Определение № 472 от 24.07.2025, Окръжен съд - Монтана

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 472 гр. Монтана, 24.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА, ПЪРВИ ВЪЗЗИВННОГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Аделина Троева

Членове:

Елизабета Кралева

Александра Нанова като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно частно гражданско дело № 20251600500314 по описа за 2025 година Производството е въззивно и е по реда на чл. 278, във връзка с чл. 248 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).

Образувано е въз основа на частна жалба подадена от „А.” АД, ЕИК ***, действащо чрез процесуалния си представител юрисконсулт Г. Б., срещу Определение № 536 от 11.04.2025 г. постановено по гр. д. № 523/2024 г., по описа на Районен съд-гр. Лом, 6 -и състав, в частта касаеща изменение на постановените по същото дело разноски с Решение № 68 от 26.02.2025 г. за адвокатско възнаграждение определено по чл. 38, ал. 2 от ЗА.

В обстоятелствената част на частната жалба се посочва, че определението на районния съд е неправилно. Изразява се несъгласие с определения от съда размер на дължимо адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на другата страна. Настоява се, че той не е съобразен с фактическата и правна сложност на делото и с положения от адвоката труд. Насочва вниманието към това, че в случая защитата е била осъществявана по реда на 38, ал. 2 от ЗА, а предвид Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на Съда на Европейския съюз, съдът разполагал с възможност да определи и по-нисък размер от минимално предвидения в наредбата, към която препраща тази разпоредба. Именно такава преценка се счита, че следвало да направи съдът, а не да се съобрази с минимално заложените в нея размери. Цитират се части от решението на СЕС, в подкрепа 1 на така застъпената теза. От неговото съдържание се обосновава и че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но не са обвързващи за съда. Затова се смята, че определеният от съда размер е несправедлив, прекомерен и непропорционален. Направена е съпоставка на размерите за този вид правна работа предвидени в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа и в Наредба за заплащането на правната помощ, като се иска окръжният съд да определи дължимият размер на адвокатско възнаграждение според последната. Въз основа на изложеното от жалбоподателя се прави искане съдът да отмени определението и да бъде постановено жалбоподателят да заплати на процесуалния представител на длъжника разноски за адвокатско възнаграждение в по-нисък размер.

В едноседмичния срок по чл. 276, ал. 1 от ГПК другата страна С. Ц. В., действаща чрез процесуалния си представител адвокат В. В., е подала писмен отговор на частната жалба. Последната се намира за неоснователна, а определението за правилно. По същество се счита, че определеният размер на адвокатско възнаграждение не е прекомерен и несправедлив. Споделя се, че след постановяване на цитираното решение на СЕС съдът действително не е обвързан от посочените в наредбата размери, но въпреки това тя продължавала да бъде ориентир. Според изброените за приложими критерии посочени от другата страна изрично се изтъква, че правната и фактическа сложност на исковото производство не е ниска, защото в него са събирани писмени доказателства, назначена е съдебно-счетоводна експертиза, проведени са две открити съдебни заседания, изготвяни са различни молби.

Правни и процесуални действия са предприети и в предхождащото го заповедно производство чрез извършване на справки и подаване на възражение срещу издадената заповед за изпълнение, за което адвокатско възнаграждение не е претендирано. По тези съображения моли определението да бъде потвърдено.

Настоящият въззивен състав намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена по пощата на 07.05.2025 г. (видно от положеното датно клейно върху приложения по делото на л. 8 пощенски плик), т. е. в законоустановения по чл. 248, ал. 3 от ГПК двуседмичен срок за обжалване (започнал да тече от 30.04.2025 г. видно от разписка намираща се на гърба на 2 л. 184 от първоинстанционното дело), от процесуално легитимирана странаищец в исковото производство, чрез надлежно упълномощен процесуален представител (л. 7 от делото), при наличие на правен интерес обусловен от неблагоприятния за нея краен резултат, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата е редовна и отговаря на изискванията на закона за форма и съдържание съгласно чл. 275, ал. 2, във връзка с чл. 260 и чл. 261 от ГПК.

Разгледана по същество въззивният съд намира частната жалба за основателна, но по различни от изложените в нея съображения.

Окръжен съд-гр. Монтана, след подробно запознаване с цялото първоинстанционно исково производство, предприетите от страните процесуални действия, постановения от съда обжалван процесуален акт и изложеното в частната жалба и отговора, при съобразяване на разпоредбите на закона, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Исковото производство пред районния съд е образувано въз основа на искова молба, и последващо я уточнение, подадена от „А.“ АД, в качеството му на ищец, срещу С. Ц. В., в качеството й на ответник, след като в предхождащото го заповедно производство, в законоустановения срок, длъжницата е подала възражение. С нея при условията на обективно кумулативно съединяване са предявени три положителни установителни иска по чл. 124, ал. 1, предл. 2, във връзка с чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК за съществуване на всяко от трите вземания по издадената заповед за изпълнение. Иска се признаване за установено на съществуване на вземания за главница в размер на 2457,86 лв., за договорна лихва за периода от 12.03.2020 г. до 22.04.2021 г. в размер на 606,73 лв. и мораторна лихва за периода от 23.04.2021 г. до 24.11.2023 г. в размер на 872,18 лв. произтичащи от договор за кредит. И двете страни претендират за присъждане на разноски.

