Определение № 291 от 22.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 291 гр. София, 22.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Дора Михайлова като разгледа докладваното от Дора Михайлова Касационно гражданско дело № 20258002102776 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Т. И., представляван от адв. В. Б., срещу онази част от Решение № 1122/25.02.2025 г. по в. гр. д. № 12302/2023 г. на Софийския градски съд, в която, след като е отменено Решение № 20064415/31.10.2022 г., поправено с Решение № 20095846/30.06.2023 г., постановени по гр. д. № 13446/2020 г. по описа на Софийски районен съд, са отхвърлени предявените от А. Т. И. срещу Висш съдебен съвет и Върховен административен съд искове, както следва: установителни искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. - за установяване наличието на нарушение по ЗЗДискр. и осъществена дискриминация спрямо ищеца от страна на ответниците, основана на лично положение на ищеца и на нарушение на правото му на труд поради неосигурено от тях на основание чл.

14, ал. 1 ЗЗДискр. равно възнаграждение за равностоен труд при определяне и изплащане на полагащото му се обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 и ал. 4 ЗСВ; главни осъдителни искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. - за солидарно заплащане от ответниците на сумата от 81 378, 53 лв., съставляваща обезщетение за причинени на ищеца имуществени вреди от осъществена пряка дискриминация от страна на Висш съдебен съвет в качеството му на работодател и Върховния административен съд, представляван от председателя му като пряк административен ръководител, основана на лично положение на ищеца и на нарушение на правото му на труд поради неосигурено от тях на основание чл.

14, ал. 1 ЗЗДискр. равно възнаграждение за равностоен труд при определяне и изплащане на полагащото му се обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 и ал. 4 ЗСВ, формирано като разликата между дължимото по чл. 225 ЗСВ обезщетение и изплатеното по чл. 237 ЗОВС (отм.) обезщетение; евентуални осъдителни искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. - за солидарно заплащане от ответниците на сумата от 93 891, 84 лв., съставляваща 1 обезщетение за причинени на ищеца имуществени вреди от осъществена пряка дискриминация от страна на Висш съдебен съвет в качеството му на работодател и Върховния административен съд, представляван от председателя му като пряк административен ръководител, основана на лично положение на ищеца и на нарушение на правото му на труд поради неосигурено от тях на основание чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр. равно възнаграждение за равностоен труд при определяне и изплащане на полагащото му се обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 и ал. 4 ЗСВ, формирано като неизплатения остатък от обезщетението по чл. 225 ЗСВ в размер на 20 брутни заплати към датата на освобождаване на ищеца от длъжност без приспадане на изплатеното обезщетение по чл.

237 ЗОВС (отм.).

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторът твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото, а именно молба с вх. № ВСС12229/11.10.2018 г. А. И., както и решение по Протокол № 37/17.10.2018 г. на заседание на Комисия „Бюджет и финанси“ на ВСС. Оспорва се извода на съда, че правоотношенията на съдии, прокурори и следователи по ЗСВ са самостоятелен вид административни правоотношения по изпълнение на платена служба в изпълнение на функциите им при осъществяване на съдебната власт като една от трите държавни. Според касатора въззивният съд не е посочил кой е кръгът на останалите лица, с които следва да се извърши съпоставка, за да се прецени неравностойно ли е третиран ищецът, не е изяснил смисъла и целта на закона - чл. 225 ЗСВ, и не е отчел и приложимото право на Европейския съюз съгласно тьлкуването му от Съда на ЕС.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал.

1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Ответниците по касационната жалба Висш съдебен съвет и Върховен административен съд, чрез процесуалните си представители, в срока по чл. 287 ГПК са депозирали писмени отговори с изразено становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните, приема, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за установено, че ищецът работел като съдия в периода 01.02.1980 г. - 01.01.2016 година. От 25.12.1981 г. до 03.06.1998 г. той заемал длъжност в системата на военните съдилища и бил кадрови военнослужещ, като към 03.06.1998 г. работел като съдия във Военната колегия на ВКС, а от посочената дата бил преназначен за съдия във Върховен административен съд, където встъпил на 15.06.1998 г. и считано от тази дата, бил девоенизиран. Със Заповед № 318/08.10.1998 г. на председателя на Върховния касационен съд било разпоредено на А. И. да се изплати еднократно парично обезщетение в размер на 16 брутни месечни работни заплати на основание чл. 237, ал. 1 и чл. 238, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на РБ 2

(отм.), т.е. сумата от 12 513, 31 деноминирани лева, предвид освобождаването му от кадрова военна служба и с оглед прослуженото време в системата на Министерство на отбраната от 16 години, 8 месеца и 20 дни. С решение на Висшия съдебен съвет по Протокол № 62 от 16.12.2015 г. ищецът бил освободен от заеманата длъжност „съдия“ при Върховния административен съд, считано от 01.01.2016 г., на основание чл. 165, ал. 1, т. 1 ЗСВ поради навършване на 65-годишна възраст, а със Заповед № 90/25.01.2016 г. на председателя на Върховния административен съд било наредено да му бъде изплатено еднократно парично обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ в размер на 4 брутни месечни възнаграждения, равняващи се на 23 472, 96 лева.

Въззивният съд посочил, че твърденията на ищеца били, че във връзка с така определения размер на обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ той бил дискриминиран (третиран понеблагоприятно от други магистрати) с действията на Върховния административен съд чрез председателя му, изразяващи се в издаване на Заповед № 90/25.01.2016 г. в нарушение на чл.

