Решение № 6394 от 21.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6394 гр. София, 21.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Анна Кофинова при участието на секретаря Ели Й. Гигова като разгледа докладваното от Анна Кофинова Въззивно гражданско дело № 20241100502049 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20721/14.12.2023 г. по гр.д. № 43871/2023 г. на Софийски районен съд, 46-и състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, срещу В. Б. Д., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи сумата от 3 510,75 лева, от които 3 002,13 лева - главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия за топлоснабден имот с адрес: гр. София, п.к.

****, обл. София, общ. Искър. ж.к. “****, аб. №: 131590, ИД номер: 182164, за периода м. 05.2019 г. до м. 04.2022 г., ведно със законната лихва от 24.04.2023 г. до изплащане на вземането, 462,49 лева - мораторна лихва за забава от 15.09.2020 г. до 03.04.2023 г., както и суми за дялово разпределение - 38,96 лева - главница за периода м. 03.2020 г. до м. 04.2022 г., ведно със законната лихва от 24.04.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, както и 7,17 лева - лихва за периода 16.05.2020 г. до 03.04.2023 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 21215/2023 г. на СРС, 46 състав. С решението е ангажирана отговорността на ищеца за разноски в заповедното и исковото производство.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението. Твърди се, че неправилно и в противоречие с доказателствената съвкупност първоинстанционният съд е 1 приел, че ответникът няма качеството „потребител на топлинна енергия“.

Поради това е отправено искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново, с което предявените искове да бъдат изцяло уважени.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна В. Б. Д. е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва жалбата и моли за потвърждаване на постановеното съдебно решение по подробно изложени аргументи. Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и становището на насрещната страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. По същество същото е правилно и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд.

В изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и твърдения на страните и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора, въззивният съд намира следното:

Предявени са искове по реда на чл. 422, във вр. с чл. 415 ГПК с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Първата предпоставка за уважаване на иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 149 ЗЕ е съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните с предмет продажба и доставка на топлинна енергия.

Продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР на основание чл. 150 ЗЕ.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в наредбата по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.

В исковата молба ищецът твърди, че ответникът е собственик на процесния имот, поради което на това основание между страните е възникнало облигационно правоотношение за продажба на топлинна енергия.

От представените към исковата молба писмени доказателства се установява, че В. Б. Д. обитава процесното жилище, което е общинско, въз основа на заповед № 77-М-16/29.08.2005 г. на Кмета на Столична община район „Искър“, с която той и майка му М.Н.М. са били настанени там. Въз основа на заповедта на 29.08.2005 г. между М.М. като наемател и Столична 2 община като наемодател е сключен безсрочен договор за наем по чл. 22, ал. 1 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община, с който е предоставено ползването на жилището на наемателката и семейството й. От представената по делото служебна бележка от 04.02.2021 г. на Столична община до „Топлофикация София“ ЕАД се установява, че считано от 27.12.1978 г. и към момента на съставяне на бележката ответникът обитава процесното жилище с аб. № 131590.

Следователно по делото не се установява ответникът да е собственик на имота, както твърди ищецът, а ползвател на същия на договорно основание.

Съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената .

С оглед твърденията в исковата молба, както и предвид приетото в посоченото тълкувателно решение, в случая в тежест на ищеца е да установи, че между него и ответника, в качеството му на държател на имота по силата на договор за наем, е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за процесния имот, т.е. необходимо е да се установи изрично волеизявление на ответника, изразяващо съгласието му да встъпи в договорни правоотношения с ищеца. Доказването на това обстоятелство може да стане чрез представяне на заявление-декларация за откриване на индивидуална партида за имота на името на ответника. В случая такова не е представено по делото.

Ето защо недоказано остава твърдението на ищеца, че между него и В.

Д. съществува облигационно правоотношение с предмет продажба на топлинна енергия за битови нужди за процесния имот и за процесния период.

При отсъствието на валидно договорно правоотношение между страните е безпредметно да се обсъждат останалите предпоставки за основателност на предявените искове.

Неоснователността на главните искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.

149 ЗЕ за установяване на дължимост на сумата за доставяна, но незаплатена топлинна енергия за процесния имот и за процесния период, както и по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за установяване на дължимост на сумата за предоставена услуга дялово разпределение, обуславят и неоснователност на акцесорните искове за мораторна лихва върху двете главници.

С оглед гореизложеното и доколкото изводите на въззивния съд напълно съвпадат с тези на първоинстанционния съд, решението на Софийски районен 3 съд като правилно следва да бъде потвърдено.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК има само въззиваемата страна. Въззиваемата страна е ангажирала адвокат за осъществяване на процесуално представителство пред настоящата инстанция, който е предоставил услугата безплатно по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие от 08.02.2024 г.

Разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв предвижда правило, съгласно което съдът присъжда на адвоката възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, като съдът е лишен от възможност да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, което създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС.

Предвид решението на СЕС, което съгласно чл. 633 ГПК е задължително за всички национални съдилища, настоящият съдебен състав приема, че нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, препращаща към Наредбата, не следва да се прилага, тъй като не съответства на правото на ЕС. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебно определяне на възнаграждения, без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа (включително броят на посетените съдебни заседания с участие на страните), фактическата и правна сложност на делото.

Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният размер на адвокатското възнаграждение в случая възлиза на 651,08 лева, който следва да бъде отчетен като ориентир при определянето на дължимото възнаграждение. Въззивният съд счита, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, която да обоснове завишен размер на адвокатското възнаграждение, тъй като производството е приключило в едно заседание, в което процесуалният представител на въззиваемия не се е явил. По делото единствено е депозиран отговор на въззивната жалба. Ето защо следва да бъде определен размер от половината на минималния по НМРАВ. С оглед това в полза на адв. Л. следва да бъдат присъдени 325,54 лева за осъщественото от него безплатно процесуално представителство.

По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд, IV-Г въззивен състав РЕШИ:

4

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20721/14.12.2023 г. по гр.д. № 43871/2023 г. на Софийски районен съд, 46-и състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, да заплати на М. Л. Л. сумата от 325,54 лева възнаграждение за оказана безплатна правна защита на ответника В. Б. Д. пред въззивния съд.

Решението е постановено при участието в процеса на "Бруната” ООД, в качеството му на като трето лице помагач на страната на въззивника - ищец "Топлофикация София " ЕАД, ЕИК 831609046.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5