. отменил определение № 4535 от 25.11.2021 год. на СГС и върнал делото на СГС за произнасяне по същество по частната жалба. С определение №

3753/27.04.2022г. СГС насрочил делото за разглеждане в открито съдебно 2 заседание на 12.12.2022г. и допуснал събирането на гласни доказателства, както и изготвянето на социални доклади и изслушване на детето. В съдебното заседание на посочената дата съдът не дал ход на делото поради нередовно призоваване на въззивницата, както и поради нередовности на въззивната жалба и е отложил същото за 06.02.2023г., като дал указания на въззивницата да представи пълномощно за подписалия въззивната жалба адв.

Владимиров и да потвърди извършените от същия процесуални действия без представителна власт. На 06.02.2023г. съдът отново не дал ход на делото поради нередовно призоваване на въззивницата, както и поради неизпълнение на дадените от съда указания. Делото е било отложено за 20.02.2023г., когато е даден ход, приет е изготвения социален доклад, изслушано е детето А. П. А. и е даден ход на устните състезания. С определение №2949/07.03.2023г. СГС потвърдил обжалваното определение № 20154259 от 08.07.2021г. по гр.д. № 63397/2020 год. на СРС.

При така установините факти по делото въззивният съд е приел, че не са били допуснати съществени забавяния при разглеждане на делото от ответника СГС. След образуване на въззивното производство съдът своевременно е извършил преценка за допустимостта на обжалваното определение преди насрочването на делото в открито съдебно заседание и с определение № 4535 от 25.11.2021 г. е обезсилил определението от 08.07.2021 год. на СРС и е прекратил производството по делото, като недопустимо.

Действително този съдебен акт е бил отменен от по- горната инстанция като незаконосъобразен и делото е върнато за разглеждане на въззивната жалба по същество, като това е довело до забавяне на производството за период от 4 месеца, който обаче не може да се приеме за прекомерен, съпоставен с общия период, през който е приключило производството по делото пред тази съдебна инстанция- една година и четири месеца. За да направи този извод, съдът се е позовал на разрешенията в съдената практика, съгласно които забавянето на отделен етап от производството само по себе си не е достатъчно да обуслови извод за неразумна обща продължителност на цялото производство, ако забавянето е било компенсирано с ускорено развитие на други негови етапи (Решение № 306 от 22.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4482/2017 г., IV г. о., ГК, Определение № 50006 от 12.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4480/2021 г., III г. о., ГК и др.). Отлагането на съдебните заседания на 12.12.2022г. и 06.02.2023г. поради нередовното призоваване на въззивницата не е било по вина на 3 длъжностни лица от съда, като след второто отлагане делото е било насрочено за близка дата- 20.02.2023г., когато са събрани всички необходими доказателства и е обявено за решаване, а определението е постановено на 07.03.2023г., т.е. в съвсем кратък срок Съдът е приел, че посочените от ищеца отделни периоди на забава, вкл. при първоначалното насрочване на делото за 12.12.2022г., т.е. за период след повече от 7 месеца, в които е включено и времето на официалната съдебна ваканция по чл. 329 от ЗСВ, дори хипотетично да се приемат за забавяния, сами по себе си не обосновават отговорност на ответника по чл. 2б от ЗОДОВ, доколкото общата продължителност на производството във въззивната инстанция не е надвишила разумната такава, с оглед съответния вид дело и дължимите от съда процесуални действия. За неоснователен е счетен доводът на ищеца за необходимостта от своевременно извършване на процесуални действия от страна на СГС с оглед предмета на делото. Съдът е посочил, че делото не подлежи на разглеждане по реда на бързото производство (Глава XXV от ГПК), характеризиращо се със съкратени процесуални срокове и налагащо задължения на съда да предприема определени процесуални действия още в деня на тяхното изтичане (напр. насрочване на делото още в деня на постъпване на отговора). За процесното производство по чл.126, ал.2 от СК не са били предвидени специални правила, налагащи незабавно извършване на процесуални действия от съда, поради което са били приложими общите правила, което следва да се отчете при преценката за разумност на срока. За неоснователни са били приети и аргументите на ищеца за постановеното в негова полза решение на ЕСПЧ по делото „П.и срещу България“, доколкото с посоченото решение му е присъдено обезщетение за нарушение на чл. 8 от ЕКЗПЧОС (нарушено право на личен и семеен живот), а не за забавено правосъдие. На следващо място съдът е изложил и съображения, че процесното дело, за забавеното разглеждане на което ищецът търси обезщетение, с оглед неговия предмет и възможни правни последици, не е било от съществено значение за правната му сфера, тъй като той вече е разполагал с влязло в сила съдебно решение, с което упражняването на родителските права е било предоставено именно на него, а постановеното от първоинстанционния съд определение по делото е било в негова полза и съгласно разпоредбата на чл. 126, ал. 2, изр. второ от СК обжалването му не спира изпълнението и ищецът е можел да предприеме изпълнение въз 4 основа на него. Следователно, дори да се приеме, че е било налице известно забавяне, то би било ирелевантно за изхода на настоящия правен спор. По така изложените съображения съдът е приел, че предявеният от ищеца иск с правно основание чл.2Б, ал.1 от ЗОДОВ е неоснователен и следва да се отхвърли.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като твърди, че с него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси, които са и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото:

1. Следва ли фактическата и правната сложност на разглежданото производство да се вземе предвид като основен критерии при извършване на преценката относно разумността на срока за разглеждане на спора?

2. Следва ли да се приеме, че семейноправните спорове са от съществено значение за правната сфера на страните по тях, съответно темпоралния обхват на понятието „разумен срок“ за разглеждането им следва да бъде по-малък?

3. При извършването на преценка относно това дали производството е разгледано в разумен срок, следва ли да се изключи периодът на съдебната ваканция по чл. 329 ЗСВ?

Иска се допускане на касационно обжалване на решението и на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за 5 точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.