Решение № 1278 от 26.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1278 гр. София, 26.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20251100501510 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № рег. № 274 от 07.01.2025 г. по гр.д. № 26626/2022 г.

Софийски районен съд, 162 състав: Осъдил „ЕЛЕКТРОХОЛД ПРОДАЖБИ“ АД, ЕИК 175133827, да заплати на Л. А. П., ЕГН **********, на основание чл.

55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 1 245.90 лв., представляваща платена при начална липса на основание сума по фактура с № 0330722611 от 14.02.2022 г. в размер на 589.16 лв. и по фактура № 0330722612 от 14.02.2022 г. в размер на 656.12 лв., за които е издадена разписка от Изипей на 21.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 20.05.2022 г., до окончателното плащане; Признал за установено по предявения от Л. А. П., ЕГН **********, срещу „ЕЛЕКТРОХОЛД ПРОДАЖБИ“ АД, ЕИК 175133827, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, недължимостта на сумата от 516.05 лв., представляваща лихви върху главниците по фактури № 0330722611 от 14.02.2022 г. и № 0330722612 от 14.02.2022 г., претендирани по клиентски № 310265661434. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищцата разноски по делото в размер на 103.20 лв., а на основание чл. 38, ал.

2 ЗА – да заплати на пълномощника на ищцата адв. Р. Д. от САК сумата от 400 1 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ в първоинстанционното производство.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „ЕЛЕКТРОХОЛД ПРОДАЖБИ“ АД, който го обжалва изцяло с оплаквания за частична недопустимост и за неправилност - в допустимата част, като постановено при неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Първоинстанционният съд не се произнесъл по възраженията на ответника, вкл. по тези за недопустимост на част от исковете. За ищцата не бил налице правен интерес от предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над половината от сумите по фактурите - над 662.64 лв., както и по отрицателния установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК – за разликата над 208.95 лв. Вземането на ответника за спорната точка на доставка (клиентски № 310265661434) по фактурите от 2022 г. било в размер на 1 245.28 лв., от които от ищцата се претендирали само половината.

Както ответникът посочил, за тази точка на доставка били регистрирани наследниците на М. П., тъй като самата ищца в приетото заявление искала справка за задълженията и приложила удостоверение за наследници, според което е наследник с квота 1/2 част. Това удостоверение за първи път било представено на въззивника през м. 02.2022 г., когато узнал, че М.И. П. е починала през 1996 г., респ. била направена регистрация на ищцата и на брат й А.А.П.. Съгласно влязло в сила решение по гр.д. № 26627/2022 г. на СРС, в.гр.д. № 6861/2023 г. на СГС, ищцата имала право да установява права и задължения по отношение на 1/2 от задълженията. Регистрацията винаги била на ищцата и на брат й и двамата били с равни права и задължения. Дори и пълните размери на исковете не били точни, тъй като сборът от сумите по двете фактури не възлизал на сумата от 1 245.90 лв., а на 1 254.28 лв., а вземането за начислената в клиентската система лихва върху тях възлизало на 417.90 лв., а не на 516.95 лв. При изрично разпределената й доказателствена тежест, ищцата не доказала наличие на правен интерес по отношение на цялото вземане. По същество поддържа, че нямало елементарна логическа връзка между твърдението, че ищцата иска информация за задълженията на това място на доставка – обект, находящ се в гр. София, ул. ****, като се представя за наследник на клиента и моли да не се преустановява доставката, както и плаща или поне твърди, че е заплатила задълженията, и в същото време да твърди, че не обитава имота и няма нищо общо с него. По делото не 2 било доказано и плащане на сумата от ищцата – в разписката от Изипей нямало подпис за платец, свидетелят К. заявил, че платецът не е Л. П., а дъщеря й, което според въззивника означавало, че дъщеря й също може да има основателен иск за връщане на сумата, ако не е налице основание. Такова в случая обаче имало и с плащането задължението било погасено. Неправилен бил единственият мотив на СРС да уважи исковете – че договорът при общи условия следвало да бъде изрично приет и като цяло – че не била доказана облигационна връзка. Съгласно чл. 98а, ал. 4 ЗЕ и аналогично чл. 104а ЗЕ, крайните клиенти потребявали ел. енергия, респ. използвали електропреносната или електроразпределителната мрежа, към която са присъединени, при публично известни общи условия, които влизали в сила за крайните клиенти без изричното им писмено приемане. Тези норми били специални спрямо общата в чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ и именно те били приложими.