Районният съд е разгледал така предявените искове и е решил спора, като видно от диспозитива на решението, е признал за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 2331,73 лв., главница, ведно със законната лихва от 01.12.2023 г., като е отхвърлил иска над този размер до претендирания такъв от 2457,86 лв. и е признал за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 659,08 лв., мораторна лихва върху нея за периода от 23.04.2021 г. до 24.11.2023 г., като е отхвърлил иска над този размер до претендирания такъв 3 от 872,18 лв. Изцяло е отхвърлил и иска за сумата от 606,73 лв., договорна лихва за периода от 12.03.2020 г. до 22.04.2021 г. Произнесъл се е и по отговорността за разноските, като след служебна съдебна компенсация ищецът е осъден да заплати такива на ответницата.

В срока за въззивно обжалване на решението ищецът е подал молба за изменение на постановения краен съдебен акт в частта за разноските. В нея се маркират няколко недостатъка на акта в тази му част. На първо място, се сочи, че без да е искана от страните съдебна компенсация е недопустима. На второ място, се изтъква, че адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА се постановява да бъде заплатено на адвоката, а не както в случая на страната, която е представлявал. На трето място, се твърди, че определеният размер от 640,95 лв. за такова възнаграждение е прекомерно. За първи път се позовава на решение на СЕС от началото на 2024 г. по дело С-438/2022 г. и се настоява размерът му да бъде определен по НЗПП. Ответницата е подала отговор, в който моли молбата да бъде оставена без уважение.

С обжалваното определение съдът е изменил решението в частта за разноските. Разпределил е такива на всяка една от страните, съобразно уважената, респ. отхвърлената част от исковете, в това число и определеното адвокатско възнаграждение за представителя на ответницата по чл. 38 от ЗА в размер на 640,95 лв. съобразно отхвърлената част от исковата претенция.

След хронологично проследяване на исканията на ищеца, през цялото първоинстанционно производство, във връзка с разноските направени от ответната страна за адвокат, въззивният съд установява следното:

О щ е в исковата молба, в отделен абзац от нея, се съдържа възражение за прекомерност (л. 6 от първоинстанционното дело). То е направено от ищеца под условие, в случай, че ответницата претендира разноски в размер по-висок от законоустановения минимален. Изрично се прави искане за съответното им редуциране до този минимум.

Последвала е размяна на книжа, в резултат на която ответницата, чрез адвокат, е подала отговор на исковата молба. В него изрично е направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА. Към него е приложен и договор за правна защита и съдействие от 30.07.2024 г., в който е записано, че адвокатската помощ и съдействие се предоставят безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА, а адвокатското 4 възнаграждение дължимо за първоинстанционното производство е в размер на 693,68 лв. В изготвения проект на доклад , районният съд, след като е резюмирал изложеното в исковата молба и в отговора й, коректно е отразил и претенциите на всяка от страните за разноски, включително тези на ответницата за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА (л.

62 от първоинстанционното дело). Накрая в него изрично е указано препис от отговора на исковата молба и определението по чл. 140 от ГПК с инкорпорирания в него доклад, да бъдат изпратени за сведение на ищеца.

Преди провеждане на първото открито по делото съдебно заседание, ищецът е подал молба по хода на делото, в която взема становище по изготвения отговор на исковата молба. Последното означава, че същият е запознат с цялото негово съдържание, включително с искането за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА. Независимо от това, в тази молба ищецът е посочил още, в случай, че ответникът претендира адвокатско възнаграждение в по-голям размер от предвидения с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, прави възражение за прекомерност и моли то да бъде намалено до минимума съгласно наредбата (л. 79, 80 от първоинстанционното дело). Молба по хода на делото е подадена и от ответника, в която е преповторено искането за присъждане на адвокатско възнаграждение поради предоставяне на защита по реда на чл. 38 от ЗА в размер на 693,69 лв., към която е приложен и списък на разноските, в който тази сума фигурира. Делото е отложено за друга дата, като видно от протокола, съдът изрично е посочил препис от него да бъде изпратен на имейл на ищеца. Това е позволила на ищеца да узнае, че в това заседание е докладвана молбата на ответника, към която е приложен списък с разноски.

Преди провеждане на следващото открито съдебно заседание както ищецът, така и ответницата, отново са представили писмени молби по хода на делото. В тази на ищеца, след като той вече е запознат, че другата страна претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА, в размер на 693,69 лв., който е минималният по наредба, отново е посочил, че в случай, че ответникът претендира адвокатско възнаграждение в поголям размер от предвидения по наредба, прави възражение за прекомерност и моли то да бъде намалено до минимума съгласно нея (л.

118 от първоинстанционното дело).

5

В обжалвания акт съдът е изложил мотиви, че наредбата служи за общ ориентир, а съобразно конкретните обстоятелства за броя на проведените открити съдебни заседания, фактическата и правната сложност, множеството обективно кумулативно съединени искове, продължава да счита определеното в минимален размер в решението адвокатско възнаграждение от 696,68 лв. за справедливо. Този размер е послужил съдът да изчисли размер на адвокатско възнаграждение от 640,95 лв. считайки, че той съразмерно отговаря на отхвърлената част от исковете.

Срокът за предявяване на искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК е до приключване на устните състезания в съответната инстанция, в който срок по принцип се правят всички искания, свързани с разноски (Определение № 17 от 15.02.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 3335/2020 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС).