Определение № 139 от 06.03.2024, Окръжен съд - Монтана

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 139 гр. Монтана, 05.03.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Аделина Троева

Членове:

Таня Живкова

Александра Нанова като разгледа докладваното от Таня Живкова Въззивно частно гражданско дело № 20241600500060 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 248, ал. 3 от ГПК, образувано по частна жалба на адвокат Д. М. като представляващ Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ против определение № 1525/22.12.2023 г. по гр. д. № 5 12/2023 г. по описа на Районен съд – Монтана.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно в частта, с която е намалено възнаграждението, присъдено за оказана безплатна правна помощ.Твърди,че в случя са предявени два иска, поради което и в съответствие с разпоредбата на чл.2,ал.5 от НМРАВ възнаграждението се определя за всеки един поотделно . Моли определението да бъде отменено и вместо него искането за изменение на решението в частта за разноските бъде уважено .

Ответникът по частната жалба „И.а. м.“ АД в законоустановения срок не представя становище.

Доказателствата по делото са писмени.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните , приема за установено следното:

Частната жалба е подадена в законния срок, поради което е процесуално допустима , но разгледана по същество същата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съображенията за това са следните:

В производството по гр. д. №512/2023 г. на Районен съд – Монтана ищцата Д. К. е била представлявана от адв. М., който е оказал безплатна правна помощ при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата. Със съдебното решение, след като е уважил иска на Д.К. , МРС е осъдил ответната страна „И. а. м.“ АД да плати на адв. М. възнаграждение в размер на 960 лв. По искане на ответника на основание чл. 248 от ГПК съдът с обжалваното определение е намалил размера на възнаграждението до 480 лв. с ДДС, като е счел, че с о г л е д цената на предявените искове, свързания им предмет, липсата на фактическа и правна сложност на делото, срочното му разглеждане пред първоинстанционния съд без участие на процесуален представител на ищеца така определеното възнаграждение отговаря на принципите на разумност и пропорционалност.

1

Съдът намира обжалваното определение за правилно, като съображенията за това са следните:

С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, поради което настоящият съдебен състав следва да направи преценка дали нормата на чл.38, ал.2 ЗА, която препраща към Наредба № 1/2004 г. и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, е съответна на правото на ЕС.

Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.

По изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В настоящата хипотеза се касае за правен спор,който не се отличава с фактическа и правна сложност,делото е решено в едно съдебно заседание, което е протекло без присъствието на процесуалния представител на ищеца.Както правилно е отбелязал и РС,което се констатира и от настоящата инстанция,налице са множеството еднотипни дела, сходни на настоящото,заведени от дружеството молител,по които са направени еднотипни твърдения и искания.

Предвид гореизложеното съдът намира, че определеното от първоинстанционният 2 съд възнаграждение е съобразено изцяло с всички обстоятелства,имащи значение за определяне на определяне на адвокатското възнаграждение, поради което и атакуваното определение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено в атакуваната част.

Предвид гореизложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 1525/22.12.2023 г. ,постановено по гр. д. № 512/2023 г. по описа на Районен съд – Монтана в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3