Решение № 1060 от 19.08.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1060 гр. София, 19.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Капка Павлова

Георги Иванов при участието на секретаря Росица Й. Вьонг като разгледа докладваното от Капка Павлова Въззивно гражданско дело № 20251000502312 по описа за 2025 година

С решение № 2490 /23.04.2025г., постановено по гр.д.№ 7042/2024г. по описа на СГС В. С. В. е осъден да заплати на ЗК „Лев Инс” АД следните суми: 50 000лв. главница, представляваща изплатено застрахователно обезщетение от ищеца на Е. С. Г. за неимуществени вреди от настъпило пътно произшествие на пешеходна пътека на 16.11.2019г. около 21:00 ч., в София, с лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „ Е320 ЦДИ“ с peг. № ***, управляван от В. С. В., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба-18.06.2204г. до окончателното изплащане и 2750 лева - разноски в първоинстанционното производство.

В законоустановения срок е подадена въззивна жалба от ответника в производството против така постановеното решение. Моли се същото да бъде отменено и съдът да постанови ново, с което да отхвърли претенцията. Правят се оплаквания за необоснованост на изводите на съда и за необсъждане на всички събрани по делото доказателства. От доказателствения материал било видно, че макар виновният за ПТП водач да е напуснал произшествието без да изчака органите на реда, същият първо е слязъл от автомобила си, оказал е незабавна помощ на пострадалата. Липсвали данни с поведението си водачът да се е опитал да избегне проверка на фактите, обстоятелствата и причините за настъпването на произшествието и евентуално – търсене на отговорност за случващото се. Изтъква се, че нормата на чл.500, ал.1,т.3 от КЗ има за предназначение да защити правата на застрахователя спрямо недобросъвестни, злонамерени водачи на МПС, които целенасочено и користно са напуснали мястото на ПТП, без да уведомят органите на реда за настъпилия инцидент и 1 имат желание за избягване на наказание и поемане на последствията от случилото се.

Поведението на В. обаче било добросъвестно и житейски оправдано като напускането на произшествието е било, за да откара пострадалото момиче до дома й, при брат й. Поради това не можело да се приеме, че поведението на водача покрива хипотезата на чл.500, ал.1, т.3 от КЗ- „напускане“ на ПТП или още в по-голяма степен „бягане“ от мястото на инцидента. С оглед това счита,че следва да може да се ползва в пълен обем от процесната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Поддържа, че е била налице неотложна причина за напускане на ПТП. Тъй като това обстоятелства е в тежест на доказване на виновния водач, то неоправдано първоинстанционният съд оставил без уважение искането за допускане на свидетелски показания, с които да бъде установена причината за напускане на ПТП.

Насрещната страна в производството- ЗК“Лев инс“ АД е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Счита, че напускането на местопроизшествието е доказано по несъмнен начин. Противопоставя се на искането за допускане на нови доказателства като поддържа, че то е преклудирано.

В съдебно заседание жалбоподателят – ответник по иска не се явява и не изпраща представител.

Въззиваемото дружество чрез процесуалния си представител поддържа изразеното в отговора становище.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба оплаквания, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. При проверката на правилността на първоинстанционното решение същият е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери само спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение.

В случая обжалваното решение е валидно и допустимо.

Във връзка с оплакванията за незаконосъобразност на същото настоящата инстанция намира следното:

По делото не се спори, а и се установява от събраните доказателства / протокол за ПТП , споразумение по НОХД 7161/2020г. на СРС, НО/, че на 16.11.2019г. около 21ч. в гр.София, лек автомобил марка „ Мерцедес“, модел „Е320 ЦДИ“ с рег.№*** ,управляван от ответника В. С. В., движейки по ул.“Обиколна“ с посока на движение от ул.“Димитър Пешев“ към ул.“Конче вихрогонче“, в района на 163 ОУ „Черноризец Храбър“, приближавайки пешеходна пътека М 8.1, не спира и не пропуска пресичащата на пешеходна пътека от ляво на дясно посока на движение на автомобила Е. С. Г., като реализира пътно - транспортно произшествие и по непредпазливост й причинява средни телесни повреди, които се изразяват в счупване на дясна раменна кост в областта на хирургичната шийка и големия 2 туберул, причинило трайно затруднение на движенията на горен крайник за период повече от 30 дни; счупване на долно рамо на дясна срамна кост, причинило трайно затруднение на движенията на десния долен крайник за период повече от тридесет дни. Не се спори и че веднага след произшествието виновният водач го напуска .

Видно от приложената към исковата молба полица № BG/ 22/ 119002664177/ 17.09.2019г. отговорността на виновния за ПТП водач е била застрахована при ищцовото дружество. С представеното споразумение между ЗК „Лев Инс” АД и пострадалото лице Е.

С. Г., застрахователят се е задължил да заплати на същата сумата от 50 000 лв. обезщетение за претърпени от посоченото ПТП неимуществени вреди- болки и страдания.

От наличните в кориците на делото три броя платежни нареждания се установява, че сумата е заплатена.

Спорно по делото е дали виновният водач може да се позове на нормата на чл.500,ал.1,т.3 , изр. второ от КЗ / че напуснал ПТП по неотложна причина/ и дали е доказано, че е осъществена тази хипотеза.

В тази връзка въззивният съд намира следното.

Предявеният иск е с правно основание 500,ал.1, т.3 от КЗ .