Освен това обстоятелството, че в регистрите на АВ след създаването им, т.е след 1993 г., няма вписани в полза на М. П. вещни права не означавало, че същата (респ. нейните наследници) не е била собственик на имота. В процесния период, а и понастоящем нямало разпоредби в ЗЕ или в друг нормативен акт, в който да е поставено изискване стопански или битов клиент на ел. енергия да е собственик или носител на вещно право на ползване върху имота, за който е открита партида на негово име. Никъде в приложимите за спора разпоредби не се поставяло изискване за наличие на вещно право на ползване, единствено се наблягало на ползването на ел. енергия за битови нужди. Развиват се и доводи във връзка с оспорването на вземането с исковата молба като погасено по давност и се поддържа, че по арг. от чл. 118 ЗЗД плащането след изтичане на давностния срок не е без основание, а длъжникът няма право да иска обратно платеното. Поради това моли съда да обезсили първоинстанционното решение в посочените в жалбата части и да прекрати производството по делото, ако счете решението за допустимо – да го отмени и да отхвърли исковете. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемата страна Л. А. П. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба. Поддържа се твърдяното в исковата молба и в хода на първоинстанционното производство, че ищцата, която е инвалид и от 3 години не може да излиза от жилището си в ж.к. „Илинден“ без чужда помощ, получила обаждане, че ако незабавно не заплати процесната сума ще й бъде преустановено електрозахранването в жилището, което обитава, поради което и заплатила сумите по двете фактури. Излагат се подробни съображения за основателност на предявените искове. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

С оглед фактическите твърдения в исковата молба и направеното в настоящото производство изявление на ищцата за допусната очевидна фактическа грешка при сборуване на сумите по фактура с № 0330722611 от 14.02.2022 г. на стойност 589.16 лв. и по фактура № 0330722612 от 14.02.2022 г. на стойност 656.12 лв., съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове, както следва: осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 1 245.28 лв., представляваща заплатени от ищцата при начална липса на основание суми по фактура с № 0330722611 от 14.02.2022 г. на стойност 589.16 лв. и по фактура № 0330722612 от 14.02.2022 г. на стойност 656.12 лв., и отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата 516.05 лв., претендирана от ответника като лихви за забава върху главниците по двете фактури.

Обжалваното решение е валидно. С оглед направеното уточнение на исковата молба относно размера на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, първоинстанционното решение се явява недопустимо като постановено в нарушение на диспозитивното начало в процеса в частта му за разликата над 4

1 245.28 лв. до 1 245.90 лв. (равняваща се на 0.62 лв.). Поради това в частта за тази разлика първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено.

В останалата част настоящият въззивен състав намира решението за допустимо, а доводите в жалбата за частична недопустимост като постановено по частично недопустими искове – за неоснователни.

По отношение на осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД при изложените от ищцата твърдения, че е заплатила без основание сумите по двете процесни фактури, правният интерес от иска е очевиден и е налице, а ищцата не следва да доказва такъв.

По отношение на отрицателния установителен иск съдът намира, че за ищцата е налице правен интерес да претендира установяване недължимостта на сумата 516.05 лв., доколкото видно от приетото и неоспорено писмо от ответника до ищцата (л. 9 от делото на СРС), именно тази сума от 516.05 лв. ответникът е претендирал извънсъдебно за лихви за забава върху главниците по двете фактури, без да посочи период на начисляване. Впрочем, в това писмо общо претендираната по двете фактури суми също е неправилно сборувана на 1 245.90 лв., откъдето очевидно се е стигнало и до фактическата грешка в исковата молба.

За неоснователен съдът намира и довода, че тъй като титуляри на партидата били ищцата и нейният брат А.П. като наследници на М.И. при равни квоти, исковете над 1/2 от размерите им били недопустими. Видно от приетите фактури е, че в тях като клиент на ел. енергия за обект на адрес: гр.

****, клиентски № 310265661434, е посочена Л. А. П. „и сънаследници“.

Противно на твърдяното в жалбата, по делото няма никакви доказателства, че партидата е била открита и на името на брата на ищцата А.П.. Самият въззивник твърди, че от 02.02.2022 г. узнал кои са наследниците на М.И., но въпреки това същият не е открил служебно партидата на името на Л. П. и А.П.. Такъв извод не може да бъде направен от добавката „и сънаследници“.

Нито в нормативната уредба, нито в общите условия на ответника е предвидена възможност за откриване на партида на неконкретно посочено физическо или юридическо лице, а обстоятелството, че т.нар. сънаследници са по принцип определяеми не обуславя друг извод. По делото няма и никакви доказателства ответникът изобщо да е претендирал каквито и да било суми от А.П., нито да е водил кореспонденция с него наред с ищцата.

5

Приетият в настоящото производство заверен препис от решение № 5051 от 03.09.2024 г. по в.гр.д. № 6861/2023 г. на СГС, IV-Б състав, с което е потвърдено решение № 4132/19.03.2023г. по гр.д. № 26627/2022 г. на Софийски районен съд, 88 състав, също не може да обуслови извод за частична недопустимост на предявените по настоящото дело искове. Освен че спорът по това дело е бил между други страни, мотивите на първоинстанционния съд по гр.д. № 26627/2022 г. за частично прекратяване на производството не се споделят от настоящия състав по изложените по-горе съображения.

Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното решение в допустимата му част не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата намира решението за правилно по следните съображения: