Решение № 6502 от 26.04.2023, Софийски районен съд
- Съд
- Софийски районен съд
- Дело
- Гражданско дело 60075/2021
- Вид
- Решение № 6502
- Подписан
- 26.04.2023
- Състав
- ЛИЛИЯ ИВАНОВА МИТЕВА
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 10, ал. 3 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 2 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл.2, ал.1, т.3 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл.4 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 8 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 130, ал. 1 · Наказателен кодекс
- чл. 130, ал. 2 · Наказателен кодекс
- чл. 131, ал.1, т. 4 · Наказателен кодекс
- чл. 131, ал. 2, т. 3 · Наказателен кодекс
- чл. 131, ал. 2, т. 4 · Наказателен кодекс
- чл. 93, т. 7 · Наказателен кодекс
РЕШЕНИЕ
№ 6502 гр. С, 26.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА при участието на секретаря ДТ като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело № 20211110160075 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по предявени от В. Т. С., ЕГН ********** осъдителни искове с правна квалификация чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ срещу ПРБ за сумата 20000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени поради обвинение за престъпление по чл.
131, ал. 2, т. 3, пр. 2, вр. с чл. 130, ал. 1 НК, по което е бил оправдан с присъда по НОХД № 23613/2012 г. по описа на СРС, НО, 107 състав, потвърдена с Решение от 20.10.2016 г., постановено по ВНОХД № 3004/2016 г. по описа на СГС, НО, VII-ми въззивен състав ведно със законната лихва върху тази сума от 20.10.2016 г., до окончателното плащане, както и сума в размер на 3700 лв. - обезщетение за претърпени имуществени вреди за заплатен в наказателното производство адвокатски хонорар, ведно със законната лихва върху тази сума от 20.10.2016 г., до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че на 16.09.2012 г. срещу него била образувана полицейска преписка БПП № 1772/2012 г. по описа на 04 РУП – СДВР и пр.пр. № 31097/2012 г. по описа на СРП за престъпление с правна квалификация чл. 131, ал. 2, т. 3, пр. 2, вр. с чл. 130, ал. 1 НК, като му била взета мярка за неотклонение „подписка“. Посочва, че на 20.12.2012 г. в Софийски районен съд бил внесен обвинителен акт и образувано НОХД № 23613/2012 г. по описа на СРС, НО, 107 състав, по което в качеството на граждански ищец бил конституиран ГНД – служител на 04 РУП, който предявил граждански иск за присъждане на сума в размер от 10 000 лв. за претърпени вреди, вследствие нанесена лека телесна повреда. Сочи, че с присъда от 29.05.2014 г. е оправдан за извършването на посоченото деяние, като със същия акт на съда е отхвърлен и предявеният граждански иск. Твърди, че прокурорът от СРП внесъл протест срещу постановената от първата инстанция оправдателна присъда, в 1 резултат от което било образувано ВНОХД № 3004/2016 г. по описа на СГС, НО, VII-ми въззивен състав, което завършило с Решение от 20.10.2016 г., потвърждаващо оправдателната присъда на СРС. Поддържа, че е търпял вреди от момента на образуване на процесното досъдебно производство на 16.09.2012 г. до постановяване на окончателното съдебно решение от СГС на 20.10.2016 г., за период от около четири години. Посочва, че през това време се наложило да ходи на разпити, да присъства в съдебни заседания, да провежда консултации с адвокати, което заедно с действията и бездействията на държавното обвинение го сринали ментално, екзистенциално и финансово, загубил мотивация за работа, както и вяра в доблестта и честността на органите на МВР и доверие в правилното функциониране на ПРБ. Излага подробни твърдения за поддържане на обвинение срещу него за период от четири години, въпреки наличието на доказателства за укриване или изчезване на доказателствен материал по наказателното производство. Сочи, че се почувствал толкова застрашен и стресиран, че се преместил да живее извън гр. С, на 15 км от града, трудно приемал факта, че е обвинен в извършването на престъпление, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от една до пет години. Твърди, че не той е нанесъл увреда на твърдяното за пострадало лице, представляваща лека телесна повреда, а обратното – на ищеца бил нанесен удар от ГНД, поради което счита, че е бил обвинен неправомерно. Поддържа, че ответникът не е оттеглил повдигнатото обвинение, въпреки множеството от доказателства, доказващи невинността на ищеца, като дори се допуснало изчезването на материали от досъдебното производство. Твърди, че е направил разноски за заплащане на адвокатски възнаграждения в размер на 3700 лв. Моли за уважаване на исковете.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника, с който предявените искове се оспорват като неоснователни и недоказани. Релевира възражение за погасяване по давност на претенцията за присъждане на законна лихва. Оспорва твърдяните неимуществени вреди да са пряка и непосредствена последица от поведението на ответника, което не било противоправно. Поддържа, че отговорността за изчезнали документи от досъдебното производство в съдебната фаза на процеса се носи от трето за производството лице, а вписването на получените сигнали от тел. 112 е част от задълженията на оперативния дежурен в РУ на МВР. Оспорва предявения размер на претенцията за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като твърди, че същата е прекомерна.