Ищцовото дружество поддържа, че е заплатило на лице, пострадало при ПТП, което е реализирано виновно от ответника сумата от 50 000лв. обезщетение за причинените му неимуществени вреди. Тъй като виновният за ПТП водач напуснал ПТП, то била налице хипотезата на чл.500,т.3 от КЗ и същият следвало да отговаря за заплатеното обезщетение.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът не е подал отговор на исковата молба.

При това положение съдът е разпределил доказателствената тежест като е указал на ищцовото дружество, че следва да установи, че виновният водач при настъпването на пътнотранспортното произшествие е извършил нарушение на ЗДвП, като е напуснал местопроизшествието без да уведоми и изчака контролните органи, както и размера на заплатеното застрахователно обезщетение.

В проведеното пред първата инстанция първо съдебно заседание ответникът е оспорил иска и е завил, че е помогнал на пострадалата, като я е откарал до дома й и че тя е отказала по-нататъшна помощ. Поискано е допускане на гласни доказателства за установяване на твърденията му.

Това искане е оставено без уважение с протоколно определение , постановено в съдебно заседание, проведено на 27.03.2025г. с мотив, че в сключеното споразумение в наказателното производство са изяснени въпросите относно виновността на дееца и противоправността на деянието.

По делото е допусната и изслушана съдебно –медицинска експертиза, която е дала отговор на въпросите относно вида и тежестта на получените от пострадалата телесни повреди. Доколкото пред настоящата инстанция не е спорно нито какви са получените увреждания, нито дали заплатеното от застрахователя обезщетение е адекватно на същите, 3 то апелативният съд счита, че не е необходимо да обсъжда това доказателствено средство.

С обжалваното решение градският съд е приел, че ищецът е установил при пълно и главно доказване поставените в негова доказателствена тежест факти, а именно, че виновният водач при настъпването на пътнотранспортното произшествие е извършил нарушение по Закона за движението по пътищата, като е напуснал местопроизшествието без да уведоми и изчака контролните органи, както и размерът на платеното обезщетение, поради което е счел, че е осъществен фактическият състав на нормата на чл.500, ал.1, т.3 от КЗ и предявеният иск следва да бъде уважен..

Въззивният съд намира, че обжалваното решение е правилно.

Тъй като настоящата инстанция напълно споделя изводите на първоинстанционният съд, то на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на обжалвания съдебен акт като по този начин те стават част и от настоящото решение.

По наведените с жалбата оплаквания апелативният съд намира следното:

Неоснователни са оплакванията за допуснати от градския съд процесуални нарушения , които са довели до неизясняване на делото от фактическа страна.

Съдебната практика по приложението на чл.133 от ГПК безпротиворечиво приема, че когато в установения по чл.131,ал.1 от ГПК срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. В случая такива непредвидени обстоятелства не се твърдят. Поради това градският съд не е допуснал процесуално нарушение с отказа си да допусне събирането на доказателства относно твърденията на ответника, направени за първи път в проведеното открито съдебно заседание, че не е напуснал местопроизшествието, както и че е помогнал на пострадалото момиче, макар и изложените от същия мотиви да са в друга насока.

Следва да се отбележи, че на практика ответникът по иска дори не е изложил ясно твърдение пред първата инстанция, че е налице изключението на чл.550, ал.1, т.3, изр. второ от КЗ, доколкото желанието на пострадалата не представлява неотложна причина за напускане на местопроизшествието. Дори обаче да се приеме, че направил такова правизключващо възражение, същото е било преклудирано като заявено след срока по чл.

131,ал.1 от ГПК. Пред въззивната инстанция също не могат да се правят такива възражения, ако фактите, на които се основава са били известни на страната. С оглед на това и събирането на доказателства за същите не следва да се допуска.

Във връзка с поддържаното от въззивника с подадената въззивна жалба, че при напускането на местопроизшествието водачът е бил ръководен не от желанието да избегне проверка, а от това да помогне на пострадалата и да удовлетвори желанието й да бъде закарана в дома на брат си, съдът намира следното : Законът въвежда оборима презумпция, че след като водачът е напуснал мястото на произшествието, то същият е възпрепятствал проверката за вещества, чиято доказана употреба е въведена като елемент от фактическия състав на регресната отговорност. Именно поради това е приравнил напускането на 4 местопроизшествието на установяването на употребата на алкохол или упойващи вещества като предпоставка за реализиране на регресна претенция от страна на застрахователя.

Докато тази презумпция не бъде оборена се счита, че при наличие на останалите предпоставки на закона, същият следва да отговаря на основание чл.500 от КЗ.

От друга страна напускането на местопроизшествието, заедно с обстоятелството, че деянието е извършено на пешеходна пътека, е елемент от фактическия състав на престъплението, в което В. се е признал за виновен и е обективирано в сключеното от същия споразумение. Поради това този факт е безспорно установен по делото. С оглед несвоевременното заявяване на възражението, че е налице предвиденото в закона изключение и липсата на доказателства в тази насока, е налице фактическият състав за уважаване на иска с правно основание чл.500,ал.1, т.3 от КЗ.

За пълнота следва да се посочи, че желанието на пострадалата да бъде транспортирана до определено място не може да се определи като неотложна причина за напускане на местопроизшествието и дори възражението да беше направено в срок и доказано, то нямаше да изключи регресната отговорност на ответника.

Предвид на изложеното, се налага направеният по-горе извод, че като е уважил предявения иск, първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.