Решение № 699 от 20.11.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 699 гр. София, 20.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева при участието на секретаря Райна Г. Стоименова като разгледа докладваното от Велислав Павков Касационно гражданско дело № 20258002100960 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Районен съд – Тутракан против решение № 16/04.02.2025 г., постановено по гр.д.№ 469/2024 г. от ІІ-ри въззивен състав на Окръжен съд – Разград.

Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор, като в открито съдебно заседание не изпраща представител.

Касационното обжалване е допуснато с определение

№2914/06.06.2025 г..

Правен въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване е, когато определеното от ВСС възнаграждение за съответната съдийска длъжност по чл.218, ал.3 ЗСВ е по-ниско от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт, дължи ли съдът – работодател на съдията, който заема тази длъжност, минималното възнаграждение по чл.218, ал.2 ЗСВ или определеното такова по чл.218, ал.3 ЗСВ. Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

1

По отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване, ВКС приема следното:

Разпоредбата на чл. 218, ал. 2 ЗСВ регламентира определянето на размера на основното, месечно възнаграждение за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност и на най-високите по чл. 218, ал. 1 ЗСВ. Тази разпоредба ограничава ВСС като орган, администриращ съдебната власт, от оперативна самостоятелност за избор на други, различни правила критерии и методология, за определяне на размера на възнаграждението за тези длъжности. Ръководещият съдебната власт орган не разполага с възможност да вземе решение за определяне на възнаграждението за длъжността "младши съдия" под предвидения в ЗСВ минимален размер като в началото на съответната календарна година да определи основно възнаграждение за длъжността "младши съдия" в противоречие на нормата на чл. 218, ал. 2 ЗСВ. По различен начин е регламентирано определянето на заплатите за останалите длъжности в органите на съдебната власт. Съгласно разпоредбата на чл.218, ал.3 ЗСВ, възнагражденията за останалите длъжности в органите на съдебната власт се определят от Пленума на Висшия съдебен съвет. Ръководителят на съответния орган в съдебната власт /прокуратура, съд или следствен орган/ не разполага с правомощия да определи и изплати трудово възнаграждение на магистрат, различно от определеното въз основа на решение на Пленума на ВСС, по реда на чл.218, ал.3 ЗСВ, като се позове на обстоятелството, че определеното възнаграждение е в по-нисък размер от предвиденото за най-ниската магистратска длъжност. За длъжностите, извън най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност, в разпоредбите на ЗСВ не е предвидено да се определят въз основа на средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт.

По касационната жалба, ВКС приема следното:

Б езспорно е, че ищецът през процесния период е заемал длъжността „съдия в районен съд“, но е получавал по – ниско възнаграждение от предвиденото в закона за най – ниската съдийска длъжност – „младши съдия“, на основание Taблицa № 1 нa BCC съгласно чл. 218, ал. 3 от ЗСВ, където е посочено, че възнагражденията за длъжностите в органите на съдебната власт, без тези на председатели на ВКС, ВАС, главен прокурор и 2 директор на НСС, както и на най – ниските съдийски, прокурорски и следователски длъжности се определят от Пленума на ВСС. В този смисъл са счетени за неоснователни доводите на ответника по делото, че неправилно първоинстанционният съд е обвързал разпоредбата на чл. 218, ал. 3 от ЗСВ с тази на чл. 218, ал. 2 от ЗСВ. Прието е, че определеното в разпоредбата на чл.

218, ал. 2 от ЗСВ минимално възнаграждение се явява гарантиран от закона минимум за всички магистрати, който им се дължи по силата на закона и без ничия санкция.

Тези изводи на съда са неправилни и необосновани. Действително, житейски е необосновано възнаграждението за най-ниската съдийска длъжност – тази на „младши съдия“, да е в по-висок размер от тази на съдия в районен съд, но тези житейски изводи не кореспондират със законовата регламентация на определянето на трудовите възнаграждения в чл.218, ал.3 ЗСВ. Присъждането на трудово възнаграждение, в противоречие с разпоредбите на ЗСВ е недопустимо, като е отделен въпросът за това, дали са понесени вреди от бездействие или действие на административен орган на съдебната власт. Претенцията за неизплатено трудово възнаграждение е неоснователна, доколкото при изплащането на същото административният ръководител на районния съд е спазил изискванията на закона и е изплатил трудово възнаграждение, определено по предвидения в разпоредбата на чл.218, ал.3 ЗСВ ред – от Пленума на ВСС.

Предвид изложеното, решението на съда в обжалваната част е неправилно и следва да се отмени, като доколкото не се налага извършването на нови процесуални действия, следва да се постанови решение по съществото на спора, като се отхвърлят обективно съединените искове с правно основание чл.218 КТ и чл.86 ЗЗД, като неоснователни.

Водим от горното, състав на ВКС

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 16/04.02.2025 г., постановено по гр.д.№ 469/2024 г. от ІІ-ри въззивен състав на Окръжен съд – Разград в обжалваната част, с която в полза на О. К. М. е присъдена сумата 10 630,51 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение, както и на основание чл.86 ЗЗД сумата 3

1 490, 13 лева, представляваща лихва за забава върху трудовото възнаграждение, като вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявените от О. К. М. обективно съединени искове с правно основание чл.128 КТ против Районен съд – Тутракан за сумата 10 630,51 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение, както и на основание чл.86 ЗЗД сумата 1 490, 13 лева, представляваща лихва за забава върху трудовото възнаграждение, като неоснователни.

В останалата част решението е влязло в сила, като необжалвано от страните.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4