Решение № 95 от 12.04.2022, Районен съд - Несебър

РЕШЕНИЕ

№ 95 гр. гр.Несебър, 12.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – НЕСЕБЪР, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Валери Вл. Събев при участието на секретаря Мая Р. Деянова като разгледа докладваното от Валери Вл. Събев Гражданско дело №

20222150100003 по описа за 2022 година

Предявен е иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД , а при условията на евентуалност: иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

Ищцата З.Ц.Ц.. е предявила срещу ответника „А.Ф.с“ ООД иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожност поради противоречие със законна на клаузите на чл. 20, чл. 21, ал.

4 и чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла карта“ от 20.01.2021г., а при условията на евентуалност - иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за прогласяване на нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла карта“ от 20.01.2021г. Ищцата сочи, че между страните по делото е сключен цитираният договор. Излага съображения за противоречие с добрите нрави на цитираните клаузи. Намира, че клаузата на чл. 20 от договора е нищожна поради неспазване на закона – чл. 19, ал. 4, чл. 21, ал. 1, чл. 33, ал. 1, чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Счита, че клаузата на чл. 21, ал. 4 от договора е нищожна поради неспазване на чл. 19, ал. 4, чл. 21, ал. 1, чл. 33, ал. 1 и чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Относно клаузата на чл. 21, ал. 5 от договора акцентира върху неспазване на чл. 10а, чл. 21, ал. 1, чл. 33, ал.

1 от ЗПК. Извършва анализ на цитираните норми от ЗПК и приложимостта им към настоящия случай. Излага, че клаузите противоречат и на чл. 143, т. 5 от ЗЗП. С тези доводи от съда се иска да уважи претенциите. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК от ответника „А.Ф.с“ ООД е подаден отговор, с който се твърди неоснователност на исковете. Развиват се подробни съображения в насока, че ЗПК не съдържа нито забрана, нито ограничения да се уговоря задължение за предоставяне на обезпечение. Сочи се, че неустойката не е прекомерна и не противоречи на принципа на справедливостта. Излагат се подробни съображения за спазване на добрите нрави. Прави се извод, че неустойката не е уговорена в отклонение от функциите й. Сочи се, че разпоредбите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК са неприложими към настоящия случай. Излага се, че неустойката не е предвидена от законодателя 1 като елемент от ГПР. Развиват се подробни доводи за спазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Оспорва се твърдението, че неустойката е добавък към договорната лихва. Излагат се доводи в тази насока. Обръща се внимание, че липсва неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП. От съда се иска да отхвърли предявените искове. Претендират се разноски. Отправя се възражение за прекомерност на разноските на другата страна.

Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД :

В доказателствена тежест на ищцата е да докаже, че посочената сделка - Договор за кредит „Бяла карта“ от 20.01.2021г., е сключена, както и твърденията си, че клаузите на чл. 20, чл. 21, ал.

4 и чл. 21, ал. 5 от договора противоречат на закона.

С изготвения по делото проект за доклад (обективиран в Определение № 213 от 18.02.2022г.), обявен впоследствие за окончателен, съдът е отделил като безспорно между страните по делото, че между тях е налице облигационна връзка - Договор за кредит „Бяла карта“ от 20.01.2021г. Този факт се потвърждава и от приложения към исковата молба договор (на л. 5 – л.

11 от делото).

В случая се оспорват три конкретни клаузи от този договор – чл. 20, чл. 21, ал. 4 и ал. 5, които според ищцата противоречат на закона и на добрите нрави. Както е посочено с обявения за окончателен доклад на първо място следва да се разгледа съответствието на тези клаузи със закона.

Клаузата на чл. 20 от Договора е в следния смисъл: „В случай, че Кредитополучателят не предостави обезпечението в посочения срок по чл. 15 от настоящия договор, последният дължи на Кредитодателя неустойка в размер на 10 % (десет процента) от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец. Неустойката се начислява на шесто число всеки месец до момента на предоставянето на изисканото обезпечение.“ От своя страна разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от Договора предвижда задължение на кредитополучателя в срок до пет дни, считано от датата на активиране на предоставения платежен инструмент по чл. 4, ал. 2, да предостави едно от следните обезпечения: банкова гаранция или едно физическо лице – поръчител, отговарящо на определени условия.

На първо място следва да се посочи, че не се установява тази клауза да противоречи на чл.

21, ал. 1 (всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна), чл. 33, ал. 1 (п ри забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата), чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин). Принципно уговорката на клауза за неустойка е допустима и сама по себе си такава клауза не заобикаля ЗПК, а конкретната клауза не е свързана с изпадане на кредитополучателя в забава, поради което чл. 33, ал. 1 от ЗПК е неприложим. Наред с това – допустимо е да се уговори неустойка за неизпълнение по договора и начисляването й зависи единствено от изпълнението на определени задължения, поради което възникването на вземането за неустойка не е задължително 2 условие към момента на сключване на договора и в тази връзка липсва нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Друг е въпросът дали подобна клауза съответства на присъщите функции на неустойката, но този въпрос има отношение към приложението на „добрите нрави“ и ще бъде разгледан във връзка с иска по чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Т.е. сама по себе си клаузата на чл. 20 от Договора не противоречи на закона, поради което този иск следва да бъде отхвърлен и да бъде разгледан евентуалният такъв – за противоречие с добрите нрави.

