Определение № 23067 от 27.10.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 23067 гр. София, 27.10.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-A, в закрито заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стою Хр. Згуров

Членове:

Румяна Спасова

Анелия Ст. Янева като разгледа докладваното от Стою Хр. Згуров Въззивно частно гражданско дело № 20261100510513 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 - 279 ГПК вр. чл. 248 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Електрохолд продажби“ ЕАД, срещу Определение № 31545/30.08.2026 г. постановено по гр.д. № 37830/2025 г., съгласно описа на Софийски районен съд, ГО, 42 състав, с което е оставена без уважение молбата на ответника за изменение в частта за разноските на постановеното по делото решение № 9876/25.05.2026 г.

Жалбоподателят сочи, че съдът неправилно е определил размера на разноските за заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение, тъй като е следвало или изцяло да не се присъжда такова, или да се присъди, но при съществено намаляване на неговия размер до 155 евро. Излага подробно фактическите обстоятелства по делото, като извежда, че при направеното от ответника признание на иска с правно основание чл. 439 ГПК, присъденото възнаграждение от 613, 55 евро е прекомерно. Твърди, че процесното вземане е погасено още преди предявяване на иска, поради което веднага е направено признание, а изпълнителното производство е прекратено. Сочи, че при положение, че спорът по делото е бил единствено правен, но не и по фактите, адвокатско възнаграждение на ищеца не се дължи, или се дължи в много нисък размер. Позовава се на практика на СЕС, обективирана в Решение от 23.11.2017 г. по дело C-427/16 - C-428/16 на СЕС, Първи състав и прави извода, че съдът има право да присъди адвокатско възнаграждение дори под минималния по Наредба № 1/2004 г. размер. Моли обжалваното определение да се отмени и да се измени решението в частта за разноските.

В законоустановения срок от насрещната страна К.П. е постъпил отговор на частната жалба, с който се излагат съображения за нейната недопустимост и неоснователност. В него се сочи, че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение следва да се мотивира и да се направи найкъсно в съдебното заседание, в което е приключило делото, а в случая липса 1 своевременно направено такова от ответника. Позовава се на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК и прави извода за недопустимост на молбата по чл. 248 ГПК, а оттам и на частната жалба, тъй като възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е направено за първи път едва с молбата за изменение на решението в частта за разноските. Излага и съображения за неоснователност предвид това, че ответникът е разполагал с изпълнителен титул и възможност за друга извънпроцесуална принуда и по този начин е дал повод за предявяване на установителния иск. Позовава се на практика на ВКС по приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК в този смисъл. Моли обжалваното определение да се потвърди, а жалбата да се остави без разглеждане, респ. без уважение.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-A състав, след като взе предвид доводите на частния жалбоподател и материалите по делото, намира следното:

Жалбата е подадена в преклузивния едномесечен срок по чл. 248, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от К.М.П. против „Електрохолд продажби“ ЕАД с която е предявен иск по чл. 439 ГПК, относно признаването за установено, че ищцата не дължи чрез способите на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност сумите от 1005,59 евро- главница, 50,01 евро- мораторна лихва и 60,99 евро- разноски по издаден изпълнителен лист от 25.01.2013 г. по ч.гр.д. № 14672/2010 г., съгласно описа на СРС, въз основа на който е образувано изп. дело № 278/2025 г. по описа на ЧСИ М.М.. В исковата молба са изложени и твърдения, че длъжникът в изпълнителното производство е друг, а тя няма такова качество.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Електрохолд продажби“ ЕАД е депозирал отговор, в който са изложени съображения за недопустимост и неоснователност на исковата претенция. Доводите за недопустимост са свързани с липсата на правен интерес у ищцата поради подадена молба от ответника за прекратяване на изпълнителното производство. По същество са изложени съображения за неоснователността на иска поради обвързващата сила на субективните предели на изпълнителния лист, издаден в полза на дружеството. В отговора се цитира и практика във връзка с даване на повод по смисъла на чл. 78, ал. 2 ГПК по предявен установителен иск по чл. 439 ГПК, но без да се прави изричното изявление, че ответникът признава иска.

Напротив, в отговора се съдържат множество оспорвания на претенциятакакто по отношение на погасяването по давност на сумите по издадения изпълнителен лист, така и по отношение на това, че именно ищцата е длъжникът, спрямо който може да се насочи принудително изпълнение.

По делото е постановено Решение № 9876/25.05.2026 г., с което е признато за установено в отношенията между страните, че ищцата К.М.П. не дължи поради настъпила погасителна давност сумите по издадения изпълнителен лист от 25.01.2013 г., въз основа на който е образувано изп. дело № 278/2025 г. на ЧСИ М.. В частта за разноските съдът е счел, че на такива 2 има право ищцата, както и че те са в размер на 613, 55 евро. Съдът е разгледал въпросът за даване на повод за завеждане на делото, приемайки, че ответникът е дал повод поради държането на изпълнителния титул и възможността за предприемане на действия по принудително събиране на вземането по издадения изпълнителен лист.

Недоволен от разпределената тежест за разноските по делото ответникът е подал молба с правно основание чл. 248 ГПК, с която е отправил две алтернативни искания: или адвокатското възнаграждение да се намали съществено до 155 евро поради неговата прекомерност, или изобщо да не се присъждат разноски в полза на ищцата, тъй като ответникът не е дал повод за завеждане на делото. В молбата за първи път се прави възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, както и за първи път ответникът ясно и категорично заявява, че прави признание на иска.

С Определение № 31545/30.08.2026 г. първоинстанционният съд е оставил молбата по чл. 248 ГПК на ответника без уважение, тъй като хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК изисква кумулативното наличие на две предпоставки- признание на иска и недаване на повод за завеждане на делото.

