Решение № 5504 от 11.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5504 гр. Пловдив, 11.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330112534 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от С. А. Я. против „Аксес Файнанс” АД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 10,00 лева, представляваща сума, заплатена при начална липса на основание по недействителен договор за кредит „**“ от ** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – ** г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за кредит „**“ от ** г., по силата на който ищецът получил револвиращ кредит в размер на 400 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез международна кредитна карта „**“. Кредитът бил предоставен при годишен лихвен процент от 50,40 % и ГПР в размер на 64,96 %. Навеждат се доводи, че по договора била начислявана неустойка върху усвоения и непогасен размер на кредитния лимит към последно число на предходния календарен месец за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение – банкова гаранция или поръчителство от две лица, в петдневен срок от сключване на договора. Излагат се доводи, че от датата на сключване на договора до датата на депозиране на исковата молба ищецът заплатил на ответника сумата в размер на 2000 лева. От правна страна се навеждат 1 съображения, че договорът за потребителски кредит е недействителен, доколкото в нарушение на нормата на чл. 11, ал.1, т. 1- ЗПК не е посочен начинът на изчисляване на ГПР. Посочва се, че неустойката по съществото си представлявала скрито възнаграждение, поради което следвало да бъде включена в ГПР. Отделно от посоченото се възразява, че клаузата за заплащане на неустойка е нищожна като прекомерна и противоречаща на добрите нрави. Поради изложеното се предявява исковата претенция.

Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Аксес Файнанс” АД, с който се оспорва исковата претенция. Посочва се, че на ** г. между страните е сключен договор за кредит „**“ от ** г., по силата на който ищецът получил револвиращ кредит в максимален размер от 400 лева под формата на кредитен лимит. Оспорва се, че ищецът е заплатил сумата в размер на 2000 лева, като се посочва, че се посочва размерът на използваната главница и размерът за постъпилите плащания. Досежно възраженията на ищеца се посочва, че в договора ясно бил посочен начинът на формиране на лихвения процент и на ГПР. Възразява се, че уговорената неустойка не представлява скрито възнаграждение, доколкото възникването на вземането зависи от поведението на потребителя, поради което и не следвало да се включва в ГПР. Същата не била прекомерна и не противоречала на добрите нрави. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като в полза на ответното дружество се присъдят разноски в производството.

С протоколно определение от 09.12.2025 г., постановено по делото, на основание чл. 214, ал.1 ГПК е допуснато изменение на размера на предявения иск от сумата в размер на 10,00 лева на сумата в размер на 139,00 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между страните е сключен Договор за кредит „**“ от ** г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 400 лева под формата на револвиращ кредит, при фиксиран лихвен процент в размер на 50,4 % върху усвоения ресурс и ГПР в размер на 64,96 %. В чл. 15, ал.1 от договора 2 било посочено, че ищецът се задължава в срок от пет дни от датата на активиране на платежния документ да предостави едно от следните обезпечения: банкова гаранция за цялата сума по договора за кредит или поръчителство от ведно физическо лице, което следва да отговаря на многобройните изисквания на чл. 15, ал.1, т. 2 от договора. При неизпълнение на посоченото задължение, ищецът дължал на ответника на основание чл. 20 от договора неустойка в размер на 15 % от усвоената и непогасена главница за съответния месец.

По делото е приобщена справка, изготвена от ответника, от която се установява, че ищецът е изтеглил по процесния договор сумата в общ размер на 1333,48 лева, като е заплатил на ответника по договора сумата в размер на 1472,56 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между страните е възникнал договор за потребителски кредит под формата на револвиращ кредит с кредитен лимит в размер на 400,00 лева.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договорите е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключените договори за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представляват такива за потребителски кредит, поради което за тяхната валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр.

35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 20 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се 3 начислява и неустойка в размер на 15 % от усвоената главница. Разпоредбата на чл. 15, ал.1 от договора възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица- поръчители (които следва да отговарят на посочените в договора кумулативно поставени изисквания, при които ответникът предоставя кредитно финансиране) или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на посочите клаузи от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 15, ал.1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лицапоръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от 4 всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора са посочени стойности на ГПР, но от съдържанието им не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 15, ал.1 от договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, предвид процента ГПР и обстоятелството, че в него е включена единствено договорната лихва, то е очевидно, че ако „неустойката” бъде включена в ГПР, размерът му ще нарасне над 50 %. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредитите. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се 5 формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочените в договора ГПР и действителните проценти на разходите, които се изчисляват на годишна база.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в Договор за кредит „**“ от ** г. е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. Следва да се посочи и че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.