Решение № 836 от 24.09.2026, Районен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 836 гр. Сливен, 24.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, XI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ива Ил. Стойчева Коджабашева при участието на секретаря Андреана Ст. Станчева като разгледа докладваното от Ива Ил. Стойчева Коджабашева Гражданско дело № 20262230101962 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на Т. Г. М. от гр. Сливен срещу „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, с която е предявен иск за прогласяване на сключения между страните Договор за потребителски кредит за нищожен, поради противоречие на закона.

Ищцата твърди, че на 02.06.2016 г. сключила с ответника Договор за потребителски кредит № 7000134914, по силата на който усвоила главница в размер на 3000,00 лв. Общият размер на предвидената застрахователна премия възлизал на 374,40 лв., при фиксиран ГЛП от 30,48 % и ГПР от 48,38 %. За вземанията на банката по договора била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 6693/2018 г. по описа на СлРС, но в производството не били изследвани неравноправни клаузи в договора, поради което ищцата намира предявеният иск за допустим съгласно практиката на СЕС и ВКС на РБ. Ищцата твърди, че договорът за потребителски кредит е нищожен, поради противоречие с императивни норми на закона, тъй като е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. т. 10 ЗПК. ГПР по кредита е посочен грешно, без в него да е включена дължимата застраховка, като е посочен ГПР в по-нисък размер от действителния и липсва яснота относно начина, по който е формиран. Наред с това, неправилно е посочен общият размер на кредита, като в него са включени разходи по кредита, които на практика не се изплащат на 1 потребителя. На изложените основания ищцата моли да бъде прогласена нищожността на договора за потребителски кредит, поради противоречието му на закона и моли за присъждане на направените по делото разноски.

Ответното дружество не е подало отговор на исковата молба в срок.

В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява лично и не изпраща представител. Депозирала е чрез своя пълномощник - адвокат Молба, с която поддържа предявения иск и моли съда да го уважи и да присъди направените по делото разноски.

Ответното дружество, редовно призовано, не изпраща представител.

Депозирало е Молба, с която изразява становище за недопустимост на иска и неговата неоснователност. Претендира присъждане на разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищцата.

От събраните по делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят, а се установява и от писмените доказателства по делото, че между ответника „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и ищцата Т. Г. М. е сключен Договор за потребителски кредит № 7000134914 от 02.06.2016 г., по силата на който кредитополучателката е усвоила сума в размер на 3000,00 лева.

В чл. 7.1 от Договора е посочен размер на застрахователна премия от 374,40 лв., като общият размер на кредита възлиза на 3779,33 лв.

Предвидена е еднократна такса за оценка на риска в размер на 404,93 лв.

Уговорено е, че срокът на договора е 32 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент по заема 30,48 %. ГПР е посочен като 48,38 %.

Месечната вноска е в размер на 173,95 лева, а общата дължима сума по договора е в размер на 5566,27 лв.

Безспорно е между страните, че за вземанията на банката по договора е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 6693/2018 г. по описа на СлРС, като видно от приложената по делото справка, делото е унищожено.

Въз основа на установеното от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:

2

Предявен е иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за обявяване за нищожен на Договор за потребителски кредит № 7000134914 от 02.06.2016 г., сключен между ищцата Т. Г. М. и ответното дружество „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, поради противоречие на закона.

Предявеният иск е процесуално допустим.

В Определение № 1199 от 09.05.2024 г. по ч. т. д. № 1304/2023 г. на ВКС на РБ, II т. о. е прието, че в практиката на СЕС по решение от 17 май 2022 г. по дело С-600/19, решение от 17 май 2022 г. по съединени дела С-693/19 и С831/19, определение от 18 декември 2023 г. по дело С-231/23 се изтъква необходимостта процесуалните национални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т. е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. Въз основа на анализа на практиката на СЕС е прието, че с оглед предоставената с Директива 93/13 засилена защита на потребителя в качеството му на икономически по-слаба страна, която не винаги може да се ориентира в съдържанието и действителните правни последици на наложени й като неиндивидуално договорени клаузи, е неприложимо правилото за изчерпване на основанията за нищожност на договора от страна на потребителя в производство по спор относно действителността на потребителски договор, включително когато произнасянето по действителността е инцидентно, по преюдициален за произнасяне по спора въпрос. Формираната с влязлата в сила заповед за изпълнение сила на пресъдено нещо препятства правото на страната потребител да поиска в следващо производство съдът да се произнесе по действителността на сключените договори за кредит с оглед евентуална неравноправност на съдържащи се в тях клаузи и обуславя недопустимост на предявените установителни искове само ако се установи, че заповедният съд е преценил действителността на клаузите от сключения договор с оглед на посочената Директива 93/13 и е изложил мотиви, които позволяват на съда да установи клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на това производство.

В случая законовото задължение на националния съд да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, е въведено едва с разпоредбите на ГПК в редакцията им, приета с ДВ, бр. 100 от 3

2019 г.

Ето защо, в заповедното производство по ч. гр. д. № 6693/2018 г. по описа на СлРС, съдът не е проследил служебно действителността на процесния договор за потребителски кредит, поради което предявеният иск е процесуално допустим.

Разгледан по същество, съдът го намира и за основателен.

Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за кредит, по който ищцата е усвоила сумата от 3000,00 лв.

Ответникът е банка по смисъла на чл. 2 ЗКИ, като дружеството има правото да предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Основателно е релевираното в исковата молба основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР и общата дължима сума.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения 4 кредит. Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В настоящия случай, спорните въпроси между страните са дали застрахователната премия следва да бъде включена в ГПР, дали тя представлява разход по кредита или е част от главницата и дали сключването на застраховка се явява задължително условие за сключване на договора за кредит.

Ответното дружество е включило дължимата застрахователна премия като част от главницата и по този начин посочения ГПР в договора не надхвърля максимално допустимия размер според закона. Съгласно чл. 7.2.2 от договор за потребителски кредит, премията е платима от кредитора директно по банкова сметка на съответния застраховател, респ. по банковата сметка на съответния застрахователен посредник, като е включена в общата сума, дължима от потребителя.

Съдът намира, че включвайки вземането за застрахователната премия в размера на главницата, ответникът е заобиколил и нарушил императивните законови изисквания.

Размерът на главницата по договора за кредит представлява отпуснатите парични средства, предоставени за ползване на кредитополучателя, възлизащи в случая на 3000,00 лв. Кредитополучателят реално разполага с възможността да ползва и да се разпорежда само с тази сума, тоест това са фактически получените от него заемни средства, като с част от тези средства ищцата е погасила други свои задължения към банката. Сумата от 374,40 лв.

5 представлява застрахователна премия, а не главница, поради което има характер на разход по кредита. Разходите за нейното заплащане са част от общите разходи по кредита и следва да се отчитат при изчисляването на ГПР.

Като разход по кредита следва да се отчете и договорената еднократна такса за оценка на риска в размер на 404,93 лв. Услугата за оценка на риска е пряко свързана с договора за кредит. Следователно, таксата за тази услуга представлява разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да се включи в размера на ГПР. Така реално се оскъпява кредитът чрез въвеждане на допълнителни разходи, недопустими по действащото законодателство, чиято стойност не е включена в определения в договора за кредит ГПР. Съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.