Решение № 144 от 26.03.2026, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 144 гр. Благоевград, 26.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Росица Велкова

София Икономова при участието на секретаря Здравка Янева като разгледа докладваното от София Икономова Въззивно гражданско дело № 20261200500303 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 83/06.01.2026 г., подадена от В.

С., ЕГН **********, с адрес гр.Благеовград, ул."***" № 59, вх.А, ет.2, ап.4, чрез адв.М., със съдебен адрес гр.Дупница, ул.„***" 2, ет.2, насочена против решение № 1020 от 14.12.2025 г., постановено по гр.д.№ 2637/2024 г. по описа на РС-Благоевград, с което са отхвърлени предявените от въззивника искове срещу „АМ - ЛОГИСТИК” ЕООД, ЕИК 206196322, със седалище и адрес на управление: гр.Благоевград,, ул."*** № 29, ет.3, представлявано от управителя и едноличен собственик на капитала М.М., за осъждане на дружеството да заплати на В. С. 1/ сума в размер общо на 830,.00 лв., представляваща полагащо се трудово възнаграждение за периода от 06 септември 2021 г. до 30 септември 2021 г. включително, както и полагащо се трудово възнаграждение за периода от 01 октомври 2021 г. до 06 октомври 2021 г. включително или общо за 1 месец и 6 дни, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска /01.10.2024 г./ до окончателното изплащане на сумите; 2/ сума в размер общо на 3 600,.00 евро /с левова равностойност 7 200.00 лв./, 1 представляваща полагащи се командировъчни - дневни разходи за периода от 06 септември 2021 г. до 30 септември 2021 г. включително, по дестинация Дания, Норвегия, Швеция и връщане пак в Дания, както и полагащи се командировъчни за дневни разходи от 01 октомври 2021 г. до 06 октомври 2021 г. включително по дестинация Дания, Норвегия, Швеция и връщане пак в Дания, по договорка с работодателя по 100.00 евро на ден или общо за 1 месец и 6 дни, а в условията на евентуалност командировъчни, съгласно приложение към чл.31, ал.1 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска /01.10.2024 г./ до окончателното изплащане на сумите; 3/ сума в размер общо на 325.00 лв., представляваща обезщетение за полагащ се платен годишен отпуск за изработеното време при ответното дружество „АМ Логистик” ЕООД, ЕИК 206196322, за 10 работни дни, а именно: от 05.05.2021 г. до 06.10.2021 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска /01.10.2024 г./ до окончателното изплащане.

Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неаконосъобразно и необосновано, постановено в противоречие с фактическата обстановка по делото и в нарушение на материалния и процесуалния закон. Според въззивника, формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е непълна, неправилна и некореспондираща със събрания по делото и приет от съда доказателствен материал. Поддържа се становище, че твърдените обстоятелства в исковата молба са доказани по безспорен и несъмнен начин от представените по делото пред районния съд писмени доказателства.

Обяснява се, че безспорно по делото е, че ищеца има сключен договор № 22/05.05.2021 г. с фирма „АМ - ЛОГИСТИК" ЕООД, който е прекратен на 01.10.2021 г. със заповед № 21/01.10.2021 г., независимо от факта, че въззивника никога не е подписвал трудов договор, нито му е връчван такъв. В тази насока жалбоподателят се позовава на предоставената като доказателство по делото справка от НАП, от която е видно, че трудовият му договор е прекратен на 01.10.2021 г. със заповед № 21/01.10.2021 г., т.е. 5 дни след прекратяване на трудовите правоотношения същият е работил без трудов договор. Сочи се, че през тези 5 дни въззивникът е изпълнявал задълженията си по трудовия договор, без да е уведомен, че правоотношението му е прекратено, като е извършвал курсове с поверения му камион в Дания, Норвегия и Швеция, за което се позовава на тахографския запис на камиона.

2

Въззивникът формира изводи, че в случай, че не е налице писмено обективирана воля за сключване на трудов договор, но има писмени доказателства, в които се съдържат изявления или индиции за наличието му, определено чрез неговите съществени елементи: място на работа, наименование на длъжността и характер на работата, както и определено трудово възнаграждение, може да се приеме, че работникът или служителят е извършвал дейност по трудов договор, при което за работодателя му възниква задължение да му изплати полагащото се трудово възнаграждение за този период.

Обръща се внимание, че е налице непълнота на събрания доказателствен материал, поради това че изготвената счетоводна експертиза е непълна и неточна, но по независещи причини от вещото лице, тъй като същото не е допуснато до счетоводните документи на ответника.

С оглед на това и на обстоятелството, че положения труд е възмезден, се поддържа, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявените искове, като се иска отмяна на решението на РС-Благоевград, с което същите са отхвърлени и постановяване на друго, с което да бъде осъден ответника да заплати на въззивника предявените вземания.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор от „АмЛогистик“ ЕООД, ЕИК 206196322, подаден чрез адв.А..

В отговора се възразява срещу твърденията на въззивника, че му се дължи трудово възнаграждение за периода от 01.10.2021 г. до 06.10.2021 г. включително в размер на 600 евро или 1 170 лв., както и че е налице непълнота на изготвената счетоводна експертиза, тъй като вещото лице не е допуснато до счетоводните документи на ответника.