Посочва, че образуваното срещу ищеца наказателно производство е по обвинение в извършването на престъпление, което не е тежко по смисъла на НК, спрямо него е взета найлеката мярка за неотклонение, която не е нарушила обичайния му начин на живот. Счита, че досъдебното производство е приключило в разумен срок от три месеца и четири дни, а за продължителността на съдебната фаза не можела да бъде ангажирана отговорността на ответника. Поддържа, че не се установява в хода на наказателното производство да са извършвани интензивни процесуални действия с участието на ищеца, предвид което да са му били причинени притеснения и неудобства, свързани с многократно призоваване и явяване пред разследващите органи. Оспорва по размер и претенцията за присъждане на обезщетение за претърпените имуществени вреди, като твърди, че същите са недоказани и 2 прекомерно завишени. Моли за отхвърляне на исковете.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства приема от фактическа и правна страна: следното:
Предявените искове са с правна квалификация чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетения за претърпени неимуществени и неимуществени вреди вследствие на обвинение, по което ищецът е оправдан. Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, Пта или съда вследствие обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление. Отговорността на държавата има обективен характер и се реализира чрез заплащане на обезщетение, което съгласно чл.4 от ЗОДОВ се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Доказването на вредите и на причинно-следствената връзка между тях и незаконното обвинение, е изцяло в тежест на ищеца, сезирал гражданския съд с иск за заплащане на обезщетение по реда на този закон.
В случая между страните не се спори и се установява от постъпилото НОХД №23613/2012 г. на СРС и приложено към него ДП№ 1772/2012 г., по описа на 04 РУП – СДВР, пр.пр. № 31097/2012 г, че на 16.09.2012 г. срещу ищеца е започнало бързо производство и е привлечен като обвиняем за извършването на 16.09.2012 г. на престъпление по чл. 131, ал. 2, т. 3 вр. чл.130, ал. 1 НК, наложена му била мярка за неотклонение „подписка“ и бил разпитан като обвиняем. На 27.12.2012 г. в Софийски районен съд бил внесен обвинителен акт, по който е образуваното НОХД № 23613/2012 г. по описа на СРС, НО, 107 състав, по което от 16.04.2013 г. /първото о.с.з/ до 29.05.2014 г.
/последното о.с.з/ били проведени 7 открити съдебни заседания, като на 29.05.2014 г. била постановена присъда, с която ищецът бил признат за невиновен в това, на 16.09.2012 г. около 01.00 часа в гр. С в подлеза на НДК пред „С лайф клуб“ да е нанесъл удар с юмрук в областта на главата на ГНД, в резултат на което му причинил лека телесна повреда – болка и страдание в резултат на травматично увреждане – болезнен оток и зачервяване в областта на лявата скула, буза и слепоочие като лице от състава на МВР при изпълнение на службата му и го оправдал по повдигнатото обвинение. По протест било образувано ВНОХД № 3004/2016г. по описа на СГС, НО, VII-ви въззивен състав, по което било проведено едно открито съдебно заседание на 30.09.2016 г. и постановено решение от 20.10.2016 г., с което била потвърдена присъдата на СРС за признаване за невиновен и и оправдан ищеца в това да е извършил престъпление по чл. 131, ал.1, т. 4 вр. чл. 130, ал. 1 НК.
Следователно е налице посочената в чл. 2, ал.1, т.3, предл. 1 от ЗОДОВ хипотеза – повдигнато срещу ищеца обвинение в извършване на престъпление, по което е бил оправдан с влязла в сила присъда и Държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от това незаконно обвинение.
Възраженията на ищеца за извършено спрямо него престъпление, както и за укриване или изчезване на доказателствен материал по наказателното производство съдът 3 намира, че не подлежат на преценка в настоящото производство и не са релевантни за отговорността на Държавата, тъй като причините за неоснователността на повдигнатото обвинение и мотивите за оправдаването му не подлежат на изследване и не са елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетяване причинените вреди.
По претенцията за обезщетение за неимуществени вреди
Обезщетението за претърпените неимуществени вреди, за които държавата и общините носят отговорност по реда на ЗОДОВ, се определя съгласно чл. 52 ЗЗД по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на закона не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на дължимото обезщетение – тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания /в този смисъл – постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 223 от 04.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 295/2010г., ІV г.о./.
При съобразяване на горното съдът в случая отчита, че периодът от привличане на ищеца като обвиняем /16.09.2012 г./ до влизане в сила на оправдателната присъда /20.10.2016 г / е 4 години, 1 месец и 4 дни. Видно от изисканото наказателно производство ищецът се е явявал за извършване на действията по досъдебното производство като обвиняем 5 пъти в периода от 16.09.2012 г. до 11.12.2012 г., а впоследствие и в хода на съдебната фаза на наказателния процес в общо 7 заседания пред СРС и едно заседание пред СГС се явявал лично, дал е обяснения в качеството си на подсъдим и с цялостното си поведение не е станал причина за неоснователно забавяне на производството срещу него, което е приключило в разумен срок.
За определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съдът съобразява освен периода от време, през който спрямо ищеца реално са били предприети действия по наказателно преследване, така и характера на престъплението, за което му е било повдигнато обвинение. В случая с обвинителния акт е ищецът е бил обвинен в извършване на лека телесна повреда на лице от състава на МВР при изпълнение на работата му, като деянието е квалифицирано като престъпление по чл. 131, ал. 2, т. 3 вр. чл. 130, ал. 1 НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от една до пет години. В хода на съдебните прения пред първа инстанция поддържаното от Пта обвинение е за престъпление по чл. 131, ал. 2, т. 4 вр. чл. 130, ал. 2 НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода до три години и именно по това обвинение е оправдан. Следователно в случая обвинението не е за извършване на тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК.
Съдът отчита и че към момента на привличане на ищеца като обвиняем и в хода на проведеното срещу него наказателно производство, видно от справките за съдимост, същият 4 е бил неосъждан.
Разпечатката съдържа 21 от 49 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7df03a37-683b-42cd-ad3c-635f34c70dc4