Извеждайки, че ответникът е дал повод за завеждане на делото поради държането на изпълнителния титул, районният съд е отхвърлил искането за изменение на решението в тази част. Допълнителен аргумент в тази насока е и това, че възражението за прекомерност е направено едва с молбата по чл. 248 ГПК, т.е. след съдебното заседание, в което делото е обявено за решаване.

За да се произнесе по частната жалба съдът съобрази, че правото на възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е в корелативна връзка с правото на насрещната страна да претендира разноски, ограничено в упражняването му до приключване на последното заседание в съответната инстанция (арг. от чл.

80 ГПК). В този смисъл са и задължителните разяснения, дадени в т. 11 на Тълкувателно решение № 6/2013 г. по т.д. № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС.

Искането по чл. 78, ал. 5 ГПК следва да бъде направено до приключване на устните състезания по делото. Когато след постановяване на решение по делото страна по делото поиска от съда да допълни или измени решението си в частта за разноските на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, като и присъди разноски, насрещната страна може да направи искането по чл. 78, ал. 5 ГПК в срока за отговор по чл. 248, ал. 2 ГПК и то ще бъде своевременно – преди произнасянето на съда по разноските. Когато обаче искането по чл. 78, ал. 5 ГПК се прави за пръв път по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, то е несвоевременно.

В тази хипотеза молбата по чл. 248 ГПК не представлява средство за възстановяване на пропуснатия срок и не дава нова възможност за първоначално упражняване на възражението за прекомерност. Това е изрично подчертано в Определение № 167/05.03.2012 г. по ч.т.д. № 119/2012 г. на ВКС, I т.о., Определение № 140/23.02.2015 г. по ч.гр.д. № 855/2015 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 935/15.12.2014 г. по ч.гр.д. № 3094/2014 г. на ВКС, IV г.о. и много други.

Оттук следва изводът, че ако с молбата по чл. 248 ГПК страната за първи път заявява, че договореното адвокатско възнаграждение е прекомерно, това 3 възражение не следва да се разглежда по същество. Същевременно съдът не може да намали възнаграждението служебно, защото според нормата на чл.

78, ал. 5 ГПК се изисква мотивирано възражение на насрещната страна. В случая възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е направено за първи път именно с молбата по чл. 248 ГПК от 05.06.2026 г., т.е. след съдебното заседание, с което делото е обявено за решаване (20.02.2026 г.), а и след постановяване на решението по делото. Процесуалният представител на ищеца е имал възможността да се яви в последното заседание, тъй като е редовно призован (л. 53 от делото). Въпреки това в откритото заседание се е явил единствено представител на ищеца и възражение за прекомерност не е направено в преклузивния за това срок. Отправянето му с молбата от 05.06.2026 г. е несвоевременно, съответно не следва да бъде разглеждано по същество.

В Определение № 935/15.12.2014 г. по ч.гр.д. № 3094/2014 г. на ВКС, IV г.о. е прието, че искането за изменение на вече присъдени разноски поради неточното им присъждане или пресмятане не е идентично с възражението за прекомерност. Поради това страната може да поиска изменение по чл. 248 ГПК, ако твърди грешка на съда, но не може да използва тази процедура, за да въведе за първи път ново възражение за прекомерност. Тоест, доколкото в искането за изменение се съдържа и друго възражение- за пълна недължимост на присъденото възнаграждение, съдът следва да се произнесе и по него.

По въпроса за предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК в хипотеза на предявен от длъжника отрицателен установителен иск за недължимост на вземането поради изтекла погасителна давност и при наличие на изпълнителен титул в полза на ответника, е налице константна практика на ВКС, обективирана в Определение № 2367/15.05.2024 г. по ч.гр.д. № 759/2024 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 818/19.03.2026 г. по ч.т.д. № 2204/2025 г. на ВКС, II т.о., Определение № 242/31.05.2018 г. по ч.гр.д. № 2062/2018 г. на ВКС, ГК, IV г.о., Определение № 708/28.12.2012 г. по ч.гр.д. № 592/2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., Определение № 1220/05.12.2023 г. по ч.т.д. № 1809/2023 г. на ВКС, ТК, II т.о. В установената практика трайно се приема, че по предявен установителен иск не може да се предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори правния интерес на ищеца, като направи признанието. При това свое поведение той не дължи разноски, ако не е дал повод за предявяването на иска. В практиката се извежда и разрешението, че хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност вземане, за което не е снабден с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано изпълнително производство, макар да е настъпила перемпция.

Цитираната практика и разрешенията в нея обаче са неприложими в настоящото производство. Изискването на чл. 78, ал. 2 ГПК е ясно и то включва две кумулативни предпоставки- признаване на иска и недаване на повод за завеждане на делото. Съдът намира, че и двете предпоставки не са налице. За да е налице признаване на иска, това изявление трябва да бъде отправено ясно, категорично и да не създава никакви съмнения, нито спрямо 4 съда, нито спрямо насрещната страна. Когато не е направено по този начин, а трябва да се тълкува, предполага и поставя под съмнение волята на страната и извършените от нея процесуални действия, категорично не може да става въпрос за признаване на исковата претенция.

В случая с отговора на исковата молба няма такова еднозначно изявление от „Електрохолд продажби“ ЕАД. Напротив, правят се много оспорвания и възражения по същество на спора- както по отношение на погасяване на вземането по давност, така и по отношение на въпроса за това кой има качеството на длъжник в производството. Едва в заключителната част на отговора (стр. 5) ответникът се позовава на практика на ВКС относно разноските при признаване на иска, но не се съдържа ясно изявление в този смисъл.