В клаузата на чл. 21, ал. 4 от Договора е предвидено следното: „При забава за плащане текущото задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1, Кредитополучателят дължи на Кредитодателя разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 лева за всеки ден, до заплащане на съответното текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1. В случай, че Кредитополучателят заплати 15 % от кредитния лимит, съгласно чл. 12, ал. 1, същият не дължи разходите за действия по събиране на задълженията по настоящата алинея.“ Макар да са наименовани „разходи” тези клаузи имат неустоечен характер, като на практика с тези клаузи се начисляват допълнителни задължения за потребителя в случай на забава. Този извод произтича и от систематичното им място – в раздел VII от договора – „Отговорност за неизпълнение.

Договорна лихва и санкции за неизпълнение на задължения по договора”. Възлагането в тежест на потребителя на допълнителна такса за управление на кредита в случай на забава, за която по правило потребителят дължи обезщетение в размер на лихвата за забава, противоречи на разпоредбите на чл. 10, ал. 2 ЗПК и чл. 33, ал. 1 ЗПК. В такава насока е практиката на върховната инстанция – Решение № 345 от 09.01.2019г. по т.д. № 1768/2018г. по описа на II търг. отделение на ВКС, а така също и на Окръжен съд Бургас – Определение № 526 от 21.03.2019г. по в.ч.гр.д. № 298/2019г. Следва да се обърне внимание и на практиката на Съда на Европейския съюз - Решение на Съда (четвърти състав) 16 юли 2020 година по съединени дела C‑224/19 и C‑259/19, според което член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клауза в договор за кредит, сключен между потребител и финансова институция, която възлага на потребителя заплащане на комисиона за обработка, може да създаде в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните в противоречие с изискването за добросъвестност, ако финансовата институция не докаже, че тази комисиона съответства на действително предоставени услуги и направени разходи, като това следва да се провери от запитващата юрисдикция. В случая става въпрос за клауза в договор, която изначално предвижда такава такса, без я обвързва с действително направени разходи. Т.е. клаузата е в противоречие и с член 3, параграф 1 от Директива 93/13. Налага се извод, че поради противоречие със законови клаузи, вкл. и от правото на Европейския съюз, клаузата на чл. 21, ал.

4 от Договора следва да бъде обявена за нищожна и спрямо нея предявеният иск е изцяло основателен.

В клаузата на чл. 21, ал. 5 от Договора е предвидено следното: „След настъпване на предсрочна изискуемост, Кредитополучателят дължи еднократно заплащането на такса в размер на 120 лв., включваща разходите на Кредитодателя за дейността на лице/служител, което осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението на Кредитополучателя“. По отношение на тази клауза в пълна степен важи изложеното по-горе, че е в противоречие с член 3, параграф 1 от Директива 93/13, а така също и с чл. 10, ал. 2 ЗПК и чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като предвижда допълнително обезщетение за забава, извън лихвата за забава. В допълнение следва да се обърне внимание, че подобни клаузи се приемат за нищожни и в практиката на ВКС – Решение № 60071 от 30.07.2021г. по т.д. № 1453/2020г. по описа на I търг.

3 отделение на ВКС, според което самата предсрочна изискуемост и прекратяването на облигационната връзка поради обявяването й е своеобразна санкция по отношение на виновното поведение на длъжника – той губи преимуществото на срока и възможността да погасява дълга си на вноски, поради което начисляването и на допълнителни суми в такава ситуация, противоречи на закона. Ето защо клаузата на чл. 21, ал. 5 от Договора също следва да бъде обявена за нищожна – поради противоречие със закона.

По предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД :

В доказателствена тежест на ищеца е да докаже, че посочената сделка - Договор за кредит „Бяла карта“ от 20.01.2021г., е сключена, както и твърденията си, че клаузите на чл. 20, чл. 21, ал.

4 и чл. 21, ал. 5 от договора са в противоречие с добрите нрави.

С оглед основателността на иска по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД относно клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от Договора, то не се е сбъднало условието искът по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД да бъде разглеждан по отношение на тези клаузи.

Искът следва да се разгледа единствено по отношение на клаузата на чл. 20 от Договора за кредит. С чл. 20 от Договора неустойката е уговорена за компенсирането на евентуална неплатежоспособност на кредитополучателя (бъдещо несигурно събитие). На практика с тази неустойка не се обезпечава вземане на кредитора и по-специално вредите от неизпълнението, каквато е основната функция на неустойката (арг. от чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). В т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС е предвидено, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочено е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.