14 ЗЗДискр., респ. с бездействието на Висшия съдебен съвет като работодател на магистратите, който не изпълнил задължението си да издаде единни указания по еднаквото прилагане на разпоредбата на чл. 225 ЗСВ за всички магистрати от съдебната власт на Република България.

При мотивиране на правните си изводи въззивният съд е посочил, че с разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр била създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация, като основната доказателствена тежест била възложена на ищеца. Той следвало да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация, в който случай законът възлагал доказателствената тежест на ответника да установи обратното - че правото на равно третиране не е нарушено.

Решаващият съд приел, че от доказателствата по делото не се установява наличие на дискриминационно отношение спрямо ищеца, осъществено чрез описаното в исковата молба бездействие на Висшия съдебен съвет. На първо място, въззивният съд посочил, че Висшият съдебен съвет не се явява същински работодател на магистратите. В тази връзка се позовал на Решение № 39/17.04.2018 г. по гр. д. № 1720/2017 г. на ВКС, ІІІ ГО, в което е прието, че правният служебен статут на съдиите, прокурорите и следователите е особен, а изводът е от спецификата и характера на правоотношенията, по силата на които те изпълняват своите функции на заеманите магистратски длъжности. Правоотношенията не са трудови по смисъла на Кодекса на труда, а норми от Закона за съдебната власт задават правната им рамка, която произтича пряко от върховния закон. Съгласно чл. 129, ал. 1 от Конституцията на Република България (първоначалната редакция, приложима за правния спор), съдиите, прокурорите и следователите се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност от Висшия съдебен съвет. Това означава, че създаването, изменението, прекратяването, а и възстановяването на магистратското правоотношение се извършва чрез индивидуални административни актове (решения) на Висшия съдебен съвет, а съгласно сегашната редакция на чл. 129, ал. 1 КРБ на съдийската, съответно прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет. Това разграничава магистратското правоотношение от 3 трудовото. Последните са тези, които намират своята правна уредба изцяло в частното право и се регулират от метода на равнопоставеност на страните. Правоотношенията с магистратите по повод заеманите от тях длъжности не са и служебни по смисъла на ЗДС.

Приликата е, че са също властнически правоотношения при упражняване на държавната власт. Разликата е, че в своята дейност магистратът осъществява съдебната власт, а държавният служител - изпълнителната власт. Правоотношенията на съдии, прокурори и следователи по ЗСВ са самостоятелен вид административни правоотношения по изпълнение на платена служба в изпълнение на функциите им при осъществяване на съдебната власт като една от трите държавни власти. Съобразявайки тези постановки, въззивният съд посочил, че за разлика от работника или служителя по трудовото правоотношение и от държавния служител по служебното такова, съдията е висш орган на държавната власт и носител на властнически правомощия, който е длъжен да ги осъществява в полза на гражданите, а не в полза на ВСС или на съответния съд. Въззивният съд приел, че не би могъл да се квалифицира като същински "работодател" Висшият съдебен съвет, а също така и съдебният орган, където ищецът осъществявал функциите си на магистрат, заемайки длъжността съдия.

На следващо място, СГС посочил, че доколкото Висшият съдебен съвет разполага с правомощия да определя възнагражденията на съдиите, прокурорите и следователите (арг. чл. 30, ал. 2, т. 10 ЗСВ), то същият би могъл да носи отговорност по ЗЗДискр. в случай на нарушено право на равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд. В разглеждания случай не се претендирало неравноправно третиране при изплащане на трудови възнаграждения, а на еднократни обезщетения при освобождаване от магистратска длъжност, които не се дължат поради непосредствено престиран труд. Същите се изплащали като благодарност за изпълняваната продължително време служба в съдебната система (частен случай на благодарственото плащане по чл. 222, ал. 3 КТ в полза на работника или служителя, когато той е работил продължително във времето при един и същ работодател), като Висшият съдебен съвет не разполагал с правомощие да се произнася по направено искане за определянето и изплащането им. За определяне на дължимите по закон обезщетения при освобождаване от длъжност компетентен бил органът, с който лицето било в трудови или служебни отношения. В тази връзка въззивният съд посочил, че Висшият съдебен съвет (съответната колегия) на основание чл. 160 ЗСВ избира, повишава, премества и освобождава от длъжност съдията, но той осъществява дейността си в определен съд със статут на юридическо лице - чл. 161 и чл. 65 ЗСВ, който бил компетентен да определя и изплаща еднократните обезщетения по чл. 225 ЗСВ, респ. неговият председател като пряк административен ръководител. Приел е, че това е органът, овластен с правомощието да се произнесе по наличието или липсата на предпоставките и размера на дължимите по закон парични обезщетения на магистратите. В подкрепа на становището си, че ВСС не е компетентен да се произнася по молби за обезщетения, въззивният съд се позовал на съдебна практика на ВАС, обективирана в Определение № 9155/25.06.2012 г. по адм. д. № 14780/2011 г. на ВАС, VII о., Определение № 336/2012 г. по адм. д. № 16177/2011 г. на ВАС, Решение № 1341/2011 г. по адм. д. № 4551/2010 г. на ВАС, V о., Решение № 5903/29.04.2014 4 г. по адм. д. № 16729/2013 г. на ВАС, VI о. и др.