Решение № 5501 от 10.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5501 гр. София, 10.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-3 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Богдана Желявска при участието на секретаря Ели Й. Гигова като разгледа докладваното от Богдана Желявска Гражданско дело № 20231100103372 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе пред вид:

Предявен е иск Х. М. Д., ЕГН *******, чрез адв. М. И., съдебен адрес: София, ул. „******* против ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес: гр. София, бул. ”Витоша” № 2, с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, за сумата 100 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № ІІ048/1999 г. по описа на ВОП – София, за периода от образуване на делото през януари 1991 г. до завеждане на делото, ведно със законната лихва върху главницата, считано от завеждане на делото до окончателното изплащане и сторените разноски.

В исковата молба се твърди, че ищецът е един от пострадалите от т.нар. „Възродителен процес“. През януари 1985 г. ищецът бил задържан и в началото на м. март 19985 г. бил отведен на остров Белене. Впоследствие, след повече от година престой – бил изпратен в затвора в Бобов дол, без да е осъден за извършването на престъпление. Условията в „Белене“ били ужасни. През време на престоя си станал жертва и свидетел на всякакъв вид натиск и мъчения спрямо него и другите като него. От страна на надзирателите бил постоянно унижаван и заплашван. Първите месеци от задържането му нямал възможност да се свърже със семейството си и те не знаели какво се случва с него.

Заявява, че, след дълъг престой в лагера „Белене“, “ и затвора в Бобов дол, бил интерниран в с. Берсин, обл. Кюстендил, където го държали до 26.12.1988 г.

1

На 26.12.1988 г. бил освободен и се завърнал в родния си край, в с. Ябланово, община Котел, област Сливен. През 1989 г. органи на реда наредили на него и на цялото му семейство да напуснат територията на България в срок до 48 часа, като по този начин били депортирани от Република България и били настанени в гл. Чорлу. След промените през 1990 г. ищецът се завърнал в България, където живее и до днес.

По-нататък в исковата молба е отразено, че, след началото на демократичните процеси през 1989 г. у него, както и у всички други като него – лишени от свобода поради несъгласие с т.нар. Възродителен процес, с които бил в контакт след изселването в Турция, се зародила надежда и очакване, че новата власт ще започне разследване и ще предаде на съд, респ. ще накаже виновниците, още повече след като от медиите разбрали, че започва наказателен процес за това. Според ищеца, на 30.01.1991 г. е образувано следственото дело – първоначално като сл. дело № l/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОП - София, като, след поредното му възобновяване, разследването продължава под нов номер на делото - ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП - София.

Разследването по това дело продължава повече от 30 години, като от последното му внасяне в съда с обвинителен акт, респ. връщането му от съда, са изминали над 20 години. Д. счита, че посочената продължителност от над 30 години нарушава правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. През това време той е бил лишен от възможността да потърси, нито като частен обвинител, нито като граждански ищец, справедливо репариране на причинените му имуществени и неимуществени вреди в резултат от това престъпно деяние, защото фигурата на гражданския ищец се конституира едва на фазата на съдебното производство, до което наказателното производство още не може да достигне.

Според него отговорност за необоснованото забавяне на делото носи Прокуратурата, защото тя е „господар на досъдебната фаза“ на процеса и има отговорността за изпълнение на задължението на държавата да проведе официално досъдебно производство достатъчно задълбочено и обективно.

Ищецът твърди, че от необоснованото забавяне на наказателното дело той е търпял и продължава да търпи значителни неимуществени вреди, които се изразяват в следното: задълбочило се до крайна степен усещането му за липса на справедливост, защото очакванията му за предаване на съд на виновните за Възродителния процес лица не се оправдали, - бил е и продължава да е изключително разочарован от липсата на осезаем напредък по делото, въпреки декларираната от различни представители на държавата готовност за съдействие, - изпитва страх и опасение, че, във връзка с това забавяне, обвиняемите ще се измъкнат от правосъдието, -личният му и семеен живот са осакатени без съд и присъда, - отнето му било правото да реши къде да живее, - отнети му били мечтите, разболял се физически, отключил диабет, - очакванията му за възмездие чрез довеждане докрай на този наказателен процес останали неоправдани. Лишен е от правото на личен и семеен живот, накърнено е неговото достойнство и е нарушено правото му на зачитане на личния интегритет, бил е лишен от възможността да работи и да получава трудови доходи, като вместо това е бил задължен да полага принудителен безплатен труд, нямал е ефективен 2 достъп до адекватни здравни грижи и – преди всичко – бил е лишен от правото на етно – културна идентичност.

В тази връзка, ищецът моли съда да осъди Прокуратурата на Република България да му заплати сумата от 124 000 лв., ведно със законната лихва, считано от завеждане на делото до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. Дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОПСофия, а сега ДП № II-048/1999 по описа на ВОП-София, за периода от образуване на делото през януари 1991 г. до момента на предявяване на настоящия иск. Претендира сторените разноски.

Представил е и е изискал прилагане на писмени доказателства, поискал е допускане на гласни такива.

В хода по същество моли съда да уважи иска изцяло със законните последици разноски, изразяващи се в заплатената по делото д.т.

Ответникът ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ оспорва така предявените искове изцяло – както по основание, така и по размер.

