Решение № 334 от 28.04.2026, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 334 гр. Ш, **/**/**** г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Ш, X-И СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Жанет МАРЧЕВА при участието на секретаря А.СТ.Т като разгледа докладваното от Жанет МАРЧЕВА Гражданско дело № 2025363010**** по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от адв. Д. В. М. от АК-П със съдебен адрес гр.П, ул.“***********“ № 3Б, ет.2, ап.5, в качеството му на процесуален представител на Г. Г. Г. с ЕГН ********** с адрес гр.Ш, ул.“К***********“ № 3, бл.3, вх.3, ет.5, ап.66 срещу „*********“ АД с ЕИК ************ със седалище и адрес на управление гр.Ш, пл.“******“ № 13 Б, представлявано от С Н Т.

В исковата молба се твърди, че между страните по делото бил сключен Договор за кредит предоставен от разстояние с № ****** от **/**/****г., с който на ищцата бил предоставен кредит в размер на 200 лв., при лихвен процент от 36% и при годишен процент на разходите 42.58%. Общата сума за издължаване била 324.37 лв. В чл.29, ал.1 от договора било предвидено при непредставяне на обезпечение от страна на ищцата, да бъде начислена неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е представено обезпечение. Начислената в случая неустойка била в размер на 1118.27 лв., разпределена за погасяване на 24 вноски, добавена към дължимата вноска по кредита, като по този начин вноската била в размер на 60.11 лв., видно от погасителния план. Ищцата счита Договора за нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.19, ал.4 от ЗПК, като при условията на евентуалност се претендира нищожността на клаузата за неустойка на основание чл.26 от ЗЗД във връзка с чл.143 от ЗПК. Основанията за това били, че в договора е посочен приложимия лихвен процент, но не са посочени условията по прилагането му, а именно дали е фиксиран или променлив. Липсва отбелязване на дължимото договорно възнаграждение по договора и съотношението му с главницата, както и с неустойката. С това били нарушени правата на потребителя, за който било неясно дали посочения лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Също така погасителния план не отговарял на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, тъй като не били индивидуализирани отделните 1 вземания за главница, договорна лихва и такса гаранция по пера. В ГПР е следвало да се включат всички разходи по кредита, включително и неустойката, а в договора е посочено ГПР като абсолютна стойност. При включване на неустойката в ГПР, то разходите ще нараснат двойно и повече, като с това потребителят е въведен в заблуждение.

Задължителното включване на неустойката като разход по кредита произтичало и от легалното определение за „общ разход по кредита“ дадено в § 1, т.1 от ДР на ЗПК.

Нищожността на отделните части на договора в случая не биха могли да бъдат заместени по право, тъй като посочването на ГПР е въведено като изрично изискване по закон, като се цитира съдебна практика. Сочат се доводи за нищожност на чл.29, ал.1 от договора, а именно че същата накърнява добрите нрави и води до неравнопоставеност на страните, с което е неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗПК.

В заключение се иска прогласяване недействителността на Договора за потребителски кредит, а в условията на евентуалност на клаузата на чл.29, ал.1 от договора за кредит, както и присъждане на разноски.

Препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея били редовно връчени на ответника, като в законоустановения едномесечен срок е депозиран писмен отговор. В него се въвеждат твърдения за недопустимост на иска, поради липса на правен интерес от предявяването му, тъй като договорът поради изплащането на сумата по него не бил действащ и ищцата имала интерес от предявяване на осъдителен, но не и установителен иск.

В условията на евентуалност се посочва, че нищожността на клауза от договора не влече недействителност на целия договор. Посочва се, че сключването на договора било след предоставяне на детайлна преддоговорна информация за условията на кредита и ищцата дала съгласието си съгласно изискванията на ЗПФУР. Сключването било инициирано от ищцата с попълване на електронната заявка за отпускане на кредит от сайта на дружеството.

След подаването на заявката е изпратена необходимата преддоговорна информация, включваща СЕФ, като с натискане на бутона „Вземи парите“ ищецът е потвърдил искането си за теглене на кредит. След което му се предоставя проект на договор и ако е съгласен с него, потребителят го подписва и дава съгласието си със съдържанието на договора.

Относно неустойката се сочи, че не е включена в ГПР и не е следвало да се включи в него, тъй като това задължение възниквало след сключването на договора и се дължала само при неизпълнение. Настоящия казус не бил обсъждан и решаван от СЕС и съответно не следвало да се счита за подвеждаща търговска практика, като условието за предоставяне на обезпечението чрез поръчителство било напълно изпълнимо. Липсвала и неравноправност по ЗЗП, тъй като потребителят бил наясно с продукта (предвид няколкото кредити), както и с икономическите последици при неплащането му. В заключение се иска прекратяване на производството, а евентуално отхвърлянето на исковете.

В съдебно заседание за ищата не се явява представител, депозира се писмена молба за разглеждане на делото в отсъствието на адвоката и страната, като се взема становище по съществото на спора и по искането за разноски и присъждане на адвокатско възнаграждение.

За ответното дружество не се явява представител, като се депозира становище за 2 даване ход на делото в тяхно отсъствие и се поддържа писменият отговор, като се моли за отхвърляне на исковете, както и присъждане на разноски.

