Решение № 806 от 13.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 806 гр. София, 13.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Василена Дранчовска

Георги Стоев при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20231100501632 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 10675/04.10.2022г., постановено по гр. д. № 67474/21г. по описа на Софийски районен съд, 165 с-в, са отхвърлени предявените от "Е.М." ЕООД, ЕИК ******* установителни искове с правна квалификация чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 вр. с чл.

9, ал. 1 от ЗПК, вр. с чл. 240 от ЗЗД, вр. с чл. 99 от ЗЗД и по чл. 86 ЗЗД. Ищецът е осъден да заплати на ответника С. Б. Т., ЕГН **********, сумата от 300 лева, представляващи сторени деловодни разноски в първоинстанционното производство.

Производството е образувано по въззивна жалба на ответника на ищеца "Е.М." ЕООД, с която обжалва решението изцяло. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника С. Б. Т., с който се излагат съображения за правилност на съдебното решение, поради което моли то да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

1

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на определени страни по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Предмет на делото са притезанията на ищеца, породени от сключения между „Ю.И Е.Д. България“ АД (сегашно „Ю.Б.“ АД) ЕИК *******, - кредитодател, и С. Б. Т., ЕГН ********** – кредитополучател, Договор за потребителски кредит № FL 364184 от 04.03.2008 г. Вземанията на кредитора срещу длъжника впоследствие са прехвърлени на ищеца, „Е.М." ЕООД, съгласно представения по делото договор за възлагане на вземания от 18.06.2016 г. със страни Ю.Б.“ АД – цедент, и "Е.М." ЕООД – цесионер.

По делото е представен Договор за потребителски кредит № FL 364184 от 04.03.2008 г., сключен между „Ю.И Е.Д. България“ АД (сегашно „Ю.Б.“ АД) - кредитодател, и С. Б. Т. кредитополучател, по силата на който кредитодателят предоставя на кредитополучателя сумата от 5 000, 00 лева, а кредитополучателят се задължава да върне предоставената сума, съобразно уговореното в договора, като за усвоения кредит, същият заплаща на банката годишна договорената възнаградителна лихва в размер на 8,25 % плюс договорна надбавка в размер на 6,20 пункта. Ответникът се е задължил да заплаща до всяко 4-то число на месеца текущото си задължение, дължимо за предходния месец. Крайният срок на кредита е 04.04.2016 г. В Договора е уговорено погасителната месечна вноска да бъде в размер на 87,66 лева. От събрания писмен доказателствен материал, включително и от изслушаното и прието заключение на вещото лице по назначената СЧЕ, съдът приема за установено, че между „Ю.И Е.Д. България“ АД и С. Б. Т. е сключен Договор за потребителски кредит № FL 364184 от 04.03.2008г.

Правото си на кредитор на спорното вземане ищцовото дружество "Е.М." ЕООД установява от представения по делото Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 18.01.2016 г. и Приложение към потвърждение за извършване на цесия.

С оглед на предходното, настоящият въззивен състав не споделя извода на първоинстанционния съд, че ищецът не е установил, че налице валидно сключен договор, който да породи правни последици, както и че предоставеният договор за възлагане на вземанията е без дата. Съгласно чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.

Прехвърлянето поражда действие между цедента и цесионера с постигането на съгласие между тях, а по отношение на третите лица и длъжника от момента на съобщаване на 2 последния от предишния кредитор – аргумент от чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Установеното с тази норма и с нормата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Настоящият въззивен състав приема, че в разглеждания казус цесията е проявила своето действие, доколкото длъжникът/ответникът е получил Уведомлението от стария кредитор за извършената цесия чрез получаване на съобщението с исковата молба и приложенията към нея част, от които са и описаните по-горе уведомления. В този смисъл е и константната практика на ВКС – Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. 12/2009 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. на ВКС, II т.о. и др.