Обяснява се, че в приобщената съдебно - счетоводна експертиза, вещото лице е констатирало, че са извършени плащания от работодателя в полза на работника за целия период на трудовата му ангажираност, но в тях не е посочен периода, за който се извършва плащането. Аргументира се становище, че правилно РС е заключил, че предвид на това, че на ищеца е заплатена сума в общ размер на 7 462.47 евро, която сума надхвърля тази, която се следва на ищеца за целия период, в който е работил при ответника, то липсата на конкретизация на периода на съответното плащане, е без правно значение предвид спецификата на работа на въззивника.

С оглед на това се заявява, че установеният по делото факт, че ответникът е надплатил суми за трудово възнаграждение на ищеца, е достатъчен при липсата на доказателства за наличието на вземане на 3 работника за трудово възнаграждение, за да бъдат отхвърлени предявените искове.

От въззивния съд се иска да потвърди решението на РС-Благоевград като присъди на въззиваемото дружество направените по делото разноски.

В съдебно заседание въззивникът не се явява и не се представлява, депозира писмено становище по съществото на спора. Въззиваемият се представлява от упълномощен представител, който оспорва жалбата.

Окръжен съд-Благоевград, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество частично основателна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално-правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално-правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално-правни норми. Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с въззивната жалба доводи за частично основателни.

В случая, въззивният съд възприема изцяло фактическите констатации в обжалваното решение, поради което не намира за нужно да ги преповтаря.

По доводите за неправилност на решението, настоящият състав намира за нужно да посочи следното:

Предявените искове са за заплащане на трудово възнаграждение, на обезщетение за неизползван платен отпуск, както и за заплащане на командировъчни пари – искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ, чл.224, 4 ал.1 от КТ и чл.215 от КТ.

За уважаването им е необходимо да се установи наличие на валидно възникнало между страните трудово правоотношение и неговото съдържание, реално положен от работника труд при работодателя през исковия период, както и прекратяване на правоотношението /по иска по чл.224, ал.1 от КТ/.

Във връзка със спорния момент по делото относно начина на установяване възникването и съществуването на едно трудово правоотношение, налице е тайно формирана практика на ВКС – в тази насока са решение № 467/31.01.2014 г., постановено по гр.д.№ 2392/2013 г. по описа на ВКС, IV г.о.; решение № 251/25.05.2011 г., постановено по гр.д.№ 255/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 117/07.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 4457/2019 г. по описа на ВКС, III г.о., ГК, решение № 449/04.07.2024 г., постановено по гр.д.№ 2186/2023 г. по описа на ВКС, IV г.о., ГК. Приетите от касационната инстанция правни разрешения са в насока, че изискването на чл.62, ал.1 от КТ за писмена форма на трудовия договор, като форма за валидност е удовлетворено, както когато е съставен документ, съдържащ двете насрещни волеизявления и е подписан от страните, така и когато работникът е подал писмена молба за приемане на работа и предложението му е прието от работодателя, удостоверено в писмена форма (чрез заповед, акт или с друго название документ за назначение, който отразява насрещното волеизявление на предприятието да приеме кандидата на исканата работа и обективира постигнатото съгласие), за което предложителят е уведомен. Т.е. ако предложението и приемането се съдържат в два отделни акта, необходимо е всеки от тях да е достигнал до знанието на другата страна – чл.14, ал.1 от ЗЗД, за да се породи обвързващото действие на договорната връзка , като това може да се установи с всички доказателствени средства. Нещо повече, според ВКС, законодателят урежда отношенията между страните като при действителен трудов договор в хипотезата когато работникът е бил добросъвестен и твърди, че е подал молба или заявление за кандидатстване за работа или е подписал договор, дори изискването за форма на трудовия договор да не е спазено – арг. от чл.75, ал.1 от КТ.

В случая безспорно не е налице нито подадена от въззивника молба за започване на работа в ответното дружество, нито сключен /двустранно подписан/ трудов договор.

5

Въпреки това, следва да бъде съобразена практиката на ВКС /в тази насока решение № 251 от 25.05.2011 г., постановено по гр.д.№ 255/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о., ГК/, в която се приема, че работникът е добросъвестен по смисъла на цитираната разпоредба на чл.75 от КТ, когато конкретните условия за полагане на наемен труд са му известни, той ги е приел и е изпълнявал, респ. започнал да изпълнява към датата на настъпване на релевантния юридически факт добросъвестно своята престация, изразяваща се в предоставяне на работна сила. Работодателят, който е допуснал работник да престира наемен труд, респ. приел е без възражение изпълнението на работата му, отговаря насрещно за задълженията си, както при действителен трудов договор. Т.е., в посочените по-горе случаи, работодателят дължи на работника, за времето през което последният е работил, изплащане на трудово възнаграждение (доколкото е установено количеството на положения труд, в т.ч. при липса на достатъчно данни за размера на уговореното трудово възнаграждение, той се определя от съда при условията на чл.162 от КТ и като се съобразят всички други установени обстоятелства по делото) и на обезщетения, регламентирани в трудовото право.