ШРС, след като взе предвид събраните по делото доказателства и становища на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

Страните по делото не спорят, а и от представените доказателства се установява, че между тях бил сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ****** от **/**/****г., с който ответникът предоставил на ищеца в качеството му на заемополучател сумата от 200 лева, за срок от 24 месеца, при фиксиран лихвен процент от 36% и ГПР – 42.58%. Общата сума за плащане от ищеца била в размер на 324.37 лева. В чл.1, ал.11 от договора е посочено, че същият е обезпечен чрез поръчител или банкова гаранция. В чл.19 от договора е предвидено обезпечението да бъде осигурено в тридневен срок от сключването му, като чл.29 от договора предвиждал, че при неизпълнение на това му задължение кредитополучателят дължал неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената сума по кредита за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. В чл.30 от договора е предвидено, че при неизпълнение на което и да е задължение по договора, включително и на плащане на дължимата сума, освен другите договорени неустойки, потребителят дължи неустойки в размер на 1% от размера на просрочената сума. В договора се съдържал и погасителен план, съгласно който вноската с включена в нея неустойка била в размер на 30.73 евро, а общата сума за връщане била в размер на 1442.47 лева (737.52 евро). По делото са представени Общи условия на заемодателя.

От така изложената фактическа обстановка, приложени доказателства и становища на страните, съдът прави следните правни изводи:

По допустимостта на исковете: Ответникът твърди, че липсва правен интерес от предявяване на исковете, тъй като договорът не бил действащ между страните, поради предсрочното му погасяване.

Съдът в доклада по делото е посочил, че възражението за недопустимост е неоснователно, предвид, че доказателства за погасяването на кредита липсват, а сочените такива от ответника не са приложени към отговора му. Дори обаче договора за кредит да е погасен изцяло, то възможността да се предяви иск за установяване нищожността на договора или клауза от него не е изключена от закона. За кредитополучателят винаги съществува интерес да предяви иск за прогласяване нищожността на договора, страна по който е същият, тъй като уважаването на такъв иск ще внесе правна сигурност в отношенията между страните и ще бъде избегнато бъдещо неоснователно разместване на имуществени блага или ще е предпоставка за връщане на платеното по нищожния договор.

Цитираното решение на СЕС по дело № 321/2022 от 23.11.2023г. следва да се тълкува в смисъл, че се държи сметка за принципа на ефективност, доколкото евентуалното прекратяване на производството поради недопустимост и осъждането на ищеца да заплати разноски и насочването му към по-ефективната правна защита (искът по чл.55 от ЗЗД) би 3 довело до затруднение на потребителя за получи гарантираната му с Директива 93/13/ЕО защита, да утежни положението му с разноски и правни усложнения, които да го разубедят да предяви правата си, черпени от цитираната Директива. Предвид това исковете са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

По основателността на иска с правно основание по чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.22, във вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК за нищожност на договора за кредит: Страните не спорят, че между ищцата и ответното дружество са възникнали облигационни отношения основани на сключения помежду им договор. В случая ищцата има качеството “потребител“ по смисъла на § 13, т.1 от Закона за потребителски кредит (ЗПК), тъй като сключения между страните договор за кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност от кредитополучателят – физическо лице и същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. При спор относно вземания, произтичащи от договор за кредит, съдът е длъжен служебно да изследва дали същият отговаря на изискванията ЗПК. В случая ищецът въвежда възражения за недействителност на договора за кредит, които съдът намира за основателни с оглед на неговото съдържание, като е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, който изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, като е налице и заобикаляне на чл.19, ал.4 от ЗПК. В конкретния случай ГПР по Договора за потребителски кредит и общата дължима сума по кредита не са коректно посочени, тъй като неустойката неправилно не е взета предвид при изчисляване на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т.1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Видно от чл.1, ал.11 от договора за кредит е предвидено предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя. Следователно неустойката се явява обезпечение по кредита и съответно разход, който е следвало да бъде включен, тъй като е бил задължително условие за сключването на договора. С това неустойката е пряко свързана с договора за кредит, като води реално до оскъпяването му в пъти – от 324.37 лв. на 1442.47 лв. Превишаването на ГПР (което в случая е драстично) води до нищожност на клаузата за ГПР на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделните части на договора не води до нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните норми на закона или когато може да се предположи, че сделката би могла да бъде сключена и без недействителните й части. В случая, не е налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза от процесния договор относно определянето на ГПР не може да бъде заместена по право от повелителните норми на закона, нито договорът за потребителски кредит би бил сключен, ако в него не е включена тази клауза, като се изхожда от възмездния характер на договора и от изрично изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за включването на клауза за ГПР. Ето защо, в случая не е приложима разпоредбата на чл. 26, 4 ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза от процесния договор обуславя недействителност на целия договор. В този смисъл е Определение № 50401 от 28.07.2023г. на ВКС по т.д. № 1124/2022г., II т.о. За пълнота следва да се посочи, че посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния размер, както е в случая, се явява и невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно цената, посочена в чл.6, § 1 от Директива 2005/29. В този смисъл е Решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10 на СЕС. В цитираното решение невярната информация е окачествена като „заблуждаваща“ търговска практика. Поради това съдът прави извод за нищожност на договора, съобразно чл.22 във вр. с чл.10, ал.1, т. 10 от ЗПК – поради липса на посочване на реалния ГПР по кредита, като искът за прогласяване нищожността му на това основание се явява основателен и следва да бъде уважен, без произнасяне на съда по отношение на другите релевирани твърдения.