В установената съдебна практика е възприето становището, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който следва да бъде уведомен длъжникът за извършената цесията, то надлежно уведомяване е налице и тогава, когато уведомлението е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. В случая по делото са представени доказателства, че цедентът е упълномощил цесионера да извърши това съобщаване от негово име (л.57). Допустимо е по силата на принципа на свободата на договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД предишният кредитор да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. В случая длъжникът С. Т. е получил препис от исковата молба и приложенията към нея, вкл. уведомлението от стария кредитор за извършената цесия, видно от приложеното по делото съобщение, получено от процесуалния му представител адв. С. Г.. Предвид изложеното съдът приема, че ответникът е надлежно уведомен за извършената цесия. Ирелевантно е обстоятелството, че в заповедното производство на длъжника не е връчено уведомление за извършената цесия, доколкото това е сторено с исковата молба. Последното представлява правнорелевантен факт, настъпил в хода на процеса, поради което съдът е длъжен да го съобрази-аргумент от чл. 235, ал. 3 ГПК.

Съгласно приетата в първоинстанционното производство ССЕ и кредитираните от съда показания на вещото лице, дадени в открито съдебно заседание на 14.09.2022г., става ясно, че сумата по кредита е отпусната от банката и усвоена от кредитополучателя.

След анализ на събрания доказателствен материал и при съобразяване с приетото в хода на първоинстанционното производство заключение по допуснатата ССЕ, което съдът кредитира като изчерпателно, обективно и правилно, тъй като съответства на доказателствената маса, настоящият състав приема за установен факта, че кредитополучателят е усвоил отпуснатата сума по кредитната сделка на три транша 04.03.2008 г. и две тегления извършени на 06.03.2008 г. Съгласно чл. 3 от договора, за усвоения кредит кредитополучателят заплаща на банката лихва в размер на базовия лихвен процент в размер на 8,25 % за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 6,20 пункта, като годишния процент на разходите по разрешения кредит е в размер на 16,41%. Кредитополучателят се е задължил да ползва отпуснатата в кредит сума и 3 да я върне ведно с начислените лихви и разноски, в сроковете и при условията, указани в Договора, на вноски, чиито брой, размер и падежи са посочени в погасителен план, който е неразделна част от договора за кредит. Общата сума, която Кредитополучателят се е задължил да върне при сключване на Договора за потребителски кредит е в размер на 8 502,92 лева, платима на равни месечни погасителни вноски всяка в размер на 87,66 лв.

Съгласно представения погасителен план, първата погасителна вноска е дължима на 04.04.2008 г., а последната е с падеж на 04.04.2016 г. Всяка отделна погасителна включва съответна част от главницата по кредита и договорната лихва върху нея.

Първоинстанционния съд е приел, че предсрочната изискуемост е настъпила автоматично, съгласно уреденото между страните по договора. Макар че с чл. 15 от Договора за потребителски кредит да е постигнато съгласие, че в случай на непогасяване изцяло или отчасти на която и да е вноска от кредита, цялото вземане на банката да става предсрочно изискуемо, обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал.

2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента, в който волеизявлението на кредитора е достигнало до длъжника, при условие, че към същия момент са се осъществили обективните факти, обуславящи настъпването й - в този смисъл т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д.

№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Кредиторът не е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, поради което изискуемостта на всяка отделна вноска настъпва от датата на падежа й, т.е. съгласно постигнатото между страните съгласие, обективирано в погасителния план. Последната погасителна вноска е с падеж 04.04.2016 г. Неправилен е извода на първоинстанционния съд, че предсрочната изискуемост е настъпила автоматично, което обуславя и неправилност на извода, че процесното вземане е погасено по давност.

По релевантния за изхода на спора правен въпрос е образувано Тълкувателно дело 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, с което следва да даде задължителни указания дали „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?“.

Касационният състав е констатирал, че в една част от постановените по реда на чл. 290 ГПК съдебни актове (решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр.д. № 6629/2013 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 45 от 17.06.2020 г. по т.д. № 237/2019 г. на ВКС, II т. о. и решение 50076 от 14.11.2022 г. по т.д. № 1730/2019 г. на ВКС, I т. о.) се застъпва становището, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, е моментът на изискуемостта на съответната вноска.

Противно разрешение на поставения въпрос е дадено в решение № 38 от 26.03.2019 г. по т.д.

№ 1157/2018 г. на ВКС, II т.о. и решение № 50173 от 13.10.2022 г. по гр.д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г.о. Посочил е, че в решение № 38 от 26.03.2019 г. по т.д. №1157/2018 г. на ВКС, II 4 т.о. е прието, че приложима по отношение на задължението за главница по договор за банков кредит е общата 5-годишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл.

111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски, като са изложени аргументи, че уговореното между страните връщане на предоставена по договор за кредит сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части на основание чл.