Решение № 19 от 17.01.2024, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 19 гр. ***, 15.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ***, V-И СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Зара Ех. Иванова при участието на секретаря Стела Любч. Димитрова като разгледа докладваното от Зара Ех. Иванова Гражданско дело № 20233630101892 по описа за 2023 година

Предявен е иск по чл.422, ал.1 вр. чл.430 от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД .

Исковата молба е подадена от „****“ ЕООД, ЕИК ****** срещу Е. З.

Ч., ЕГН **********, адрес: град ***, ул.“****“ № ****, в която е посочено, че на 14.01.2011г. е сключен Договор за потребителски кредит № FL565180 между „****" АД (с настоящо наименование „****" АД) и ответника, по силата на който Кредиторът е отпуснал на кредитополучателя кредит в размер на 1710 лева с цел на кредита- пълно предсрочно погасявнане на задължения по друг договор за кредит.

Кредитополучателят се е задължил да погаси задължението си на 110 месечни вноски с краен срок за погасяване - 14.03.2020г. След усвояване на кредита, кредитополучателят е погасил част от месечните си вноски, след което е преустановил плащанията си. След преустановяване на плащанията останала непогасена главница в размер на 1483,53лв. и съответните лихви.

Кредитът е станал изцяло изискуем на 14.03.2020г. с изтичане на крайния срок на договора.

На 18.01.2016г. е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) между „****" АД и „****” ЕООД, по силата на който задължението на ответника, произтичащо от горепосочения договор е изкупено от „****” ЕООД.

В изпълнение на императивните разпоредби на чл.99 от ЗЗД, длъжникът е уведомен, че считано от датата на получаване на Уведомлението за цесия, Кредитор спрямо него по отношение гореописаното парично вземане е „****” ЕООД. Съгласно т.5.1.1 от Договор за продажба и прехвърляне на вземания и приложени изрични пълномощни, Цесионера „****” ЕООД и „***“ са упълномощени от - цедента „****" АД, да извършват уведомяване от името и за сметка на Цедента.

1

Разпоредбата на чл.99 ал.З ЗЗД е осъществена, доколкото реализирането й чрез пълномощник, не опорочава изпълнението. Писмото с уведомлението е получено лично от длъжника на 10.06.2023г. Въпреки това, с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея по делото, ответникът получава уведомлението изходящо от „****" АД (стар кредитор) за извършеното прехвърляне на процесиите вземания, като стават надлежно уведомени за извършената цесия, доколкото има възражения в тази насока.

Съдът следва да зачете този факт по силата на чл.235 ал. 3 от ГПК.

Новият кредитор, настоящ ищец, пристъпил към принудително събиране на вземанията си по договора, чрез подаване на Заявление до Районен съд *** за издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 15.06.2023г., като по образуваното образувано ч.гр.дело № 1310/2023г. е издадена заповед за изпълнение за сумите в размер на 2221,39 лева, от които: главница - 1483.53лв., договорна лихва- 294.87лв. и лихва за забава 442.99лв. Срещу издадената заповед ответникът е подал възражение, за което са уведомени със съобщение, надлежно връчено ни на 24.07.2023г.

Във възражението се твърди, че ответникът не дължи изпълнение по издадената Заповед за изпълнение. Към настоящия момент погасяване на задължението по Договора за кредит не е осъществено.

Горното поражда правния интерес на дружеството да предяви иск за установяване на вземането по Договор за потребителски кредит № FL565180 от 14.01.2011г., поради което моли да бъде постановено съдебно решение, по силата на което да бъде признато за установено, че Е. З. Ч. дължи на „****” ЕООД, сумите : главница- 1483.53 лева, лихва за забава - 442.99 лева за периода от 16.07.2020г. до дата на подаване на заявление -15.06.2023г., представляващи неизплатено задължение по Договор за потребителски кредит № FL565180 от 14.01.2011г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на Заявлението по чл.410 от ГПК в съда, до окончателното изплащане на сумата. Претендира присъждане на разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът представя писмен отговор, в който оспорва иска.