Според него, за да се ангажира отговорността на Прокуратурата на Република България за вреди, следва да се приложат доказателства за водене на наказателно производство, както и за обстоятелството, че ищецът притежава качеството на пострадал по смисъла на чл. 74 НПК в образуваното наказателно производство; за продължителността на проведеното наказателно производство и за обстоятелството, че е нарушено правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС; за претърпените неимуществени вреди; за наличието на причинно-следствена връзка между допуснатото нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС и претърпените вреди; за размера на дължимото обезщетение.

Прави възражение за недопустимост на предявения срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск, като заявява, че, с оглед императивната разпоредба на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, абсолютна процесуална предпоставка за предявяването на искова претенция по чл. 2б ЗОДОВ по приключили производства е изчерпване на административната процедура по реда на Глава трета „а“ ЗСВ, по която няма постигнато споразумение.

На следващо място твърди, че нормата на чл. 2б ЗОДОВ е в сила от 15.12.2012 г. (ДВ, бр.

98/11.12.12 г.). На същата законодателят не е придал обратно действие. Посочената норма урежда случаи, които са се осъществили след нейното приемане. Това обстоятелство прави недопустими претенциите, основани на забавени действия, извършени преди влизане в сила на чл. 2б ЗОДОВ.

3

Според отразеното в отговора на исковата молба, ищецът не е представил доказателства, че е претърпял неимуществени вреди вследствие продължителността на досъдебното производство, а същите са в резултат на извършените по отношение на него репресивни действия по време на т. нар. възродителен процес. Счита, че ищецът е пострадал от деяния, извършени през периода от края на 1984 г. до изселването му в Република Турция през 1989 г., при което са били накърнени негови основни права и свободи - било е ограничено правото му на свободно придвижване, на етническа принадлежност, произход, религия и убеждения и др. Тези вреди, обаче, не подлежат на обезщетяване по реда на чл. 2б ЗОДОВ, тъй като законодателят е уредил тези обществени отношения в Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ).

На следващо място, оспорва исковата претенция като неоснователна, тъй като производството е протекло ритмично и липсва бездействие на Прокуратурата на РБ, което да е причина за продължителността на производството. Фактическата и правна сложност на образуваното досъдебно производство е висока. Продължителността на същото се дължи до голям степен на дадените с разпореждания на съда задължителни указания за прокуратурата, предвиждащи извършването на огромна по обем оперативно-издирвателна дейност, свързана с установяване на общо 446 свидетели, по-голяма част от които не са били в страната. Производството многократно е било спирано и възобновявано.

Заявява, че ПРБ не е пасивно легитимирана да отговаря за вреди, претендирани за периодите след внасянето на обвинителния акт в съда до връщането на наказателното производство на прокуратурата. В тези периоди друг правен субект, различен от ответника, е бил отговорен за своевременното разглеждане и решаване на делото. Поради това периодите, през които делото е било в съда, следва да се приспаднат от общата продължителност на процеса.

Счита, че не са представени и не се сочат доказателства за претърпени неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от продължителността на наказателното производство, причина за която да е дейност на длъжностни лица при ответника ПРБ.

Описаните в исковата молба неимуществени вреди не са пряка последица от наказателното производство, а от самия Възродителен процес и ответникът ПРБ не е легитимиран да отговаря за тези вреди.

Оспорва претенцията и по размер, като изключително завишена, несъответстваща на социално-икономическите условия и стандарт на живот в България, несъобразена с изискванията за справедливост, която по аргумент на чл. 52 ЗЗД е основен критерий за определяне размера на претендираното обезщетение, на константната съдебна практика по аналогични случаи, включително и тази на ЕСПЧ.

Представил е писмени доказателства, изискал е и прилагането на такива.

В хода по същество заявява, че предявеният иск следва да се отхвърли изцяло, като неоснователен и недоказан. Позовава се на отразеното в писмения отговор.

Съдът, като взе пред вид представените и приети по делото доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

4

От ищцовата страна, с оглед предоставена възможност от съда възможност, бяха представени като писмени доказателства документи, съдържащи се в ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП - София, а именно: Протокол за разпит на ищеца като свидетел и пострадало лице, Постановления по сл.д. № 1/1991 г. за привличане на обвиняеми на Д. С., Т.Ж., Г.А., П.М., П.К., обвинителен акт по сл.д. № 1/1991 г., пр.д. № 03/1993 г., обвинителен акт по сл.д. № 1/1991 г., пр.д. № 04/1997 г., н.д. № 1/1998 г., разпореждане от 28.04.1998 г. по н.д. № 1/1998 г. на ВКС на РБ, Военна колегия за прекратяване на съдебното производство по наказателното дело и връщане на делото за доразследване на Прокуратурата на въоръжените сили на РБ, 2 бр. писма от 27.01.2019 г. и 28.012019 г. на ВКП, Отдел Международен във връзка с искане за правна помощ до Европейската конвенция за взаимопомощ по наказателни въпроси.

Представени са множество копия от съдебните актове, постановени по образувани н.ч.д., по искания или жалби на пострадали по реда на чл. 368 и НПК и по чл. 244 НПК за определяне на мерки от съда за ускоряване на наказателното производство по цитираното по – горе ДП, пр.пр., поради забавяне на разследването и определяне на срок, в който досъдебната фаза на производството да приключи.