Съдът въз основа на събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Въз основа на подадено от „****” ЕООД срещу Е. З. Ч., заявление по чл.410 от ГПК е образувано ч.гр.дело № 1310/2023г., по описа на ШРС.

Заявлението е уважено, в резултат на което е издадена Заповед

№577/19.06.2023г., с която е разпоредено на длъжника да заплати следните суми: 1483,53 лева - неизпълнение на парично задължение по Договор за потребителски кредит № FL565180 от 14.01.2011 г., с 294.87 лева- договорна лихва за периода от 14.11.2015 г. – начална дата на забава до 14.03.2020 г. дата на падежиране на договора, с 442.99 лева - лихва за забава за цялата дължима главница, за периода от 16.07.2020 г. до 15.06.2023 г. и законната лихва от 15.06.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 284.43 лева- разноски по делото.

В срока по чл.414 от ГПК длъжникът е подал възражение срещу издадена заповед за изпълнение, поради което с Разпореждане №2079/18.07.2023г., получено от заявителя на 24.07.2023г. съдът е указал правото му да предяви иск относно вземането си. На 22.08.2023г. (вж. пощенското клеймо) е подадена настоящата искова молба. Доколкото с 2 исковата молба не се претендира установяване на вземането в размер на 294,87 лева- договорна лихва за периода от 14.11.2015 г. – начална дата на забава до 14.03.2020 г., заповедният съд е обезсилил заповедта за изпълнение с Определение №1949/24.08.2023г.

По делото не е спорно и се доказва от представените документи, че между „****" АД (с настоящо наименование „****" АД) и ответника е сключен Договор за потребителски кредит №FL565180, по силата на който кредиторът е отпуснал на кредитополучателя кредит в размер на 1710 лева с цел на кредита- пълно предсрочно погасяване на задължения по друг договор за кредит. Кредитополучателят се е задължил да погаси задължението си на 110 месечни вноски с краен срок за погасяване - 14.03.2020г.

На 18.01.2016г. е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) между „****" АД и „****” ЕООД, по силата на който задължението на ответника, произтичащо от горепосочения договор е изкупено от „****” ЕООД.

Ответникът не оспорва и валидното сключване на посочения договор за цесия, но твърди, че ищецът, доколкото не е банкова институция не получава правата, които е притежавала банката. Заявява, че клаузите на договора за кредит, нито приложения но него погасителен план разпростират своето действие по отношение на ищеца.

Съдът не възприема за основателни доводите на ответника.

Разпоредбите на чл.99, ал.1 и 2 от ЗЗД дават отрицателен отговор на цитираните възражения, защото изрично се предвижда, че кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. В случая липсват пречки от категорията на посочените ищецът да придобие вземането. Не съществува императивна правна норма , която да поставя ограничение относно приобретателите на банкови кредити и да въвежда задължително изискване същите да разполагат с определена, специална правоспособност. Напротив, ал.2 от същия текст определя, че вземанията преминават върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Поради посоченото, съдът намира, че цесионерът е придобил вземането във вида уговорен от първоначалния кредитор, включително и относно начина на връщане на дълга- по подписания между банката и ответника погасителен план. Анализираните възражения на ответника са с оглед твърдението му, че погасителната давност за вземанията е започнала да тече към момента на сключване на договора за цесия – 18.01.2016г. Съобразно изложеното от съда, а именно, че и след цесията, задължението е следвало да се погасява съобразно уговорките с първоначалния кредитор- на вноски, съдът намира, че погасителната давност тече от момента на падежа на всяка отделна вноска. Тук следва да се отбележи, че кредитът не е обявен за предсрочно изискуем. Не е необходимо подробно да се излагат мотиви относно обстоятелството доколко цесионерът има право да обяви кредита за предсрочно изискуем (предвид възраженията на ответника в тази насока) и дали неговото уведомление, съдържащо се в писмо изх.№3630/31.05.2023г., получено от ответника на 01.06.2023г. води до надлежно обявяване на предсрочната изискуемост. Това е така, защото уведомлението е изпратено след настъпване падежа и на последваната погасителна вноска по кредита, т.е. обективно не е възможно обявяване на предсрочна изискуемост.

3

При горните изводи и при надлежно въведено възражение за погасяване на вземането по давност, следва съдът да извърши преценка дали е настъпила такава за всяка отделна вноска. Според заключението на ССчЕ, ответникът е погасил главница в размер на 226,47 лева, което с оглед погасителния план означава, че главницата е погасена изцяло за периода 14.02.2011г. до 14.08.2013г. и част от вноската за месец септември 2013г.

Относно погасените по давност вноски, съдът приема разрешението залегнало в на практиката на ВКС (Решение № 90 ат 31.03.2014 г. по гр. д. № 6629/2013 г., ІV г. о. и др.), съгласно което уговореното погасяване на кредита на части не превръща договора за кредит в такъв за периодични плащания, а давността тече поотделно за всяка падежирала анюитетна вноска, считано от датата на нейния падеж. Доколкото вноските по кредита се състоят от компоненти с различна правна природа (главница и лихва), за главницата е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД , а за възнаградителната лихва се прилага по-краткият тригодишен давностен срок п о чл. 111, б. "в" ЗЗД , с оглед на което, за всеки от компонентите на анюитетната вноска давностният срок е различен.В настоящият случай по делото се претендира само главница, като отделните вноски за нея са отразени в погасителния план към договора. Съобразно посоченото по-горе и като приема, че течението на погасителната давност е прекъснато с подаване на Заявлението по чл.410 от ГПК, по аргумент на обстоятелството, че искът по чл.422,ал.1 от ГПК се счита предявен от датата на подаване на заявлението, намира, че вноските за главница са погасени по давност за периода 14.09.2013г. до 06.03.2018г. При изчисляване на този период съдът е отчел и факта, че със Закона за извънредното положение, обн. ДВ бр.

28.02.2020г., от 24.03.2020 г., до отмяната на извънредното положение, спират да текат давностните и други срокове, предвидени в нормативни актове. С § 13 от Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето , обн. ДВ бр.

44/2020 г., сроковете спрели да текат по време на извънредното положение, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон, т. е. от 21.05.2020 г. или погасителната давност е спряла да тече за 69 дни.

За периода 06.03.2018г. до края на погасителния план – 14.03.2020г. вземането за главница се явява основателно. Същата е на обща стойност 623,52 лева, за която искът следва да бъде уважен.

Ответникът дължи заплащане и на мораторна лихва върху просрочената главница, искът касае три години преди завеждане на иска, т.е. вземането не е погасено по давност. След направено изчисление чрез онлайн калкулатор, съдът установи, че мораторната лихва за претендирания период върху дължимата главница от 623,52 лева е в размер на 188,55 лева, за която сума претенцията е основателна.

На основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът дължи на ищеца деловодни разноски, съразмерно на уважената част от иска в размер на 273,70 лева, от които 119,89 лева в заповедното производство и 153,81 лева в исковото. На основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът също следва да заплати на ответника извършените деловодни разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска, както и разноски съразмерно на отхвърлената част от иска във връзка с подаденото в заповедното производство възражение по чл.414 от ГПК. Тук следва да се отбележи, че липсват доказателства за заплатено от ответника адвокатско възнаграждение, но се претендира такова на основание чл.38, 4 ал.1,т.3 от ЗА Молбата е основателна, доколкото след направена служебна справка в НБД, съдът констатира, че адвокат З. Ч., който е процесуален представител на ответника е негов баща. Минималното адвокатското възнаграждение за подаване на възражение по чл.414 от ГПК е определяемо по реда на чл.7, ал.1 от НМРАВ , а именно сума в размер на 400 лева, а за исково производство по реда на чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ или сума в размер на 1 326,52 лева. От тези суми, съразмерно на отхвърлената част от иска, ответникът следва да заплати на адвокат З.Ч.- САК, сума в размер на 231,39 лева – адвокатско възнаграждение за заповедното производство и 767,36 лева- адвокатско възнаграждение в исковото производство.